От моята камбанария, хич не е по-лесно да решиш да тръгнеш нанякъде. Всъщност те нещата не се делят на лесно и трудно, а на трудно и по-трудно, така да го кажем. Пак казвам - това е моето мнение, по отношение на моето семейство.
Ами много по-трудно ще ми е да замина, определено си трябва смелост, защото освен трудностите от емоционален и финансов характер, при емиграцията има и риск, не малък при това, да не успееш да се интегрираш, да се наложи да се върнеш и тогава.... тогава може да ти е още по-трудно тук. Та да поемеш този риск си иска смелост, определено. Особено ако избереш по-далечна дестинация.
Ако остана тук, ще ми е трудно, да, ама то аз и не помня някога да ми е било лесно, та.... Но в крайна сметка какво, ще си бачкаме като волове както досега, ще оцеляваме някак, пуснати по течението /вече се усещам, че наистина губя съпротивителни сили и все повече ме влече да се пусна наистина по това течение и просто да съществувам физиологично/, свикнали вече на този живот. Не мисля, че това е по-трудно, отколкото да рискувам да загубя всичко, да зарежа всичко и да тръгна нейде да си диря късмета.
Истината за мен е, че тук борбата, за която всички говорим е чисто на ниво физическо оцеляване, в масовия случай. Вече мина времето на духовната борба, просто защото не ни стига ресурса за нея, имаме ресурс основно /с малки изключения/ да се борим да оцелеем - буквалното, тривиално, материално оцеляване. Когато едвам изкарваш месеца, когато все си на тръни да си платиш сметките и да сложиш храна на масата, когато се притесняваш, ако някой в семейството се разболее от един прост грип, дали ще изкарате месеца, тогава за какви други борби говорим? Кой в това положение има време, енергия, че и желание, да се бори да оправя държавата?
Другото, което ми прави впечатление - масово се говори как емигранта бил втора ръка човек, т.е. така ни възприемали местните. Има го това, но не навсякъде. Прави ми впечатление от коментарите тук, а и от разговори с познати, които живеят в различни държави, че това отношение към българския имигрант и имигранта въобще, го има предимно в Европа, по-специално в Колониална Европа, ако мога така да се изразя. И това си е в голяма степен исторически обусловено. В САЩ доколкото ми е известно, не е така, това също е исторически обусловено. Не казвам, че всички трябва да се юрнат натам, разбира се. Просто искам да подчертая, че не бива да се генерализира. Разбирате ли, страшното не е в това, че в Германия, Франция или Белгия ще ни имат за втора ръка хора. Страшното е, че в собствената ни родина ние сме третирани така.
Някой назад каза /мисля Жаси беше/- не искам да оцелявам, искам да живея. Елфа рече - с наведена глава не мога да живея..... Това е моя мироглед, не желая да се примирявам, да свеждам глава и да оцелявам. При положение, че знам, че мога повече, че съм направила необходимото, поставила съм основите, за да постигна повече, ами сори, не искам да се задоволявам просто с кретане и оцеляване. Не искам! Не желая детето ми да играе в същия филм, а то ще играе, че и в по-страшен даже. Както каза и Меца, макар още да съм далеч от възрастта за пенсия, страхувам се от деня, в който ако доживея да се пенсионирам, ще се чудя как да оцелея и ще трябва да висна на ръцете на детето си.... Пази Боже...... А това същото дете, ще трябва да блъска яко, за да плаща, наред с вашите деца, нашите пенсии и помощите на оня етнос, дето не ща да го споменавам.....
Мнем, не искам това и ще се опитам да направя всичко по силите си, за да избегна тоя сценарий. Ако ние не успеем да се махнем, ще се съдера от бачкане, за да изпратя детето си поне навън /разбира се, ако и тя го иска/. Лошото е, че взех вече да се съмнявам, че ще ми е по силите, като гледам какво става и с какви темпове затъваме, след 15-тина години може и да не мога да си позволя детето ми да учи в чужбина. И пак се връщаме към сценария
Второ дете ли каза някой?
Сигурно звуча налудничаво, но напоследък все такива мисли ми се въртят и си блъскам главата и нищо не измислям.
