Чандра, примерите ти са абстрактни. Попадаме и в двете категории. Не угаждам, не моля, но детето ми не играе само и ако е изморено или пък иска нещо, което в момента не мога да дам(примерно разходка в мръсна, мъглива сутрин) е способен на истерия. Постепенно с възрастта сякаш започна да разбира, че просто ги отлагаме нещата, не ги отказвам, но това ми коства много нерви, а възрастта е далеч от 1.9

м-и, примерите не са абстрактни, описани са съвсем конкретни ситуации, но на мене ми допада точно това, че няма "постулати" относно това, кое е правилно поведение и кое - не,... че не е описана просто някаква "суха теория", а са дадени няколко "пункта", върху които човек може да разсъждава и да направи своите изводи... Описаното не е само за деца на възраст 1г.9м., пък за две и три годишните вече да не е валидно... 

Мисля, че за всяка възраст е важно детето да има ясни граници, в които обаче да има възможност да избира самостоятелно... От лични наблюдения и от разговори със специалисти (приятели - психолози) съм сигурна, че децата се тръшкат, когато по някаква причина знаят, че има възможност за "дискутиране"... И у дома правим тази грешка. Нашата дъщеря не се тръшка чак толкова, но може да побърка с постоянния въпрос "може ли? може ли? може ли? може ли? може ли?... "  - и така, докато поддаде човек... Пазари се с неща от рода на: "Саааамо малко..." Но това също е "терор", защото тя не признава никакъв отговор, а непрестанно "намила" едно и също, без прекъсване, без да каже друго,...  докато получи нейното,... а после ме е яд... 

Има го вече и това с намилането, дори като кажа "Да" и обясня точно кое, след кое, се продължава  За мен лично също е терор.
Избор има до разумни граници и винаги давам алтернатива, въпроса е, че той иска ТОВА и точка  не забравя дори и дни да са минали. До "дискутиране" опираме и тати като е в къщи, защото той не търпи на мрънкане и мелене и отстъпва, понякога за идиотски неща като да му скубе косата, да скача отгоре му и т.н. Тогава правя забележки на него, но като ми омръзне спирам. Детето знае границите, с мен не си позволява това, но намира други неща с които да ме тормози 

м-и, примерите не са абстрактни, описани са съвсем конкретни ситуации, но на мене ми допада точно това, че няма "постулати" относно това, кое е правилно поведение и кое - не,... че не е описана просто някаква "суха теория", а са дадени няколко "пункта", върху които човек може да разсъждава и да направи своите изводи... Описаното не е само за деца на възраст 1г.9м., пък за две и три годишните вече да не е валидно... 

Мисля, че за всяка възраст е важно детето да има ясни граници, в които обаче да има възможност да избира самостоятелно... От лични наблюдения и от разговори със специалисти (приятели - психолози) съм сигурна, че децата се тръшкат, когато по някаква причина знаят, че има възможност за "дискутиране"...

Аз никога не отстъпвам от това, което съм казала. Обаче това не пречи на Андреа да се тръшка по земята и да рита във въздуха като обезумяла.  Аз просто я игнорирам и вече започва да и отминава, но няколко месеца си се тръшкаше яко. Оставям я дори и в ситуации, например на обществени места, където други родители може и в името на добрите обноски да не ги оставят. Оставяла съм я например да се тръшка на паркинга на един магазин, само я извлачих от пътя на колите и я оставих да лежи на земята на тротоара, докато не и омръзна. Хората минаваха около нас и ми съчувстваха ( или пък са си викали какво невъзпитано дете ).  Каката и тя го правеше това на нейната възраст и то по-зле, ама отмина. Мисля, че на тази възраст, 2-3г. често го правят и не е задължително, понеже ние им угаждаме. Но важното е да не го удължим, ако им клякаме.

А освен границите не е ли важно всъщност децата да са с чувството, че могат да "предизвикват събития" - т.е., да им даваме право на избор, да ги оставяме и те да решават?...

