Хелиантус, много, много, много съжалявам!
Аз както винаги от нищото ще се включа с лирично отклонение, но ви чета редовно, страдам и се радвам с вас, защото времето тук в онзи кошмарен период ми помогна много и сте ми на сърце.
Таа... Моят въпрос "защо" и "защо на мен" знаете е малко по-различен от вашия (тези от вас, които знаят моята история де), но общо взето касае едно и също в крайна сметка, и честно казано тези въпроси, задавайки си ги само си вредим, аз спрях да си ги задавам, спрях да търся отговори (защото няма как да ги получа, няма "кой" да ми ги даде) и предполагам така издрапах някак година и три месеца от трагедията докато забременях (и последвалите 9 кошмарни месеца страх) и подозирам, че една от причините да го живея тоз живот все още, освен децата ми разбира се, е че не се питам вече "защо".
Пустата вяра и необяснимата надежда е това дето ни движи, и можем само да се надяваме, че всичко, през което минаваме по един кли друг начин е някак оправдано и не е напразно!