Здравейте,
предварително се извинявам, ако има писано по тази тема /нека Модератор я премести, ако прецени/
Родих на 6.11. най-прекрасния син на света. Той е моята сбъдната мечта, борба /неизяснен стерилитет/, най-прекрасното чувство, което изпитах като го видях за първи път...
Ииии след няколко дни - черни мисли, сълзи, рев, безпокойство, тревожност... Постоянно си мисля как ми се промени животът с това малко момченце. И вместо да му се радвам всяка секунда аз само си мисля кога и как ще мога да изляза /нямаме близки, на които да звъннем да го гледат за някой друг час/, кога ще тръгна пак на работа /която не харесвам чак толкова/, чувствам се подтисната и в ужасно настроение... Не ме разбирайте погрешно и не ме съдете. Просто имах толкова активен начин на живот и изведнъж самичка трябва да се боря с желанието постоянно да съм навън и да прекъсна със социалния живот, който съм имала досега... Защо съм в такава дупка - никой от моите приятели не могат да повярват, че това съм аз - ревливо и тъпо същество, което вместо да лети, затъва в егоизъм и самосъжаление /което дори не е основано/...
Пиша тук, защото в този сайт получих много подкрепа и отговори на много от въпросите и благодарение на него, успях да постигна мечтата си...
Някоя от вас изпитвала ли е такава "депресия" и има ли начин да ми мине по-бързо... Толкова съм объркана 
Извинявам се още веднъж, ако съм обидила някой с жалването си...

Здравей!
След появата на детето, промяната за семейството е голяма. Има и депресия, има и скандали между партньорите. Недоспиването, умората, притеснението, и още един куп причини си оказват влияние.
Как да се справиш ли? Няма еднозначен отговор. Всеки се познава и гледа да се нагоди според ситуацията.
Моите предложения към теб са:
- чести срещи с приятели, които имат бебета и деца;
- ако имате финансова възможност, да наемете детегледачка, която да те отменя за няколко часа;
- да разпределите задълженията с мъжа си, така че да ти остават 2 свободни часа.
- ако следродилната депресия се задълбочи - потърси психолог.

bonbolini, ПРЕДИ всичко - спри сама да се упрекваш за това как се чувстваш в момента. Не мога да кажа "всички", но мога да кажа "мноооого майки" сме минали през това в една, или друга степен. Всяка огромна промяна - е шок за психиката, дори да считаш че си подготвен за нея и тя да е била много желана. В моя живот - по-кардинална промяна "на всичко" от раждането на сина ми - няма и досега и не мога да кажа, че напълно съм се адаптирала и досега. Което не пречи да считам  Дани за най-голямата си радост и "постижение"

Ти съвсем наскоро роди, още си на етапа в който бебето изисква супер интензивни грижи 24/7, може още да ти бушуват хормоните - всичко си казва думата сега. Промяната, преумората, натрапчивата мисъл, че "край вече - нито една от личните ти радости преди детето няма да я има...". Спокойно, това последното не е баш така. Разбирам те, въпреки че не съм изпадала в "плачещо-тръшкащи" кризи след раждането - имала съм ги тези усещания за които говориш . И все още ги имам понякога, но са редки, за момента, по конкретни поводи.

Меци ти е дала някои идеи. Аз тогава си казах, че: "това е срочно" т.е. си набиеш, че "това има край" и.... оххх как да го кажа...има какво "по-добро" да чакаш - психически ти действа добре. Следа като един ден изпаднах в нерви ( с бебе на месец), че нещо съвсем битово и обичайно за мен доскоро, което не съм и забелязвала дето се вика - вече се явява върховен и невъзможен лукс... Седнах си на задните части и си казах така: "Няма вечно да храня на 3 часа, да сменям памперси на час, да не спя по цели дни и нощи, да се чувствам като парцал. Докато се усетя - ще има за мен усмивки, гукане, разредени хранения, повече разходки, повече неща, които мога да правя и с бебе. Ще изчакам спокойно да дойдат тези моменти, светът е пълен с хора с деца, които имат и друг живот освен децата". На старта, с първо бебе - просто се шашкаме повечко.

