И аз като осиновител да се изкажа тук...
Аз мисля, че всяко семейство трябва да извърви своя си път до своето дете. При някои двойки случайната бременност е катализатора за брак и семейство, други забременяват спонтанно, трети правят 1,2,3-5-8 и повече опита асистирана репродукция и при тях идеята за осиновяване не седи на дневен ред. Други пък си поставят лимит на опитите или осиновяват след като са изчерпали силите си, емоциите си, средствата си... за лекарства, процедури, лекари. Търпели са болки, страдания, крайни емоционални състояния. Много ясно си спомням как се чувствах при първия си неуспех - от еуфория, надежда и сигурност само след една дума от лекаря се сринах до пълно отчаяние.
Лично към Ирина: мила много добре разбирам в какво емоционално състояние си. Нямам идея обаче какво очакваш като съвети от нас "другите момичета". Лично аз докато бях на вълна Ин витро много се дразнех, ако някой с лека ръка ми препоръча осиновяване. Случвало се е дори да отговарям, че не е моя работа да осиновявам и това не е за мен. След като пък тръгнах по пътя за осиновяване имаше хора, които ми казваха, че не трябва да се отказваме от опитите, дори че подавайки едновременно документи за осиновяване и за следващия опит по фонда едва ли не "предавам собственото дете".
Някъде тогава молитвите ми от "Боже помогни ми да забременея" се промениха в "Богородице помогни ми да стана майка".
Това, което искам да кажа Ирина, е че вие двамата трябва да вземете решение, което да е угодно за вас двамата. А ние тук сме за това- да те подкрепим каквото и да решиш.
Има и друго решение- вашето семейство да се състои само от вас двамата. Еденици са обаче двойките, които честно застават един срещу друг, поглеждат се и намират в себе си сили да си кажат че двамата са си достатъчни един за друг. Ето това е истински трудно решение, но пък е достойно, защото е изстрадано.
Пожелавам ти мъдрост и сила!