Аз да се "похваля", моя хубавец преди седмица си показа рогата и в детската градина (до сега не беше се проявявал) и госпожата беше в потрес. Всичко е станало, защото искал само той и Митко да прибирали кубчетата, а другите деца да не прибирали. И моичкия е търчал и ревал като обезумял, госпожата се е опитвала да го успокои, и ми обясняваше, че все едно изобщо не я е чувал, после се е опитала да го накаже, като се е налагало да го връща поне 10 пъти в ъгъла докато застане там, след което е продължил да се дере и накрая е дошла бавачката ми да го прибира и с триста зора е успяла да го усмири. И така вчера написах молба, градинската психоложка да го консултира, дано има някакъв резултата, защото у дома тръшкането за всевъзможни неща е ежедневие, а след 2 дена става на 5 и вече мисля е далеч от бебешки пубертет.

Снощи един час рева, защото искал ние като легнем да спим, той да ни шуми с един самолет с дистанционно управление, като самолета да бъде в спалнята, а той да го командва от хола където спи.  Оставих го да си реве, после го сложих да си легне и аз отидох да спя, той продължаваше да реве, докато и баща му дойде да спи и той млъкна и заспа.

Около Нова година, пък се дра защото кака му имала "неблагоразумието" да сложи пастата за зъби на долния рафт наместо на горния, и за това отиде и я удари и един час обяснява колко е лоша и колко е виновна. Преди това пък рисуваше нещо върху едни карти и изведнъж реши, че нещо с маркера не е наред и изпадна в истерия рев от гняв и безсилие, взе да удря с юмруци по масата по картите и да нарежда "тъпи карти, тъпи моливи...", това сравнително бързо го овладях, но си е страшно детето ти от едно съвсем спокойно и нормално състояние да изпада в истерия, та сега се надявам психоложката да успее да ми даде някакви насоки.

Гери, съчувствам ти искрено Напълно разбирам за какво говориш, същото го имаме у дома. Особено последното изречение - спокойно и уравновесено дете изведнъж изпада в истерия - все едно моето дете описваш. Гледам, че е почти на 5 Стефан, косата ми се изправя, че явно това за 3-те години не важи за нашите деца. Твърдо съм убедена, че тези прояви не са плод на бебешки пубертет, нищо, че Габи е на 3. Виждам го в очите й, това не е характерния детски инат, който се проявява в този период. Чиста характеропатия си е, ако щеш и особеност на нервната система. Не знам вече какво да правя. По едно време беше взела да се кротва, но явно е било затишие пред буря Много ми е трудно да се справям, на моменти направо ставам апатична и хич не ми пука за никакви педагогически методи, искам просто да спре и съм готова на всичко, за да избегна поредния цирк. Не че успявам, то просто не зависи от мен, каквото и да направя, тя като реши, че ще истерясва - все тая.
Дано психолога ви помогне, пиши после какво ви е казала. Аз също обмислям отново да посетим психолог, не знам какво друго да направя...може би и невролог?

sixsens, не знам какво да ти кажа. За мен Стефан е хипер-активен, но истината е, че докато не стане на 6 не могат да му сложат тази диагноза, за момента е просто активен. Но истината е, че той има всички "симптоми" на хипер-активност. Наскоро докато говорех със счетоводителката на фирмата, стана дума за това колко е палав и тя сподели за нейната внучка, че е имала същото поведение като Стефан. Познавам детето защото тя го води от време на време, когато е във ваканция, сега е на 9 - 10 г. - и за мен това е едно невероятно умно и интелигентно момиче. Според баба и, на 4 е можела да чете, на 6 е говорела прекрасно английски, много е умна, вечно е първа на състезания и по математика, а ако не дай си Боже остане втора го приемала много тежко. Когато е била на 4 - 5 е почнала да се държи агресивно в детската градина и са я водили къде ли не включително на 4-ти километър и са казали на родителите и, че нищо и няма, просто е хипер-активна. Другото е, че като съвсем малка си е удряла главата в земята, както правеше Стефан докато не стана на 2 и разни от сорта, които ми напомнят за моя синковец. Виж, той не е гений, не може да чете и пише, но със сигурност не е глупав. А и си представи човек, който като ти говори или като му говориш или дори като е "седнал" да гледа телевизия, постоянно се движи, катери се, потропва. Като седне да яде, с едната ръка се държи вилицата, другата постоянно пипа нещо друго по масата, при това изглежда, като да не осъзнава, че го прави. Минимум е нервак

Гери, сподели повече за симптомите на хипер активност, моля.
Ники също като твоя юнак не спира на едно място, дори когато се храни, той вечно търчи или минимум прави две неща едновременно. Тръшка се, но бързичко го укротявам.
Пред други хора не се тръшка, само на мен ми прави номера

Гери, сподели повече за симптомите на хипер активност, моля.
Ники също като твоя юнак не спира на едно място, дори когато се храни, той вечно търчи или минимум прави две неща едновременно. Тръшка се, но бързичко го укротявам.
Пред други хора не се тръшка, само на мен ми прави номера

И моята мома като Ники. Все едно има игли в дупето, не спира да се движи 
За тръшкането също е като Ники. Леко тръшкане, укротяване с отвличане на вниманието или манипулация от моя страна. Пред други хора е като ангелче 

Мдам, чекненето е постоянно, все едно не иглички, ами не знам какво има в дупето С укротяването, обаче, имаме проблем, първо трябва да си изнесе програмата и тогава кротва. Мислила съм и аз за хипер-активност, но е твърде малка, за да се каже. Психиатърката и психоложката твърдяха, че на този етап не може да се говори изобщо за хипер-активност.