Не те познавам и не смея да давам акъли "на ангро". Мога само да споделя за себе си.... На мен събиранията с майки с деца баш - не ми действаха добре на нервите и психиката в онзи момент точно. Напротив. Колкото ми липсваше активният ми и доскоро разнообразен живот -  постоянното разтакаване с други майки с бебета и липсата на друга тема за разговор освен бебета - ме сдухваше още повече. Вкл., защото всички край мен - изглеждаха напълно удовлетворени да правят само това и то им стигаше, а на мен - не. И естествено - беше ми неудобно даже да го коментирам, чувствах се сбъркана и лоша. Прекрасни момичета са споменатите майки и до днес са ми приятелки, много ги обичам, държа да го уточня, защото доста от тях четат и пишат тук - да не излезе нещо, което не е.
За мен решението поне беше - да си общувам с хора от обичайната си среда, да правя оптимално много от нещата, които правех преди детето и да върна живота си максимално към предишното, но вече с дете. Изобщо не е трудно, или невъзможно, въпреки че в моята компания всички са с доооста по-големи деца от моето. С малко взаимно съобразяване и напасване - си се виждахме, излизахме, ходехме по любими места, заедно с бебето...и започнах да се чувствам доста по-човешки. Набързо. Ако изключим нощен клуб - с бебето можеш да отидеш навсякъде, да се видиш с всеки, да си вършиш всичко обичайно - не е особен проблем. Просто опитай и ще видиш, че става. Ако пък имаш и приятели с по-големи деца - гледай само "отбор бавачки"  Първото ми лято с Дани - почти нямаше вечер да не вечеряме навън с компания и да се приберем след 23ч. (моят просто не спеше). Ако спеше  - екстра, щеше да си спи в количката в ресторанта, но той - неее. Е, като си го "завъртим" два пъти на масата и всеки е вечерял спокойно, пил бира, или вино, аз отпочинала, разговорите - на всякакви теми...пък се прибереш спокоен и разпуснал у дома. Просто пример давам. Бебето може да си го размъкваш навсякъде (ако няма грипна епидемя) и да си живееш нормалния живот, да си имаш нормалните контакти - въпрос на организация е.

П.П. Чела съм, че има и тежки състояния на следродилна депресия, които са за специалист, медикаменти понякога и не бива шега с това. Спокойната и щастлива майка е най-добра за детето си, не изнервена и плачеща и сама го знаеш. Та, ако става по-зле - наистина потърси професионална помощ. Пожелавам ти да не се налага!

Мен кърменето много ме изнерви, а в някакъв момент - и липсата на социални контакти.
Кърмата ми не беше много, трябваше да дохранвам , цедя и прочие. Изтормозих се, освен че толкова ме болеше, че изтръпвах, като станеше време за хранене. При второто дете си бях научила урока и много по-бързо мина бебето на АМ. Тогава бях много по-спокойна и отпочинала.
Другото, което ми беше трудно първите три месеца, бяха коликите. Еййй, нямаше празно. Всяка вечер по три часа ревеше това бебе, докато не стана на три месеца и седмица. И една вечер се усетих, че то не рева днес. Чак ми се видя странно.
Друго какво да кажа?! Ще става все по-лесно. Като пропълзят, като проходят, като започнат да се занимават повече сами. Към 3-годишни вече са доста по-очовечени. Могат да си кажат какъв им е проблемът, къде ги боли, какво искат вместо да пищят.

Да добавя още нещо към препоръките на меци: намерете си жена да ви помага с чистенето (поне на първо време)! И не се тормози в никакъв случай, ако не е идеално чисто, подредено и т.н.

Бонболини,ще се справиш спокойно наистина намери някой да ти помага и излизай с приятели,настрой се психически,че зимата ще ни е малко по-трудно с излизането после като хукнеш с бебчо ще ти е супер аз поне така съм се настроила...

Аз ходих до магазина, почти всеки ден дори и за хляб.Иначе откачах.Виках една приятелка на кафе през ден направо.Но е трудно.Минава, всичко и не, не си само ти с тия мисли.
Аз също имах много динамичен начин на живот и ми беше ужасно трудно в началото.Карахме се с моя мъж, че аз искам дълги разходки а детето още е малко.Въобще красота.Преминава и това, но просто си казвай и това ще мине, всичко ще се оправи.Аз се родих като започнах дългите разходки с малката.Имало е дни дето излизам в 10 и се прибирам в 6 вечерта

Bonbolini, много добри съвети са ти дали момичета.

Аз се включвам само да кажа, че и аз не се чувствах добре в продължение на 3-4 месеца. Много сходни на тези на Блу ми бяха проблемите.
На мен конкректно не ми липсваше социалния живот, а се тормозех от непрекъснато ревящото бебе. Не можех да му се зарадвам че го имам, защото всяко заспиване и всяко събуждане беше рев. Чувствах се безпомощна, че не мога да му помогна.
Тормозеше ме също цеденето на кърма - отнемаше ми много време, а бебето се будеше през 15 минути и не можех дори да го направя като хората.
Карахме се и с таткото, защото аз се изнервях супер много през деня и очаквах по-голяма помощ от тази, която той предлагаше (не че не е помагал).
Нещата обаче се нареждат във времето.
Пожелавам ти много скоро да се почувстваш по-добре.

Здравей bonbolini!