Не знам, може и характер да си е в крайна сметка... Ние за щастие почти не сме се тръшкали, но са ми обяснявали, че ако децата се "тръшкат" било важно да се избере едно място, където да се оставя детето "да си помисли". Така децата с времето започвали да се успокояват по-бързо (стоейки сами на определеното място)... Само споделям разкази...   

Да, вярно е  това с мястото. Когато се тръшне започвам да говоря, опитвам да сменим нещото и като не се получи го изпращам да реве сам. Връща се след минута в повечето случаи  ревът спира при затварянето на вратата(само е притворена) Първия път рева малко и като чух, че се успокоява го попитах успокоил ли се е и ако да, да се върне, та вече знае-щом не реве е добре дошъл при нас.

Ами това не ми звучи да е от мястото, а по-скоро от изолацията, в която се оказва, като се тръшка.  Това е идеята на моето игнориране, не ги пращам никъде (те няма да отидат и без това), а аз се махам.

Аз никога не отстъпвам от това, което съм казала. Обаче това не пречи на Андреа да се тръшка по земята и да рита във въздуха като обезумяла. 

Аз правя същото. Но от подписа ми личи, за каква възраст иде реч.../и то, започна преди 1,5-2м/ Нито съм му угаждала, нито го глезя...старая се изобщо да не му обръщам внимание. Нито твоето, нито моето дете са го видели това поведение някъде /не си се търкаляла по пода, да си удряш главата, за да и покажеш-нали? /, което иде да подскаже ,че някои неща не са рационални, не винаги могат да бъдат обяснени. И, че явно ги пробваме в определен етап от развитието, така както ходенето, сядането и др...И не ВСИЧКИ деца се тръшкат така, както не всички деца отказват да спят, да ядат, да акат в гърне и т.н. по едно и също време. Зависи от собственият им темперамент, някои са по-емоционално. Трудно е, в детската психология особено, да се работи с постулати и аксиоми. По-скоро трябва да си гъвкав, спрямо собственото си дете - като строеж на "Лего" - тук добавяш кубче, там махаш...до като се получи....

Да, вярно е  това с мястото. Когато се тръшне започвам да говоря, опитвам да сменим нещото и като не се получи го изпращам да реве сам. Връща се след минута в повечето случаи  ревът спира при затварянето на вратата(само е притворена) Първия път рева малко и като чух, че се успокоява го попитах успокоил ли се е и ако да, да се върне, та вече знае-щом не реве е добре дошъл при нас.

Явно и това не важи за всички. При нас не действа, започва да пищи още повече заради това, че съм я завела в стаята и вместо да спре да реве, след като съм обяснила защо я водя там, тя изпада в още по-голям амок. Налага да се да вляза и да я питам дали ще реве още и дали иска да дойде при мен. Като каже, че иска, казвам, че трябва да спре да врещи и тя тогава спира. Но иначе не схваща какво й се говори или може би не чува. При нея винаги се налага да стигнем до крайности, никакви превантивни и педагогически методи не действат.

Колкото да правото на избор - това е нож с две остриета. Твърде са малки, за да схванат кога и как могат да се възползват от правото на избор. И започват да се налагат, поне при моята дъщеря е така. Не че не давам право на избор, но много внимавам да не създавам прецеденти. Изобщо, много индивидуално е всичко. Но когато постоянно се налага буквално да се надвикваш с детето, за да те чуе изобщо, за какви педагогически методи говорим изобщо? Ето, снощи пак ми спретна цирк, защото не искаше да си ляга. Ама цирк ви казвам, врещеше и се джасаше като обезумяла, едвам я укротих. Вече ми писна от тия постоянни стратегии, схеми и простотии,  ужасно затормозяващо, изморително и противно е. Убива се всяко удоволствие да бъдеш с детето си. Искаш просто да млъкне и  да има тишина. Мдам... хич не е приятно да си в тая ситуация нон-стоп.

Вече ми писна от тия постоянни стратегии, схеми и простотии,  ужасно затормозяващо, изморително и противно е...