Мдам, чекненето е постоянно, все едно не иглички, ами не знам какво има в дупето С укротяването, обаче, имаме проблем, първо трябва да си изнесе програмата и тогава кротва. Мислила съм и аз за хипер-активност, но е твърде малка, за да се каже. Психиатърката и психоложката твърдяха, че на този етап не може да се говори изобщо за хипер-активност.

Щи фърла накрая един хиперактивен бой, барем мирясаш! Хиперактивността, с която много модерно се накичват почти всички буйни деца напоследък, всъщност е доста рядко срещано явление. Освен това, се предава генетично...Вярно, че според последния изследвания,  за 20-на години доста са се увеличили случаите, което някои отдават дори, на храните, с които тъпчем чаветата...Но при все това, хиперактивността е по-скоро разстройство на вниманието, от колкото тръшкане с елементи на садистичен мазохизъм, тип "Мамо виж ме!".
Днешните деца, не могат да се сравняват с поколението от преди 30 години, чийто плод сме и самите ние. Информационният бум им идва ташкън - телевизори, компютри, айподи, айфони и прочие ги заливат от всеки ъгъл. Мама и тате, дето са ги чакали по едно 10-на години, за да не изостава безценното отроче, сакън да му липсва нещо, ги заливат с играчки от 1-я месец....Носят ги на ръце до първи клас, в краен случай до 3-та група на ДГ. Угаждат им. Като плачат, захвърлят всичко друго, сакън да не се захласне, тръшне, утрепе, посинее и пр. Щот така им викат всички, че ТРЯБА. И така пише в нетЯ. Щото ЛОШИТЕ майки не са 24/7 прилепени до децата и дори ходят сами до тоалетна! Щото децата не трябва да срадат, да плачат, да са самотни, да си играят сами, а камо ли /Анатема!!/ да спят сами - изостават, стават асоциални, девиантни и пр. Тъй тъй...
И децата попиват. Учат се се необременения си мозък, пробват се, развиват поведение на изискващо, тормозещо и садистично поведение. Защото за тях, това работи....И се завъртаме в един порочен кръг. А кой е виновен, кой да ти каже...

И аз като Бубулина мисля, че хиперактивността при децата е една диагноза, с която доста често взе да се спекулира през последните години. При нея, доколкото ми е известно, активността върви с невъзможност или трудности за съсредоточаване дори за кратко време върху определени дейности, които иначе задържат вниманието на децата на съответната възраст - оцветяване, разглеждане на картинки, подреждане на кубчета, пъзели или конструктори със сложност, подходяща за възрастта. Мисля, че дали едно дете е хиперактиво или не, би трябвало да определят специалисти /детски психолози предполагам/, а не ние родителите или учители в детската градина.

Така, така, Бубе! Баш съм съгласна! Много ме разведри, благодаря!

Аз не твърдя, че съм специалист, просто в последно време, взе да ми се прокрадва тая мисъл и пуснах Гугъл да видя какво, ще ми каже. Ей това е едното от нещата които четох: http://kunchev.blog.bg/drugi/2012/07/19/hiperaktivnost-kak-da-otkriem-hiperaktivnoto-dete.980649. Само спането като бебе не се покрива при Стефан, той денем откарваше по 3-4 часа сън. Освен това както писах, преди да станат на 6 - 7 години не може да се сложи такава диагноза, защото се води хипер-активност с дефицит на вниманието, като дефицита на внимание го хващат в училищна възраст.
  Сега друг е въпроса, че моя син за 5 минути не може да седне да оцветява. Пъзел, ако е нареден го изсипва надолу както е подреден и връща по обратния ред парчетата, никога не ги изпилява и разбъркани да ги реди. Ако са разбъркани му е трудно да им намери местата и почва да се ядосва и да нервничи. С рисуването е стигал до там, че ако излезе при оцветяване или не си харесва това което е нарисувал, да се ядосва и да обвинява мен, че съм го "накарала" да рисува.
 За портокола, до таблети и компютри няма достъп, освен един път в месеца до компютъра на дядо си. Телевизия - обикновено "Сънчо" и толкова, събота и неделя и по някое детско филмче. Дори самия той ми казва, че не иска детско, че да има време да си играе.

 И да подчертая, че аз диагноза на моето дете няма, да слагам сама, ще бъде заведен на лекар когато преценя и идеята е, че ако има проблем е добре да се реши своевременно. Освен това, баща му е нервак, за това казах, че минимум и Стефан е нервак. Баща му, лежи и чете книга и си потропва с пръсти, при това съвсем неосъзнато, та мисълта ми е че има и наследствен фактор. И баща му "пали", на моменти от нищо, друг е въпроса, че му минава по бързо, защото не е на 5. Може да е просто "характер", но не е изключено и проблем да има, така че съм си включила червената лампичка и ако нещата продължат да се влошават, ще търся специалист.