Първо най-трудното нещо, което можем да те посъветваме е да не се обвиняваш и да не го мислиш. Това е самата истина, но лично на мен когато ми казват така се чувствам още по-кофти, че не мога да го направя
Аз по мое мнение не съм страдала от такъв период. Само че при мен с дългия престой на бебето в болницата нещата се случиха съвсем различно - доста време се окопитвах и го чаках и се подготвях и после свиквах с него в болницата и някак въобще не ми натежа. Имаше обаче друго при мен (според мъжа ми де) - бях ужасно изнервена. От всичките ядове с болницата и с проблемите и притесненията хапех на месо В допълнение според мен до голяма степен е много важно как реагират близките ти. В моят случай те постоянно ми натякваха как трябвало да съм спокойна заради бебето и как съм била изнервена, което влошаваше положението, защото вместо разбрана се чувствах обвинявана, че виждаш ли не мога да се владея. Отделно, че всички дават едни безумни съвети, обаче никой не е хванал да се образова как стоят нещата.
Аз също съм социално животно, но може би не чак толкова, защото едва сега след около 2 месеца вкъщи започвам да издивявам от липсата на някакъв контакт. При нас няма причина да е така, освен самите ние. Може би затова и го приемам по-леко, защото след лежането през бременността, а и мъжът ми е зает 7 дни в седмицата съм свикнала това да е на последно място...
Не знам да ти давам съвет или утеха, защото както казах се притеснявам да не е с обратен ефект. Но се надявам поне нашите истории и премеждия и факта, че днес вече всички сме го надминали да ти дадат кураж да не се чувстваш сама и в никакъв случай да не се обвиняваш ако в някакъв момент ти дотежи
Винаги можеш да пишеш тук и да получиш разбиране или идея за разсейване

Здрасти,Бонболини:)

Добре те разбирам и аз как се чувстваш.Момичетата са ти писали прекрасни и много верни неща
Като са толкова чакани и мечтани нашите деца и ние си мислим,че само трябва да се радваме и да успяваме прекрасно да се грижим за тях и нямаме право на чувства които изпитват мисля всички и е човешко.И аз изпитвам тревога  за моя предишен живот и за това дали и как въобще ще успея да се грижа за децата си............Още не са при мен и бушуват чувства ,а камо ли после
Та ние преди децата да се появят си водим един начин на живот,който сме свикнали и ни устройва ,а той после се променя коренно.

 

Много ми беше полезно да прочета какво са писали момичетата като идеи и преживявания:)
Изнервеността,забитостта ,караниците с мъжете ни ..........А и зимни бебета си мисля,че още по тегаво -малко разходки,болести,няма слънце за настроение поне...........

Като родих първото си дете и живеех в държава, където майчинството е 20 седмици и след това децата масово почват ясла, а майките се връщат на работа. Така не можех да се виждам с други майки с бебета. Не можех и да се виждам с приятелите ми, защото те работеха, а в обедната почивка малкият човек спеше (у дома, защото тогава сънят му беше най-пълноценен и дълъг; навън искаше непрекъснато да обикалям, а като дойде зимата не можех с часове да въртя кръгчета, за да може негово височество да спи). Вечер нямаше как да се виждам с хора (веднъж седмично ходех на урок по пиано и пазарувах). През уикендите сме се срещали май почти винаги с едни и същи хора. И след една година на този режим, взех да давам заето. Мъжът ми е друг тип. Той си е самодостатъчен. Да не кажа, че има само познати. Приятели реално май няма. После той си беше половин година вкъщи с детето. Беше много доволен, успя да програмира доста през това време (но да не забравяме, че отрочето вече беше на годинка и реването беше доста понамаляло и имаше режим). Естествено, е и по-добре организиран от моя милост. Успяваше да свърши повече домакинска работа. 

моя позната също беше в следродителна депресия.притесняваше се най-вече от това как ще се справя ,защото има и по-голям син.но при нея от нерви чак и се подуваше езика.то не бяха лекари то чудо.сега е много по-добре .мисля че всичко си е до време.до свикване с новите обстоятелства и с по-усилените грижи за бебето.въпреки това мисля че комуникацията било то с приятели или роднини би било много полезно за теб.най-вече навън на разходка(естествено да има някой който да се грижи за малкото човече докато те няма вкъщи).прекрасно  те разбирам -и аз нямам да имам близки в бъдеще ,който да могат да ме заместят поне за малко.нямам свекърва на която да оставя детето.с майка ми не се разбирам много.и трябва да разчитам на 78 годишната ми баба ,която е в друг град.още съм в началото на бременността ми,но с всеки месец все повече осъзнавам че трябва да разчитам на себе си най-вече  може би и на мен ще ми тежи както на теб,но се надявам скоро ти да се оправиш 

