Много се колебаех дали да напиша и своите впечатления. Ще скицирам две истории, за да се види разликата. Вече не се учудвам на нищо по отношение на BG болниците (Мели, плийз, не се сърди, не си в обобщението)! Моят потрес и абсолютно отвращение е свързано отпреди две години, когато трябваше да ми правят абразио. Не става въпрос за мърлящината и липсата на елементарна хигиена и стерилност! Става въпрос, че лекарите някак си са изгубили знанието, че трябва да се пази личното достойнство на пациента и да не се поставя в неделикатни ситуации. Какво ми се случи. Става въпрос за родилно отделение "Весела" в Пловдив. Представяте си как се чувства една жена, когато разбере, че пулсът на бебето е спрял и се налага онази гадна манипулация. Та приготвям се аз за манипулацията и докторката ми каза да чакам пред манипулационната. Мина доста време и реших да почукам на вратата на манипулационната и какво виждам. На едно "магаре" е разпльосната една жена, като беше оставена с вдигнатите крака и интимната си вътрешност към вратата. Под краката и стоеше един леген, в който се стичаше от кръвта и. Явно са я чакали да се събуди от упойката. Никаква стерилност - хора влизат и излизат и се наслаждават на гледката. Казвам ви, това е най-отвратителната и гадна гледка, на която съм попадала. Нямах и представа какво представлява абразиото, но това ме отврати и изплаши тотално. Сетих се, че и мен това ме чака. Жената лежеше като "заклано прасе", изложена там с цялата си беззащитност - можеха поне да и метнат един чаршаф, за да не се вижда как кръвтта директно капе в лигена. Така съм изглеждала и аз. Нито грам чувствителност към достойнството на пациента. След това ме беше ужасно срам, че и аз, на свой ред, съм отвратила и други хора, с гледката, която съм представлявала. След това те слагат на една количка, която е с продънена основа и с асансьора в стаята те мятат на едно легло, което имаше повече найлон, отколкото чаршаф. Няма одеало - само един чаршаф на дупки; а беше април месец. Няма и обезболяващи - репликата е "не си ли се сетила да си вземеш?" Бях толкова стресирана, а тази отвратителна, гнусна и разтърваща гледка направо ме смаза. Преди десетина дена ми правиха хистероскопия в UK в една държавна, но абсолютно нова и модерна болница. Строежът и на някои части все още продължава. Просто разрушиха старата болница и направиха нова като по списание. Това, което бях виждала във филма "Спешно отделение", го видях и тук. Към пациента се отнасят като към цар. Абсолютна стерилност - за да ми свали лейкопласта накрая, сестрата си дезинфекцира ръцете. Питат те по сто пъти - как си, добре ли си, имаш ли нужда от нещо. От тялото ми не се виждаше и милиметър голота - всичко беше покрито с чаршаф. Леглата са с колелца и с един куп джаджи и могат да се повдигат отвсякъде; над всяко легло има и много фино изработен телевизор и радио, закачени за стената, но ти можеш да ги придвижваш по-близо до себе си. Има и телефон плюс апаратче, с което да извикаш персонала при нужда. С леглото те закарват до операционната, но ти не виждаш самата операционна, за да не се стресираш и плашиш допълнително. Никой от персонала не е с бяла престилка. Имаш чувството, че си в хотел, а не в болница - така пациентът не е толкова изплашен. Задължават те след това да си вземаш от кафето или чая плюс сладкиши, за да не припаднеш от упойката, на свежия въздух отвън. Връчиха ми и кутия болкоуспокояващи за вкъщи. Като излязохме от болницата в късния следобед, гледката довърши хеликоптер, който кацаше на специална хеликоптерна площадка до паркинга на болницата. През цялото време се чувствах, че не заслужавам цялото това внимание (рутинно и задължително за персонала) и цялата тази съвършена болница. Дотолкова изкривено е нашето съзнание от нашенските болници и от обслужването. Ясно, е, че като няма пари, лекарите не могат да купят апаратура за болницата от джоба си. Въобще не става въпрос и за техническата страна, ясно е - богати са и могат да си позволят повече неща. Даже не става въпрос и за търгашеската страна на въпроса - как те уж не искат пари, ама ти сам трябва да се сетиш и да намериш формата да ги дадеш. Става въпрос преди всичко за деликатност, чувствителност и тактичност, за чисто човешкото отношение към пациента. Става въпрос за това да пазиш достойнството на пациента, а за това все пак пари не се искат. Все пак, ние като пациенти не искаме много, нали? Извинявам се, ако разказът ми ви е накарал да се почувствате гадно, но и аз се чувствах така. Тази картина е все още пред очите ми!