Вчера директно обсъдих с него първо възможността за инсеминация, но явно самочувствието му е доста наранено след този резултат и отказа. Щял да приема антиоксиданти и след 3-4 месеца да повтори изследването, а дотогава не печело да продължим с опитите. Нещата се случиха доста бързо, тъй като отивахме на рожден ден на свекър ми и дори не погледанхме резултатите, а се доверихме само на лаборантката, коятобеше доста позитивна в това отношение. По-късно се запознах с нещата и директно му казах, че трябва да помисли за ин витро, защото аз не съм ОК да чакам нещо да се случи случайно. Не съм навлизала в подробности, беше доста късно, но той като чу ин вотро и веднага се съгласи на инсеминация. В крайна сметка му казах, че отиваме първо на лекар и каквото каже той това ще правим, но няма да отлагаме нищо във времето, тъй като моите годинки също минават и дори след няколко месеца аз влизам в 37, а евентуална бременност ще приключи към 38 най-рано. Всеки изминал ден не е в моя полза и докато чакаме неговото "естествено" възстановяване аз мога да намаля способностите си също.
Засега чакаме за коментар на СГ от мястото, където бях донор. Те ще ни препоръчат лекар, а след първа консултация ще решим дали и кога да направим и проверка на моите тръби. За всичко друго на този етап имам уверението им, че мога да бъда спокойна, но това не значи да чакам до безкрайност.
А всичко започна на шега едва ли не, и макар да очкавах не добри резултати не бях подготвена точно за това. Все пак той се хвана за позитивното отношение на лаборантката, докато аз съм по-черногледа от страх, че времето няма да ни чака да се наумуваме, да екпериментираме с по-леки и щадящи терапии и т.н.
И досега си знаех, че детето ми е цяло чудо, че го имам, но от вчера сякаш вече не вярвам да се случат нещата с второ и се боя да не го обсебя и задуша с майчина обич знаейки, че той остава единствено дете и скоро шанс няма да има за друго.
Ще се справим, няма начин, но първоначалният шок е доста силен.