Благодаря ви, момичета ...
Още не съм се оправила, но като че ли има лек напредък - постоянно си мисля как ще се справя, явно това е проблемът при мен - много ме е страх  Но трябва да се стегна, а като остана сама другата седмица, ако не се чувствам добре - директно отивам на лекар, не трябва да затъвам повече. За излизането - ще го преглътна, пък и като поотрасне, ще ходим по моловете, ако е студено навън /а то се очертава да е студено тези месеци/ и ще се разсейвам, мъжът ми като се прибира от работа - поне до магазина ще ходя.
Но това състояние е много страшно - не знаех дори, че може човек да е отрицателно и враждебно настроен при сбъдване на най-съкровената му мечта 

bonbolini, абсолютно нормално е да се изпадне в следродилна депресия, аз също преминах през такава и след двете раждания, като след първото беше по-интензивна.
Хормони, хормони....
Аз също се разяждах от терзания, защо не съм на седмото небе, след като толкова години съм се борила да го имам, малкото врещящо човече.
Както и другите са ти казала, отминава, ще видиш как след някой друг месец ще започнеш да се радваш на усмивките, гукането, посягането...
Аз сина ми като беше бебе, мечтаех да си остане все такова, толкова прекрасно и лесно за гледане същество беше.

А какво ти пречи да излизаш и сега на разходки с бебето, до магазин, до мол, на кафе у някоя приятелка, бебето на тази възраст е най-лесно за гледане, спи, спи, спи .
Добре опаковано разбира се.

Аз не съм преставала да излизам от първия ден на раждането и на двете си деца, дъщеря ми е през юли, но Калоян е на 11 ноември.

А съм в чужбина и социалните ми контакти, особено докато бяха бебета, бяха доста ограничени.

Сега има възможножност за контакти и от вкъщи бол, инет, скайп, тел.... използвай ги.

Поздрави

Малко офтопик - Бени, и двете ни деца са родени през същите месеци.

... бебето на тази възраст е най-лесно за гледане, спи, спи, спи .

Ахахах  Дай боже повече такива 

Бонболини, пиши как си 

Бонболини, като те чета и връщам времето назад доста .
Абсолютно , че и по -зле се чувствах даже от теб.Срам ме е да го кажа , но беше факт . Дете , чакано много години , след не знам си колко опита и накрая .... една сдухана и изнервена майка . Най-страшно беше , когато ни падна буквално тавана в хола , малко след земетресението .Тогава като че ли нещо се отприщи в мен , спря ми кърмата и от там насетне ... страхувах се да остана сама с нея . Постоянно ми се ревеше , не можех да ям  ,не можех да спя , нищоооооооо. Мъжът ми се прибираше на обяд през почивката си , защото се притесняваше за мен или по -скоро за детето ,че не мога да се справя .
Сега , връщайки времето на зад , вече имаща социални контакт , ми така ми липсват времето с нея ,че пак ми се реве . В един момент всичко си идва на мястото и колкото повече детето расте , толкова по -лесно става и интересно с тях . Когато и се затопли времето и почнете да излизате повече на вън , ще се почувстваш и още по -добре .
 

bonbolini 
а направи ли консултация с ендокринолога (проверявала ли си тиреоидните хормони след раждането) .........
възможно е оттам да идва това напрежение и тревожност

Marsi, това ще го правя другата седмица - напълно възможно е , защото по време не бременността пих 75мк Л-тироксин, а сега не го пия, защото още изцеждам кърма, която искам да последно да давам на малкия... Четох в нета, че мога да го пия и по време на бременност, но първо ще си пусна хормоните, после ще ги коментирам с Начев, ако той каже - ще продължа терапията...
Иначе в Майчин дом, когато бях при интернист, ми каза да пия по 25мк , да не го спирам...
Тревожността не ми е намаляла въобще, въпреки че на моменти се чувствам ОК.
От утре съм самичка за пръв път 

Здравей, бързо се ориентирай с хормоните, за да не задълбочиш дупката си, както направих аз. Нямах време да ида на ендокринолог след раждането и все пак пиех 0,25. тревожност, страх да съм сама, страх като зареве детето, обвинения, е не искам да съм сама.Отгоре на всичкото то все ревеше в количката и нямаше никакво излизане. Обвинявах се, че никаква майка не съм, другите така хармонично си тътрят количките с асове или седят в парка, а моето все ревеше и все у нас си седяхме. Като не си оправих хормоните се оказа, е съм влзяла в хиперфункция и след като изпих една сутрин дозата, след 2 часа на детската консултация така се разтреперих , не можех да си държа бебето и да си поема дъх.
Докато кърмех имах някакъв хормонално-недоспал световъртеж, което още повече засили усещането ми, че за нищо не ставам. Сега знам, е са глупости,но тогава не знаех..