привет. Онзи период от месеца е. Не, не онзи, за който всички си мислят, а онзи преди него. Периодът на очакване и надежди. Час по час си гледам календарчето, за да видя колко време остава. А това време не минава. Всеки път си казвам, че каквото има да става ще стане и без притеснението ми, но всеки път не мога да се преборя и започвам да се вглеждам във всеки сигнал на тялото. Ето, днес ме боли корем. Ама не ме боли, ами цял ден е като леко неразположение в областта на матката. Сякаш се е подула, си казвам, и ето надеждата блясва в очите ми. После си мисля, че имам твърде голямо въображение и прекалявам. Този път издържах малко по-дълго. Цяла седмица мина от последния положителен О тест. Междувременно всичко минава покрай мен сякаш изобщо ме няма. Машинално работя, машинално водя разговори и всеки миг, в който не гледам календарчето се вторачвам в малчо. Мисля си колко съм щастлива с него. Той расте, съвсем наскоро ме излъга за първи път. После дълго ми се извинява. Излъга за голяма глупост, но излъга. Ей така, необмислено и по детински. Сякаш наближава мига, в който вече няма думата ми да е важна. След 2 месеца става на 6, а догодина ще бъде и на училище. Мислех си, че когато отиде там ще се повлияе от децата и ще започне да крие неща от нас, да се бунтува срещу правилата у дома и ще започне да послъгва за глуповати неща, но явно нещата се случват по-бързо от очакваното и човекът расте независимо от мен и баща си. После си мисля, че той е дете бижу и животът с него минава с лекота. Решенията се взимат лесно, той е послушен и много си вярваме за всичко. Ами ако второто ми дете не е като него аз как ще се справя? Вероятно второто няма да е досущ като него. Вероятно и аз няма да съм същата. Но как ли ще се справя с отглеждането и възпитанието на още едно дете? Дали ще мога да си позволя отново същото самочувствие, което имам сега? Знам, че малкият е висока летва. Знам и, че не всичко в характера му е благодарение на мен. Но честността, обичливостта, състраданието, упоритостта, постоянството, отговорността, търпеливостта- не са все от мен, но и аз съм помогнала. Била съм там, обичала съм, успокоявала съм, прегръщала съм, давала съм кураж и пак съм обичала. Ох, този период от месеца, всеки път ме побърква. Вчера си поплаквах без нищо, днес се вълнувам без нищо. Неадекватна съм, но да минава по-бързо още една седмица, че да видим. ♥