Да, разбирам те!  Но темата тук е такава, че просто си съществува риска, написаното да звучи като "тактики и стратегии" или че децата са много "проклети". А в реалността нещата изглеждат по-естествено.

Някъде четох, че НЕ трябвало да водим битка за надмощие с децата си, защото предварително било сигурно, че ще я загубим.  И съм убедена, че е така... Затова ние не отстъпваме от нашите "не"-та, но те са малко... Не, че не сме строги...

Но имаме други проблеми. Например, напълно сме изпуснали момента със заспиването. Ние сме събрали нейното легло с нашата спалня (направили сме ги на една височина) и така, понеже нейното легло е продължение на нашето, тя хем спи при нас, хем не е в нашето легло. Е да, но сега вече изобщо не ми е ясно, как ще я научим да заспива сама. Аз трябва задължително да съм при нея, да четем книжки и така нататък, после се започва се едно "фъчкане" - "не искам тук - искам там" и това продължава около един час! И така - вече около 2 години. Този един час всяка вечер, в който трябва да се правя на заспала, а после да се стягам, за да стана от топлото легло, направо ме "довършват" чисто физически. Напоследък вече започна и като се събуди по някое време преди да сме легнали да идва в другата стая и да ни вика да си лягаме. Ако не го направим, тя остава при нас. С нищо не можем да я принудим да си легне сама в леглото - това би довело само до неистова истерия, която да я "разклати" направо с дни, но не и да я накара да спи. Ако имате идеи за справяне с подобна ситуация, ще съм ви много благодарна да споделите...

Някъде четох, че НЕ трябвало да водим битка за надмощие с децата си, защото предварително било сигурно, че ще я загубим.

Битки за надмощие не съм водила, но съм разяснила, че след определен час вечер и мама е човек и има нужда да остане сама със себе си, за да си почине. И не съм отстъпвала. Отварям си демонстративно книгата и изключвам.

Някои казват, че съм изкарала късмет с нетръшкащо се дете. Не знам. Може и така да е. Само дето в моя род все още не се е родило тръшкащо се такова - не съм виждала с очите си.

Чандра, според мен сте закъснели с отделянето в самостоятелна стая. Ама това е според мен, подчертавам, че с много майки сме на коренно различна позиция.

Цитат на: Chandra в Декември 24, 2013, 10:18:56 am

Някъде четох, че НЕ трябвало да водим битка за надмощие с децата си, защото предварително било сигурно, че ще я загубим.

Битки за надмощие не съм водила, но съм разяснила, че след определен час вечер и мама е човек и има нужда да остане сама със себе си, за да си почине. И не съм отстъпвала. Отварям си демонстративно книгата и изключвам.

Да, това и аз го правя, затова горе споменах, че всъщност (вероятно) съм строга. Но при заспиването "изпуснах края", защото първоначално самата аз бях с убеждението, че детенце може би има нужда от тези "мигове" преди заспиване, че е полезно да разкаже, да се поглези, ако щеш... А тези "мигове" просто станаха "часове"... Нашата госпожица не се "тръшка", а плаче сърцераздирателно с изражение, сякащ я болят 1000 болки едновременно, на степен 1000... и това - рядко... Може би въздейства по тази причина - защото е рядко. Уф... Сигурно е късно това с "отделянето" в друга стая, но ако някой има идея как да я науча да заспива сама, ще се радвам... Ах, още една подробност. Тя плаче и ако е с баща си. Само с мене иска да заспива...

Ооо към жалния рев има и песен "Мамооо, гушшш!!!" И откажеш ли си виновна, щото не гушкаш  Отделих го да спи в свое си легло, ще успея и със стая, само да спре да става през нощта или поне да не съм му нужна, че ще натоваря още повече себе си.

Да ви кажа, аман от тръшкане, къде на малкия, къде на баща му, като не желае да ми влезе в положение.
И на мен ми омръзнаха стратегии, четения, как да се справя, самообвиненията, че не се справям.
Снощи не издържах и просто се изкрещях - не на Ники, не на баща му, но към лампата.
Резултатът беше, че стана огромен скандал после между мен и мъжът ми и аз тотално абдикирах от възпитанието на детето. Казах на благоверния, че като много му знае устата, явно ще се справи по-добре от мен и оставям детето и неговото възпитание и грижа изцяло на него.

