Аз също съм за осиновяването, ако се наложи. В момента чакам моята първа рожба, но живея с мъжа ми и неговата 15 годишна дъщеря и сме едно щастливо семейство. Въпреки нейните 15 години аз я чувствам близка, като част от моето семейство и няма значение това, че аз не съм нейна майка. Плача и се смея с нея, споделям живота и и тя нейния с мен, така както аз съм живяла с моите родители и всички сме щастливи, а това е най-важното. Искам да кажа на всички, които се страхуват какво ще кажат децата им когато разберат, че са осиновени, че болка ще има, но тя е моментна. Благодарността, че някой те е отгледал и е посветил живота си на тебе без да е длъжен да го прави, че е дал името и любовта си за теб прави връзката между деца и родители много по-силна отколкото при нормалните условия. Казвам това от опит. Аз безкрайно много обичам своите осиновители, благодарна съм им и за мен те са единствени. Моето дете ще носи името на моя баща, като знак за дълбокото ми уважение и признателност. За радост, никое дете не помни раждането си, така, че не може да страда от това. Смятам, че болката остава само в майката, но дългите години на любов и грижи заличават това. Няма гаранция, че собствената ти кръв и плът ще е това, което искаш и за съжаление примери в това отношение има много.
