Елена_д, разбирам гледната ти точка. Разбирам гледната точка на всички, които пишат по темата. Просто моят случай се различава много. Аз съм от България (черничка и вредничка), мъжът ми е от друга държава (бял и висок), живеем в трета страна (като тази трета страна я меним през 2-3 години). Детската градина, училището, детегледачките, които ползват нашите колеги с деца са все интернационални. Там едно с едно няма подобни деца-всичките са смесени бракове и от най-различни нации. Там всички родители са еднакво отговорни за възпитанието на децата си, говори се и се работи с децата, които обиждат, удрят и т.н. През нашите очи светът е малък и всички хора са еднакви: мечтаят за едни и същи неща-за слънчев ден, за дом, за приятели, за възможности..., чувстват по един и същи начин и болката и обичта. Разбира се, детайлите са важно нещо, но ние лично смятаме, че човешкото качество "адаптивност" прави хората по-силни, по-можещи, по-знаещи. Разбира се, за семействата, които цял живот живеят в един град, с едни и същи съседи, в едно и също жилище, ситуацията е съвсем различна. И най-вероято се действа по друг начин.
Много въпроси има, много трябва да се мисли, аз просто исках да ви разкажа колко хубави са китайчетата, азербайджанчетата и чернокожите деца. Аз просто искам бебе. Да, за себе си го искам. Мисля, че съм в правото си. При мен проблемът е откъде ще успея да си го взема с по-малко проляти сълзи и по-малко юмруци в корема. Не мога да понасям повече удари в тази ми Ахилесова пета-коремът... Не знам дали ме разбирате... Просто разсъждавам. Обичам да си имам планове за евакуация на душата, аварийни изходи...Всичко се случва по белия свят, много важно е да си адаптивен, ако не искаш да се затриеш сам преди да ти е дошло времето за това.
Мари