"А децата ни имат нужда от роднини". Това каза моя позната осиновила дете преди 15 години и в момента преживяваща пубертета на сина си.
Пускам темата умишлено в този сайт, защото имам нужда да помисля от гледната точка на дете. Разбира се общувам във форуми на осиновители, но искам да имам повече мнения на хора, необременени с темата осиновяване. Не защото искам да игнорирам. Точно обратното - защото искам и друга гледна точка.
Случи се така, че родителите ми починаха твърде млади. Свекър ми също е починал отдавна, не го познавам. Свекърва ми почина когато Марти беше на 3 години, но реално последната година беше в тежка деменция, та той се е радвал на бабина грижа реално около 6 месеца. Сестрата на съпруга ми категорично не желае да поддържа контакт с нас /вероятно е по-добре де/. Моята сестра, въпреки че живеем в един град не сме най-близки, те са прекалено заети и общо взето е гледала Марти около 3 часа. Горе-долу толкова и аз съм гледала нейните деца, та не я обвинявам. Съпруга ми е с все по-влошаващо се здраве и не е ясно... Всичко това обяснявам, защото реално сме сами , ама наистина сами. И в делник и в празник. По Коледа водя детето на всякакви обществени дядо-коледовци, за да "натрупва подаръци" да компенсирам липсата на подаръци от баби, дядовци, лели и стрини. За сега май успявам.
Репликата на тази жена обаче не ми излиза от главата вече седмица. И понеже ме бива да анализирам и да се вкарвам във филми май зациклих. Нарочно не влизам в конкретиката на контекста в който беше казана, за да чуя необременените ви коментари. По-късно ще кажа.
Та въпроса е доколко детето , независимо осиновено или не има нужда от баби, дядовци и обгрижващи лели и чичовци?

много болна за мен тема.

да, определено имат нужда от роднини всякакви - и от вниманието и от различните видове грижа и любов, които обикновено получават от тях, поне докато са малки. а като станат зрели хора, пак е добре да имаш близко рамо и подкрепа в труден миг.

но не всичко на тоя свят можем да осигурим, нали? това е едно от нещата, които не можем...

Не, децата нямат нужда от роднини. Родителите на децата имат нужда от роднини - за компания, да им помагат, да ги подкрепят, да си споделят ежедневните проблеми, да им гледат децата понякога и т.н. Тези роли спокойно могат да се изпълняват и от нероднини.

Кафенце, разбира се, че всеки нас има нужда от добри роднини. От лошите май нямаме толкова нужда, но пък тях ги има.
Понякога се упреквам, че избрах да напусна страната си и съм далече от семейството си. Осъзнавам, че така лишавам децата си от баба и вуйчо минимум. Единственото ми решение е да се виждаме два-три пъти годишно. Майка ми поне е пенсионерка вече и въпреки че е страшно активна и все няма време, винаги се радва да дойде да ни погостува поне за 7-10 дена. Родителите на мъжа ми са възрастни, на 82-83 г. вече. Иска ми се децата да ги виждат колкото се може по-често, за да имат хубави спомени от тях, както аз имам от моите баби и дядовци. Но и те живеят в друг град и срещите ни не са особено чести. Правим най-доброто за децата си. Ако имаме близки и любими хора, това би било чудесно и за малчуганите. Но ако нямаме, компенсираме по друг начин. Децата ще пораснат и така. Роднините могат да се заменят донякъде и с приятели, малки и големи, дори със съседката баба Пенка, която се радва на компания и им прави мекици и т.н.
Имам приятелка, която е самотна майка, като зачена от донор. Самата тя е израсла без баща. Разделил се е с майка й, когато е била бебе, и повече никога не я е потърсил. Помня, че до 18-годишна възраст й плащаше издръжка, но покрай инфлацията тя се стопи. Така че, когато тя поиска да има дете, а не можеше да срещне човек, не се колеба дълго. Сигурно някои ще кажат, че детето има нужда от баща. Всяко дете има тази нужда. Но моля - само от добър баща. Такива като нейния собствен, незаинтересувани, пияници и прочие да не би да правят живота на едно дете по-хубав ?!

Не се терзай! Прегръщам ви и двамата с Марти.

Ми то и родителите имат нужда от повече сигурност и спокойствие, ама нА - немат такова, което е имало преди 30-40 години.

