Ние в момента сме щастливи един с друг и без деца, точно както са го описали
Танита и
Душка... Но ни се иска, да не сме само двамата, да увеличим семейството си...
Познавам хора, при това не едно семейство (в Германия разбира се, не у нас... При нас го има и натиска от обществото, не само собствените въжделения), които по собствен избор (без да имат каквито и да е репродуктивни проблеми) са решили, да останат без деца. За тях знам, че са истински щастливи по този начин. Не ги разбирам напълно, но ги приемам...
Четох някъде (пак из немските медии), че избора, да останеш без деца, изисква изключително висока доза сила и смелост, тъй като децата били единствената ни константна сигурност в динамичното ни общество... Хората, избиращи живот без деца, разчитали единствено на себе си и на сигурността, която могат да си дадат сами...
Не знам, какво мисля за тази статия... Само ви споделям...
Разбира се, че съм изпитвала и чувствата на
Zuzuni,
Crow,
Фаталчето...
...Но мен ме плаши бъдещето.От него искам да избягам.Виждам се седнала до прозорчето взираща празен и влажен поглед в нищото и очакваща нереалността.И гледайки комшийските деца и внуци които ще изпълват нечий дом с огромно щастие сърцето ми ще прокърви.И така ще е всеки ден.А половинката ми къде е?Дали в тези мъчителни моменти пак ще е до мен да ми вдъхва сили и кураж или отдавна ще си е отишъл от този свят и ще гледа отгоре как се измъчвам.Ще изгася лампичката и ще си легна рано-рано защото нямам кого да посрещна и да изпратя.И във всеки сън ще се моля на съпруга ми да ме вземе при него защото на тоя свят няма място за мен....
Аз също много се страхувам от подобна картинка. Не искам да си представям, как бих живяла без съпруга си... Но ми се струва, че в такъв момент и децата не биха били особено успокоение за мене...
Има и нещо друго... Мисля, че описаното от
Зузи може да се случи и на хора с деца. Бях се размислила върху това когато неотдавна разбрах, че е починала една приятелка на леля ми, а нямало кой да организира изпращането и, тъй като децата и са били в чужбина... Затова приятелки се организирали и се погрижили за всичко... Тези деца и досега не са се появили...
...Можем да дадем много примери на самотни родители, за които децата не се сещат...
Често съм чувала израза "а кой ще ни гледа на старини". Но според мене това не е правилно. Не бива да натоварваме децата си (бъдещи или настоящи) с огромната отговорност за нашето единствено щастие... Щастливи бихме били докато ги гледаме как растат, докато се грижим за тях, докато ги възпитаваме... Но на една определена възраст те ще си тръгнат по своя път... Затова е важно за нас, най-напред да сме в хармония със себе си...
Знам, колко може да боли от липсата на детенце... Знам и как можем да продължим напред без болка... защото вече съм изпитала и двете...
Но честно казано, при мене все още е останала някаква сянка, дали действително съм преболяла мъката?...