Трудно му е да приеме положението си, разбирам го. Това не значи, че мога да се държа много мило с него. Факт е, че всичко което искам е да застана пред него и да му кажа колко е смотан, защото аз като говорех и му търпях дивотиите 7 години той си надигаше само чашката и му дремеше на левия палец на крака. Ми, да му се не види, откак съм родила говоря за второ дете, а той отлага под всякакви предтексти- сега сме на квартира, сега сме на ниски заплати, сега трябва първо да се преместим, сега имам много работа в службата.... И аз търпеливо чакам. Естествено бях предупредила, че стана ли на заветните 35 да не ме търси. И годините си минаха, като наближи тая възраст аз казах НЕ. Тъкмо си изплаках очите, че се прощавам с най-съкровената ми мечта завинаги и той си промени решението. Ей така, както му е кеф на душата да е. В мига, в който казах НЕ ми се заяви да опитаме. Дори нарочно го пробвах колко ще издържи като харчех пари безпричинно за тестчета, гелчета, витаминки и термометри, изследвания. Ама той само кат си отворя устата да кажа искам и веднага се съгласяваше. Включително ме изуми и че отиде да си направи СГ без да се противи. Е, искаше да я отложи с още 2 месеца, за да станели 6 месеца опити, но аз го пресякох, че в такъв случай няма да си хабя нервите с бебеправене и очакване на неизвестното след това повече. Изчерпах се, изтощих се да се моля. Искам да му крещя, да го удрям, да страда колкото и аз съм страдала през годините. Достатъчно съм чакала, защо да чакам повече? За да пробваме, да не стане, да изследваме тепърва, да лекуваме едва след това и след 3-4 години да се откажем? И сега лаборантката му каза лекар и междувременно да си помогне с повече антиоксиданти. Човека се хвана за антиоксидантите и смята, че има назначено лечение вече. Изобщо не го интересува, че възможностите ни са нулеви без сериозна помощ, държи си на боровинките и това е. А края не му се вижда на това. Та ние сме едва в началото, дори лекар нямаме още.