Така съм пострадала от роднини и роднинска "либоффф", че държа децата ми да получават повече любов и внимание от нас като родители, роднините ако искат-искат, ако могат-могат, ако не могат - не могат. точка. няма драма.

Сега бабата ще идва - свекито де, да види децата, защото не се знае дали ние ще се върнем скоро в Бг. И да се гръмна ли сега, че максимум веднъж на 3-4 години децата ни ще виждат роднини? Ми не, нямам намерение, имам намерение да уча, да давам максималното и ако ми се сбъднат плановете за това лято (стискане на палци и потриване на ръце) да мога да осигуря грижа и подкрепа на деца, чиито родители не могат да се грижат за тях и на самите родители (къща за приемане на децата по спешност в случай на неглижиране или просто невъзможност родителите да се справят).

Кафе, приятелката ти по-скоро има нужда от някое напътствие, но роднинското такова рядко е най-прекрасното и най-предубеденото. Но е най-познатото и затова се обвинява жената, че няма да може да осигури подходящо такова на детето си и себе си.

Кафенце, лично на мен ми се искаше баща ми да беше жив и да беше видял Мария, но уви почина много преди да се роди. Свекър починал, свекърва не иска въобще да види детето, лелята (сестрата на мъжът ми) е видяла само веднъж. Баща й почти не я вижда. Реално сме аз, майка и вуйчо й. Обаче детето си е супер така, по добре без тях, отколкото да изливат злоба и всичко лошо за което се сетиш. Но до нея е близка приятелка на майка, моите приятели, кръстницата, други по далечни роднини.... Т е детето е обгрижвано не само от роднините. Аз поне мисля, че по добре няколко добри и обичащи хора отколкото един куп роднини които открито мразят детето защото е инвитро бебе и това е много, ама много лошо   точно може би като осиновено.
Да и за мен е болна тема..... Но се уча и почти преодолях гнева си към роднините които не я търсят, основно едната й баба и леля. Детето не страда от тяхната липса, аз страдах... Точно както каза Мели. Вече го приех и се чувствам супер...
Стискам палци за теб и Марти.

oooo .oтколкото един куп роднини които открито мразят детето защото е инвитро бебе и това е много, ама много лошо   точно може би като осиновено.

В 21 век идиоти...съжалявам, че са ти роднини.
Като каза за приятели и кръстници и аз се замислих, че рода нямаме, ама цяло село имаме да ни помагат с детето, било то и само да я вземат на площадката да се освестя от жегата...или, че едни приятел я гледа в пика на варицелата.

Роднините понякога са надценени за мен. Но аз имам изкривена представа.

Да добавя и съседите. По Коледа и празници, а понякога и без причина е отрупвана с подаръци, внимание и грижи. Колегите също....

Роднини ли, те са даденост. Поради някакви културни особености ни е насадено, че трябва да се обичаме, почитаме и прочие. Отказвам.  Роднините ми опират ( и останали живи ) до майка ми сестра ми и свекърва ми ( по необходимост). От там нататък аз избирам и Нора избира кого да обича и има нужда. Ответно  - другите нас избират евентуално.  Лелини, стринкини и прочие роднински лицемерия не са ни нужни, само защото така сме се паднали един за друг.
Coffe, струва ми се отживелица това и не си заслужава терзания.

