Стоека, изпари ми се всякакво желание да мрънкам за нещо, като те прочетох. Искрено и нецензурирано ще кажа просто : много съжалявам и "мамка им на такива"
Ще ти кажа и това дето си го повтарям от около 5 часа на себе си: "Абееее, ще се оправиш пак бе, всичко ще се намести, здраве да е". Не, че това покрива разходи и компенсира похабени нерви, ама поне е истина и вЕрно е най-важното. Ако сме болни и сакати - таковам ти парите и "безгрижието" - мерси. По-добре да имаме ядове, ама от друго естество все пак
Рожден ден се прави така. Бебе, торта, щастливи роднини и приятели, които носят подаръци и ви се радват на щастието. Никой не идва и без това за яденето, пиенето, или плочките ти, дето няма да ги има, нито ако ги има -му дреме на някой за тях. И на теб да не ти дреме за такива неща - имаш Мария, имаш семейство, пък другото - все някога ще съберете пари и ще го купите. И ти го казвам като майка, която е изгубила семейството си, пък плочките и парите колко ми компенсират такава загуба - познай. Иначе имам баси жестоките плочки в коридора примерно, моА ти ги снимам.... Е, уверявам те, че предпочитам да ги нямам, ама да имам нормално семейство и да съм щастлива
Не го приемай това като оплакване мое, просто като "друга гледна точка" на сегашната ти ситуация. Иди го гушни мъжа ти, не е искал така да стане човека, това са поправими неща.
За да ви кажа и нещо весело и не особено дълбоко по темата, ще ви споделя една трагикомична история с моя близка. Свястно момиче, омъжи се рано (нямаше 20) голяма любов, 2 деца, цялата работа 5 години изкара със скандали, пиянстване негово и за жалост - побои когато той е пиян. Разведе се, завърши си образованието, хвана хубава работа за хубави пари, родителите й много помагаха с децата... Отстрани погледнато беше - хубава като картинка, успяла жена, две деца като слънца, хубава работа, хубави доходи.. Виждаме се случайно, седнахме на кафе, аз тогава с бившия си съпруг още на фаза гаджелък и нещо се тръшкам и мрънкам за някаква глупсот. Тя ме слуша, слуша и ми казва в един момент: "Оххх понякога ми се иска, просто да имам някой до себе си и да ме набие и хич не ми дреме къде си е хвърлил чорапите и с какво е омазал дивана, или че ми подарил баш рози, пък аз съм казала, че не ги харесвам". Естествено, че репликата й не беше буквална и не би се съгласила пак някой да я бие, сакън да го има. Беше просто елегантен опит да ми каже, че се тръшкам за незначителни неща. Тя го знаеше, защото й се бяха случили по-рано отколкото на повечето от нас (ако се случат изобщо). Тогава реших, че съм я разбрала добре. Всъщност - добре я разбирам едва сега. И на мен взе да ми се ще "да има кой просто да ме набие", не редовно, ама понякога поне