Аз излизам в отпуск. Сега гледам сеир и си чета или цъкам из нета.
Много съм им сърдита и предколедно ми се изпари всякакво настроение.

Никакво "Мамо гуш" не ми влияе сега, явно ми е преляла жестоко чашата.

Казах на благоверния, че като много му знае устата, явно ще се справи по-добре от мен и оставям детето и неговото възпитание и грижа изцяло на него.

Лятото така ми бяха вдигнали кръвното с глупави драми, че ги заплаших да се пренеса в хотела сама. И котката щях да им оставя даже! И двамата ме знаят колко съм луда - сторвам го до две, не до три даже. И настана всемирна любов 

Chandra, писах по-рано в темата как отделих Марко да спи сам в стая и съкратих приспиването от един час и вашата схема до няколко минути. Отне ми много време (месеци) и упорство, но се получи и оттогава трима възрастни и дете спим по-добре.

Чандра, първата стъпка би била собствена стая (може би и по-голямо, не бебешко легло). Аниша е вече голяма, там може да се опитате да я накарате да се почувства горда от този факт. Моят син отдавна си спи в собствена стая, но взе да ни посещава, когато се роди бебето. В крайна сметка излезе, че тя спи в детската стая, а той - при нас. Сега всеки си има собствена стая. Преди две седмици мъжът ми му купи голямо легло, размести му мебелите, изнесе леглото на бебето. И му обяснихме, че вече е голям и трябва да спи там, а не при нас. Има си нощно шкафче (импровизирано), нощна лампа. Прочитам една приказка и казвам да ляга да спи и се почват пазарлъците да стоя при него. Броим примерно заедно до 20, 50 или там колкото и после излизам. Като не му се спи, му казвам да си пусне нощната лампа и да си гледя книжки и като му се приспи, да гаси и да заспива. Оставям му вратата отворена. Иначе и той иска някой да седи и да го приспива, ако може. И ние заспиваме с него и ни се разбива цялата вечер. Като ми каже, че не иска да заспива сам, му отговарям, че не е сам, а с мечето си (кръстено на едно дете от градината).
Приспивахме го на ръце почти до 3-годишна възраст (беше ревливо бебе с колики, а после само ревливо бебе) и до съвсем скоро мъжът ми си лягаше с него. А той не е дете, което заспива бързо.
Сестра му е другата крайност. Тя има лек сън, но за заспиването й се връчват два биберона, излиза се и вратата се затваря.
Сигурно ще се наложи да я приспивате още дори и в отделна стая. Но лека-полека ще станат нещата. Имате ли отделна стая за нея?

Весели празници на всички и по-малко тръшкане от страна на децата (и мъжете)!

Chandra,чета и все едно за нас говориш.Ние си лягаме чинно и тримата иначе лягане няма.А от както и бебо се роди вечер ме "чака "до 1 часа ако е нужно .Казва мамо чакам те и сяда до мен ако храня Ангел-това е добрия вариант.Обикновенно започва да пищи с пълно гърло,да тряска вратата или да иска нещо от мен.Абе лудница.А мнението на майка ми е ,че Теди бил разглезен и затова не спял сам 

  Фиксации нямам, а реалността - да, естествена е, та чак до психолог стигнахме.... Някои са я виждали и знаят. На останалите мога само да кажа - плюйте в пазва и чукайте на дърво

Детето ми е проклето и това не е фиксация, това са фактите. Няма как да игнорирам всякакви емоции, не съм дебил, а понякога ми се иска да съм Игнорирам до известна степен, когато е възможно, но всичко си има граници.

Няма смисъл да обяснявам отново и отново за какво става въпрос, писала съм по въпроса достатъчно. Приела съм релността и се уча да се справям със ситуациите. Не е лесно, но ще се справя.