Няма да влизам в спор, наистина е въпрос на избор, но досега не съм срещала пушач със здрави нерви.
За това го приложих в съветите за стабилизиране на "нервите".
Всеки пушач, който познавам, има доста истерично/нервно поведение.
Вече "познаваш" и друг "вид"
Нямам против да се запознаем на живо, ако някога има възможност (и имаш желание) за това - пък ще оставя на теб преценката дали съм нервна и истерична.
Не мисля, че разбираш наистина стресът (не заради децата), който изпитва всеки човек обитаващ тази наша държава, дори без да е родител. Изобщо не мисля, че имаш реална представа какво представлява дете като Габи на
Сикс (и подобни на нея) и оттам грешно считаш, че "номерът" е родителят да продължава да се самооинквизира, самокоригира и самоограничава в нещо, че оттам насетне да настъпи мир и разбирателство у дома. Няма да настъпят, гаранция. Защото този родител е предостатъчно напрегнат, стресиран и "на ръба" за какво ли не, че като се лиши от още някакви (приятни за него, не непременно полезни и праведни неща) да вземе да приема благо истеричните кризи и инати на отрочето. Пушейки, непушейки, с кафе и без - такива деца са трудни за издържане и родителите отгледали такива хлапета без да ги удушат са за медал. Казвам го направо, пък който ще да се обижда и възмущава. И УТОЧНЯВАМ - моето собствено дете не е такова, та нямам грам личен мотив за мнението си по темата. Децата не са "Светия Граал" на който всичко е позволено, всичко което са способни да ни сервират - трябва да приемем с благоговение и смирение и върла благодарност, че ни е "сервирано". Децата са пълноправни членове на всяко семейство и част от същото и като такива - ползват се и с права и със задължения, като последните логично варират според възрастта им. Изобщо не считам за редно и нормално - да полудявам прогресивно, заради "особения характер" на детето си, "ма то било дете, ама то всичко можело за него", аз съм някакъв скот там дето само трябва да търпи и ако нещо в моето поведение не изнася на златното гардже - не то трябва да се научи как се живее сред хора и в общество, ами видиш ли ти - аз трябва да се направя на пълен идиот, че да е на неговата?! Ами то такова поведение не е разумно, нито полезно спрямо самото дете в крайна сметка. Върти му се на пета и му трай безпочвените истерии и капризи в къщи - да видим в училище, или на работа някой ден как ще му ги трае някой и защо?
Не бия, не крещя, владея си нервите на макс като "имаме ситуация" с моя син. Но да му се превърна в килимче, върху което да се разхожда за щяло и нещяло, че и да се чувствам виновна АЗ защото не ми харесва и не ми се вижда нормално - прощавай много, ама хич не е редно. Нормално пък съвсем.
При новородени и съвсем малки бебета - нямаме избор никакъв. Там се ходи на пръсти, все гадаеш кое и защо, гушкаш, носиш, угаждаш - да. Това обаче е до време и е важно родителят да осъзнава все пак, че вече не отглежда едно безсловесно и тотално зависимо за всичко кърмаче, а едно опознаващо околния свят съзнателно същество. И на това същество, което вече е съзнателно и комуникативно - трябва да му се покаже докъде и какво може и откъде вече - не може. Ако може да се обясни "защо" - обяснява се, ако не може - просто се "постановява" по подходящ начин от родителя. Не се "кляка", че на него не му изнасяло еди какво си. След като половин час моля и обяснявам, да се съберат кубчетата и защо да се съберат и човечето боравещо със сложносъставни изречения и отговарящо ми с "Аз се нахраних" при въпрос ще яде ли още (на 2,8г), а не с мучене и "ЪЪЪЪ" - значи човечето не е толкУ тъпо та да не ме разбира. Пробва дали ще мине, или няма да мине. Не минава. Като изръмжа накрая да събира, че... (не изпълнявам заплахата) - събира. Веднъж опита да се тръшне как "той нямало и не искал" - разреван събира, ама събра каквото е разхвърлил и точка. И втори опит нямаше. И не, защото съм нервна пушачка
В 90% от времето ни заедно - той е гушкан, целуван, обгрижен, обърнато му е внимание всякакво. И в онези случаи, в които ми се инати и ми къса нервите всячески - ми не - не става. И като не стане 3 пъти - няма опит номер 4, поне не за същото нещо. Което е добре и за мен и за него.
Съвсем нормално е родителите да се изнервят от безсмислени тръшканици и няма никаква нужда да се чувстват гузни и виновни, че се били изнервили, още по-малка нужда има да си търсят кусури по тоя повод (каквито нямат), та да си ги коригират и пр. Един спокоен и щастлив човек, като внезапно спре да бъде такъв заради промяна в обстоятелствата - значи проблемът е в обстоятелства, не в човека и трябва да се коригират те, а не той. И ако обстоятелствата са "истерично и инато дете" - корекциите следва да са в посока детето и неговото поведение, а не в посока "колко е дълбока кацата на нервите на мама".