Кафенце, хайде и аз да "припея" на Мели (и не само), но през последните години особено - все повече се убеждавам, че "нужда от роднини" имам аз, а не детето. И то всъщност - имам нужда от изброените от нея неща, които всички (предполагам) по инерция считаме, че бива да получим и очакваме да получим от роднините си. Както е казала и avallon , в нашето все още супер патриархално общество - "семейството, роднините, родът..." са някаква "свещена крава" и по презумпция - следва да се нуждаем от тези хора, да имаме някакви "канонично зададени" отношения с тях и пр. Това за мен поне, е доста архаично разбиране на ситуацията с роднините. Убедих се също така, че споменатите от Мели функции - могат да бъдат изпълнявани и от нероднини и то много, много успешно. Както за мен самата, така и за Дани. Давам пример. Въпреки, че синът ми си има двама живи и здрави дядовци, както и две баби, с единият си дядо (баща ми) се вижда веднъж годишно, или по-рядко. Баща ми е пълна издънка като родител, та и като дядо нали...какво да очакваш от него?  Един внук има и даже рождения му ден не може да запомни. Не считам за особена загуба за Дани, че не си общува с него почти. Бившият ми свекър е детишар и желание и умения има да се занимава с внука си, но все още работи много активно, също не го вижда особено често, макар че в сравнение с баща ми е шампион в това отношение. Моите родители са отдавна разведени, а сегашният мъж на майка ми е с Дани, около Дани и се занимава с Дани буквално от раждането му. Въпреки, че нямат кръвна връзка - той е човекът, който може и ще (само да ти се слуша) да ти разкаже за всички етапи на развитието му до момента - кога се усмихнал, кога е започнал да подскача, да ходи, какво и кога е ял, казал и пр., така както аз и майка ми бихме могли. Понеже той е човекът постоянно контактуващ с него и изпълняващ всички онези функции, които следва да имат биологичните му дядовци. Детето е щастливо в неговата компания, търси го, имат си свои игри, ритуали, навици и пълноценна, емоционална връзка. С майка ми на шега го наричаме "дядото по чл.64". Дани си има и чичо и леля, които също го виждат рядко, а ролята на "леля" - реално я изпълнява моята най-близка приятелка. Така, че изобщо не си слагай на сърце подобни неща, като чета и писалите преди мен...на кого роднините са покойници, на кого са просто в лоши отношения, на кого пък (както при мен) - без да сме в лоши отношения - нямат особен интерес към детето и контакт с него, тези които са се преместили трайно в чужбина - също не могат да разчитат на роднини за нищо, дори да са в добри отношения със същите... Децата имат нужда от поне един стабилен, обичащ ги, даващ им сигурност родител до себе си, пък останалото е "бонус" и ако се случи да го има. Ако не - не е драма. Не и за децата, тя е за нас по разни причини.

Да....роднините, факт е, че човек не си ги избира, избира си само приятелите.
Но също така мисля, че детето има нужда от роднини.
Казвам го от собствен опит, защото на мен винаги са ми липсвали от най-ранна възраст.
Майка ми ме е родила късно,бабите и дядовците починаха докато бях малка, имам някакъв бегъл спомен колко щастлива бях, когато къщата ни беше пълна. Леля ми и вуйчо си заминаха млади и аз останах само с майка ми . Да ви кажа доста е тъжно...Особено семейните празници - Коледа, Великден...
Но каквото - това!
Осъзнавам, че и мойте деца няма да се радват на роднини, точно поради тази причина съм им избрала двама млади кръстници (на наши семейни приятели децата), както каза попа - за да са им духовни наставници по-дълго време и за да ги чувстват децата по-близки (каквато е и идеята), разликата във върастта трябва да е около 20 -25 години.

Момичета, до преди седмица /до проведения разговор/ мислех по подобен начин и аз. Живота си върви и без роднинско стискане по бузите и т.н. Разбира се, било ми е мъчно че мама и тате не можаха да видят сина ми, но по този въпрос наистина нямам силите да променя нещата, та приела съм ги. До преди седмица.

Контекста, в който бяха казани думите на тази моя позната бяха, в смисъл, че нейният син - на 16 години, отдавна е наясно с произхода си и т.н. темата за биологичната майка се явява от време на време, напоследък все по-често. Познатата ми  е много интелигентна жена, добър родител, стабилно семейство, успешно по стандарта за малкия град. Та се замислихме за търсенето на корените и роднините /биологичните/. И двете се опитваме да разсъждаваме трезво, опитваме се и да сме емоционално стабилни /с променлив успех/ и понеже и в тяхната фамилия близките роднини са покойници, тя каза тази реплика. И се замислих, но наистина мислите ми са пречупени през темата осиновяване и зациклих повечко.
Благодаря ви че разсъждавате с мен

