Матей нали беше с рахит. Има преглед при ортопед след раждане, на трети месец и сега ходихме на 6тия пак. Докторът каза, че ставите са му готови за ходене, така че ни вика пак след годинката. Трябва да имал 3 месеца ходене самостоятелно и тогава. Рутинно е препоръчително при всички деца да се прави. Първо краката били на О, после на Х. Така ни обясни. Рахита го нямало вече, само фонтанелата е широка. Нормата била макс 3см, неговата била над 2.5см със сигурност, та остава до април на 4 капки витамин Д. Но сериозните симптоми на рахит ги няма. Те бяха основната причина детето да не спи нито денем, нито нощем. Беше денонощно като парцал. Все се прозява и аха заспи, се стряска. Реве от умора. Беше спрял да се върти, да гука. Просто беше скапан. Като му увелича дозата и за дни се виждаше подобрение. Намалим му я, пак се започва потене, рев, стряскане.
Сега вече с по-трезва глава осъзнавам, че изтегли доста къси клечки той. Да, има деца с много по-сериозни състояния, но това не променя нещата. (Много харесвам една мисъл, че това, че някой е по-нещастен от теб, не те прави по-щастлив, както и това,че някой е по-щастлив, не те прави по-нещастен) Та беше сложно при нас: проблеми веднага след изписването с много тежък мастит при мен, после два пъти болница, тежка жълтеница до третия месец, угасне рефлукс, който се оказа АБКМ, много строга диета за мен, проблеми с кърменето поради всичко изброено, последва рахит със симптоми и така много неща се натрупаха, които доведоха до много, много сериозна следродилна депресия при мен. Бях жива, колкото да кърмя. Наистина не преувеличавам. Физически бях ходещ труп. Сърцето ми не можеше да се улови бие Ли, не бие ли. Мишо помагаше, доколкото може, но не може да даде гърда, а Матей отказа адаптирано мляко за АБКМ. Първоначално не осъзнавах какво ми се случва, предполагах, че всичко е от умора. Но стигнах до моменти, в които ме беше страх да остана сама вкъщи, чувствах се неспособна да гледам Матей. носех го и знаех, че го обичам, но исках да избягам. Знаех, че го обожавам, но просто го знаех, не можех да се насладя на детето. Само понякога нощем, докато го носех и той спеше усещах онази радост да си майка, но беше толкова рядко. А аз толкова време го бях искала. И сякаш не го обичах достатъчно, което ме караше да се чувствам още по-виновна. Последва тотално безсъние при мен, дори детето да заспеше, аз не можех да мигна. Някъде покрай нова година ми беше точката на пречупване. Осъзнах в какво състояние съм, осъзнах какво ме притеснява точно, казах си, че през тези месеци съм направила всичко най-добро за детето и спрях да се виня. Започнах да работя по страховете си, с лекуването на рахита имам тук-таме по 3 часа непрекъснат сън. И знам, че ще става по-добре (да дава Господ). Може би много по-рано трябваше да ми светне лампата, че не са добре нещата.по време на първия ни престой в Инфекциозно изпаднах в тази депресия. Не бях спала близо 72 часа. Наистина нямаше как да се спи. Матей беше с абонат в главата, аз трябваше да го пазя, кошарите ужасни и при всяко вдигне на решетката скърцат и будят детето. Та както и да е, нося го през нощта аз, не спала от три дена, след тежък мастит и секцио и залитнах, докато вървях с него. В този момент се сетих за една статия за една майка, която беше скочила през прозореца след раждане. И тогава, когато я четох все се чудих как така е скочила тази жена и е оставила детето. Погледнах си прозореца и я разбрах. Нямам обяснение за този момент от живота си. Само знаех, че трябва да поспя някак. Намерих начин да поспя 40 Мин с детето. Тези 40 минути ме спасиха от лудост. Така се чувствах, сякаш полудявах. След 20-на дена бяхме за съжаление отново там. На изписването Мишо ми говореше вече за психолог, което аз ожесточено оспорвах.
Извинете, че е дълго. Просто споделих. Не ме е срам от нищо казано и преживяно. Ако е нужно някога, ще го споделя на всеки, който би имал полза. Имаме група на майките от август. Създадох пост за следродилната депресия и беше впечатляващо колко жени се престрашиха да пишат, след като аз споделих.
Сега сме добре. Не сме наспани отново. По 6 пъти се будя нощем, но съм щастлива. Осъзнато се грижа за Матей и изпитвам всичко, за което си мечтаех всички тези години. Мъчно ми е само за много неща с него, които просто са минали покрай мен, но така е трябвало да стане. <3