Здравейте,
Започнах тази тема преди време - едновременно уплашена и изумена от резултата от цветната снимка. Дълго време се бунтувах вътрешно срещу това, което показа и се успокоявах, че поне едната тръба пропуска и може би има шанс... Един, втори, трети месец, но все нищо не се получаваше. Направих консултация в друга клиника, с друг лекар. След внимателно разглеждане на цялата купчина с изследвания лекарят ми каза, че запушената тръба е вероятно такава в резултат на сраствания, получени от операцията от апендицит. Нормално било след време тези сратвания да се пренесат и върху здравата тръба, която въпреки че пропуска, може да се окаже с увредени власинки. В следствие на това ми посочи два варианта - първият - да ми направят лапароскопия, за да се установи точното състочние на пропускливата тръба, второ - да се престъпи към ин витро. Общо взето прецених, че диагностична лапароскопия само ще отложи във времето ин витрото. Въпреки това изчаках няколко месеца с процедурата по ин витро.
Днес съм в нейния край и скоро ми предстои пункция. Не съжалявам за решението си - ако преди време са пробвали да "продухат" тръбите, днес вече има други методи, по-сигурни, които ни позволяват да увеличим шанса си за забременяване. Медецината напредна и не виждам причина да не се възползваме максимално от този факт.
Може би ще ме упрекнете, че съм действала прибързано, но си дадох сметка, че времето върви - месец след месец, а надеждата лека-полека умира. Затова и се реших на ин витро процедурата - нямах време за прилагане на диагностична лапароскопия.
Дълго време се борих със собствените си емоции - преминах през отчаянието, озлоблението, омразата към себе си, самосъжалението... Чувствах се различна, неспособна, осакатена, наказана, различна... Когато отидох в клиниката, за да започна стимулацията разбрах обаче, че не съм различна - аз бях една от многото жени, сблъскали се с този проблем. Всяка една от тях ежедневно се бореше със собствените си страхове, но търсеше надежда и вярваше, че този път ще се получи. И докато на мен това ми беше първи опит, някои от тях минаваха през процедурата за пореден път. Днес в моите очи тези жени са безценни, защото са понесли върху себе си емоционалната и физическа болка, но не са се отказали.
Затова, мили момичета, моят съвет е да действате - независимо дали ще се решите на лапароскопия или ще преминете през ин витро процедура, защото има един фактор - ВРЕМЕ - с който не можем да се преборим. Действайте и бъдете смели. Вярвайте, че ще успеете, а ако не успеете, поне ще знаете, че сте пробвали. И не се оставяйте в плен на разочарованието, страха и тъгата, а гледайте с оптимизъм напред.