Абе не е лесна работа, всеки трябва да реши за себе си и най вече ако е възможно да прецени собствените си сили - докъде и с какво може да се справи.....
Аз например си мисля, че с едно по-големичко дете по-трудно бих се справила. Представям си, че това ще е едно същество, с жестока травма - от това, че е било изоставено, от това, че е раснало в група, вероятно със смазана индивидуалност, вероятно с непрестанен страх и съмнения дали е обичано, дали пак няма да бъде изоставено и хиляди, хиляди страхове, с които, според мен, човек може да се справи, но това изисква, поне година, две, да си неотлъчно до него. И то не само да си физически до него, а и да работиш с него, докато успееш да изтриеш страховете му, да извадиш наяве способностите му, въобще да го накараш да се почуства обичано и сигурно в себе си. Не знам, може би не е точно така, може би много го мисля, може би много усложнявам нещата, ама така смятам.....
Аз и затова предпочитам да осиновя по-малко детенце - до 2, 3 годинки...