И аз съм съгласна с тезата на Мели, а и през последните месеци разсъждавам и в една малко по-крайна посока.
Няма как да ти липсва нещо, което не познаваш. Няма как на децата да им липсват баба и дядо, които никога не са виждали. Обаче погледнете от другата страна, колко е трудно за самите нас да приемем смъртта на родителите си. Поне при мен тази мисъл води дори до физическа болка, защото сме много близки и се обичаме много с родителите ми. Децата ми също обожават баба си и дядо си. Ето, сега баща ми е болен от болест с фатален край, как аджеба, аз да обясня на едно 7 и 9 г. деца, че човека който толкова много обичат скоро няма да го има, ами в момента на това нямане... Как като самата аз не мога да го приема  Но трябва да съм силна, първо заради тях, след това заради майка ми, брат ми, и някъде там заради себе си.
Предполагам разбирате в каква посока са ми разсъжденията. Колкото и крайно да звучи, ако можех бих го спестила това на децата си, за мен е ясно, че е неизбежно.
Така, че изначалната липса за децата не е проблем, проблем е за нас, защото както казва Кафето, болката че не са видели децата ни е само в нас.

Не, децата нямат нужда от роднини. Родителите на децата имат нужда от роднини - за компания, да им помагат, да ги подкрепят, да си споделят ежедневните проблеми, да им гледат децата понякога и т.н. Тези роли спокойно могат да се изпълняват и от нероднини.

не, не могат.
никога един чужд човек няма да изпита към детето тази обич и това топло чувство, което би изпитала кръвната му баба. не казвам, че е задължително кръвните роднини да ги изпитат тези чувства, но значително по-голяма е вероятността да бъдат изпитани именно от тях, отколкото от нероднини. и моля да не спорите с мен, защото аз това го говоря от практически опит. огромна е разликата в количеството любов, в общуването и в самочувствието, което получава едно дете със стандартна семейна конфигурация от 2 баби, 2 дядовци, 1-2 лели, 1-2 чичовци, братовчеди и прочие рода, спрямо едно дете, което има само майка и баща на тоя свят.

да не говорим колко е важна липсата на сиблинг - брат или сестра в периода на израстване, а при нормалните хора - и след това. не случайно и народната мъдрост гласи "брат брата не храни, но тежко му, който го няма".

когато ги имате роднините - те ви пречат и досаждат. когато ги нямате - те ви липсват. живот, кво да го правиш.

п.п. и понеже устами младенца глаголет истина, да ти кажа, д-р Мели, какво е най-хубавото нещо за моето дете, цитирам: "когато се събираме цялото семейство на Коледа и Великден и леля си идва, и баба идва и къщата е пълна"... и това при нашите жалки останки от фамилия в размер на 7 души общо, с тенденция към постоянно намаляване... но роднини-сурогати не мога да му купя.

да не говорим колко е важна липсата на сиблинг - брат или сестра в периода на израстване, а при нормалните хора - и след това. не случайно и народната мъдрост гласи "брат брата не храни, но тежко му, който го няма".

И аз намирам това за много важно - за децата най-вече, после за родителите.
На мен лично ми е много трудно и ангажиращо да отглеждам две деца /и то не толкова финансово, колкото в други отношения/, но се надявам, че като пораснат ще бъдат близки и ще си помагат.
Това не е правило, разбира се. Аз не съм близка със сестра ми, но въпреки това винаги сме си помагали -и аз на нея, и тя на мен.

И за мен това е болна тема. Може би не от най-болните, но ми пука. И децата имат нужда от роднини, не само родителите им. Като си спомня аз колко щастливи ваканции съм прекарала при моите баби и дядовци, ми става жал, че моите деца няма да имат такива. Те, разбира се, ще имат своите щастливи ваканции и аз ще се погрижа за това, но връзката с по-възрастните родители е много специална. Особено във възрастта 5-10 години. В пубертета отношенията започват да се променят, а след това вече децата нямат толкова нужда от роднини. Но добиват опит в общуването - дори и отрицателен понякога.

Съгласна съм със StefiZ - не може да ти липсва някой, когото не познаваш. Но ако е някой, когото обичаш и винаги е бил край теб от детството ти...

cofee lungo, не ми се струва, че при осиновените деца би трябвало липсата на роднини да се усеща по-различно. Предполагам, че е нормално да се интересуват от биологичната си майка и евентуални братя и сестри, но това все още не означава, че ще запълнят някаква липса, ако научат повече. Мисля си, че децата с добри семейни навици намират правилния начин да запълнят такива липси сред приятели или с любими занимания.

п.п. и понеже устами младенца глаголет истина, да ти кажа, д-р Мели, какво е най-хубавото нещо за моето дете, цитирам: "когато се събираме цялото семейство на Коледа и Великден и леля си идва, и баба идва и къщата е пълна"... и това при нашите жалки останки от фамилия в размер на 7 души общо, с тенденция към постоянно намаляване... но роднини-сурогати не мога да му купя.

Много е радостно това, да. Но си представи обратното - пияни, малоумни, агресивни роднини (и, разбира се, списъкът може да се допълва с далеч по-неприятни неща). Ако не са ти роднини, можеш спокойно да избягаш. Роднините обаче трябва да търпиш, да се грижиш за тях, а после с години да лекуваш раните от детството. Та хайде няма нужда от таквиз екстри. Обратно, приятелите, средата, обкръжението, което можеш сам да избереш - за себе си и за детето си, са в пъти по-добри. И като обич, и грижа, и интелектуален стимул, и каквото още се сетите. Космическа е разликата. Разбира се, не пожелавам на никого да го изпита. Но който го е изпитал, няма как да жалее за роднините.

Колкото до биологичните роднини на осиновеното дете - никога не съм разбирала тази драма, но сигурно има някаква идея в това да търсиш кой те е изоставил и защо. Известна доза мазохизъм има в това действие.

Децата имат нужда от хора, които да ги обичат, да ги разбиратт, да ги закрилят, да им подарят  ,  да са насреща за утеха... Дали това ще са роднини или не  е абсолютно без значение. Децата не обичат някого само защото им е роднина, ние им насаждаме, че те трябва да обичат защото еди кой си им е баба - примерно. 
Баба, има и проформа баба, която не и е приятно да бъде наречена "баба", нищо че е на 75, нищо, че е и кръвна връзката ....
Ако ще са ми роднини колкото за събирането по Коледа и Великдн, защото ТАКА ТРЯБВА,  айде мерси, такава къща е пълна с лицемерие.
Така като се замисля пустата му кръвна връзка не гаранция за нищо, нито пък ангажимент по презумпция.

Колкото до биологичните роднини на осиновеното дете - никога не съм разбирала тази драма, но сигурно има някаква идея в това да търсиш кой те е изоставил и защо. Известна доза мазохизъм има в това действие.

тук съм напълно съгласна с теб и никога не съм ги разбирала тия нови моди. нали с акта на осиновяването ти му ставаш майка, край с досегашното, все едно ти си го родила - какви биологични, какви пет лева. извинете за грубия израз, но аз лично не одобрявам нито търсенето, нито контактите с биологичните предци в случая на осиновяване на изоставени деца.
виж, ако става дума за осиновено сираче, тогава е съвсем друго...

Цитат на: jam в Юни 07, 2016, 13:51:36 pm

п.п. и понеже устами младенца глаголет истина, да ти кажа, д-р Мели, какво е най-хубавото нещо за моето дете, цитирам: "когато се събираме цялото семейство на Коледа и Великден и леля си идва, и баба идва и къщата е пълна"... и това при нашите жалки останки от фамилия в размер на 7 души общо, с тенденция към постоянно намаляване... но роднини-сурогати не мога да му купя.

Много е радостно това, да. Но си представи обратното - пияни, малоумни, агресивни роднини (и, разбира се, списъкът може да се допълва с далеч по-неприятни неща). Ако не са ти роднини, можеш спокойно да избягаш. Роднините обаче трябва да търпиш, да се грижиш за тях, а после с години да лекуваш раните от детството. Та хайде няма нужда от таквиз екстри. Обратно, приятелите, средата, обкръжението, което можеш сам да избереш - за себе си и за детето си, са в пъти по-добри. И като обич, и грижа, и интелектуален стимул, и каквото още се сетите. Космическа е разликата. Разбира се, не пожелавам на никого да го изпита. Но който го е изпитал, няма как да жалее за роднините.

Колкото до биологичните роднини на осиновеното дете - никога не съм разбирала тази драма, но сигурно има някаква идея в това да търсиш кой те е изоставил и защо. Известна доза мазохизъм има в това действие.

Мдам, 100% съгласна. органически мразя семейни сбирки, нямам идея като стана свекърва и тъща дали ще се променя, не се заричам.

За биологичните родители не мога да взема отношение, не мога да се поставя в ситуация.