Освен това както писах, преди да станат на 6 - 7 години не може да се сложи такава диагноза, защото се води хипер-активност с дефицит на вниманието, като дефицита на внимание го хващат в училищна възраст.
 И да подчертая, че аз диагноза на моето дете няма, да слагам сама, ще бъде заведен на лекар когато преценя и идеята е, че ако има проблем е добре да се реши своевременно. Освен това, баща му е нервак, за това казах, че минимум и Стефан е нервак. Баща му, лежи и чете книга и си потропва с пръсти, при това съвсем неосъзнато, та мисълта ми е че има и наследствен фактор. И баща му "пали", на моменти от нищо, друг е въпроса, че му минава по бързо, защото не е на 5. Може да е просто "характер", но не е изключено и проблем да има, така че съм си включила червената лампичка и ако нещата продължат да се влошават, ще търся специалист.

Няма такова нещо! Ученето не започва в училище, а доста преди това. Учим се дори ние, на дърти години Просто за някои видове психологични тестове, е нужно детето да е по-голямо, за да отговаря на въпросите, например. Да съзнава какво прави, рисува и тн. Иначе, преди това се набляга на поведенческо наблюдение, което може да подведе. Изобщо, най-трудна е работата с деца. За това и колегите се презастраховат и не бързат с диагнозите. Това, което си посочила като статия е добро. Виждам, посочено е, че за хиперактивност е нужно доста продължително изследване. Това е, за което говорех и аз - не всяко буйно, непокорно и крещящо/тръшкащо се дете е хиперактивно. Както и, не всяко дете, което не се усмихва на всеки срещнат - е аутист. Вземам например Габи на Сикса. Тя на 2,5г, когато я видях последно, пееше и говореше по-добре, от някои деца с една година по-големи. Има ли при нея дефицит на вниманието? Може би, за някои неща, но не и за научаването на нови...За нея почти гарантирам, че не е хиперактивно дете. Просто зло садистче, което ще спре да тормози майка си....като се ожени/ /
Нервният баща, не означава нервно дете, иначе децата на всички истерици щяха да са истерични Нервакът не е генетично обусловен, а съвкупност от много фактори - характер, среда /семейна, работна/, интровертност/екстровертност, разни социални умения и тн.Синът ти е още много далеч и от тази диагноза.
ЗА съм да потърсиш специалист, щом нещо те притеснява. Защото така, през компютъра, аз не мога да сложа диагноза, а и случай със случай не си приличат. Просто апелирам да не бързаш с поставянето на диагнози. Аз каквито съм поставяла на Ивайло при всяко кихване и обриване, до сега не искам да ти кажа от какво е бил "болен"

Бубулина, напълно съм съгласна с теб. Аз изобщо не съм се разбързала, като се знам колко съм неорганизирана що се отнася до ходене по лекари, скоро няма да го заведа. Сега се надявам, просто психоложката от детската градина да го наблюдава, въпреки, че там няма кой знае какви прояви и да си поговори с него. Но като се има предвид, че сега се местят в новата сграда на детската градина и цари голяма еуфория и предполагам, че наблюдението ще се отложи. Освен това ни предстои местене в нов апартамент, там всеки ще си има стая и няма да се свиваме в две стаи и да си пилим по нервите, което се надявам да даде положителен ефект върху всички ни. А е ясно, че детето не е задължително да е наследило каквото и да е от родителите си, това са ми просто наблюдения и приликите, се увеличават със всяка изминала години. Ели, външно прилича на баща си, но характера и е повече като моя, докато при Стефан е обратното. Знам, че средата и семейството указват голямо влияние, а мъжът ми специално е израснал с много спокойна майка, която го е обгрижвала 24 / 7 само него, защото е единствено дете и не е ходил и на детска градина, на работа няма някакви супер стресови ситуации и ей така като се ядоса преди няколко години на една игра и ми отиде лаптопа . На вратата се беше ядосал, та я ритна и ходи до Пирогов - добре, че не беше си счупил кракът. За ей такива неща говоря, афектира се и не мисли.

С риск мнението ми да се приеме като натрапено, но с надежда все пак да се изтълкува правилно, ще си позволя да кажа, че ако бащата си позволява подобни бурни изблици, за които разказваш, пред децата, възможно е малкия мъж - съзнателно или не - да му подражава, когато нещо го подразни или не му се получи /както разказваш за рисуването напр./. Това не значи, че детето ще продължи да се държи така и като порасне, но може би е добре /пак казвам, ако изобщо се е случвало/, таткото да се старае да не изригва така в негово присъствие, защото те милите мъничета често копират нашето поведение без дори да го съзнават. Аз например, понякога повишавам тон, когато правя забележка на малкия, а той - хем това много го обижда и дразни, но когато иска да се защити, случва се и той да започне да вика на мене или на баща си, чак понякога долавям собствената си интонация в неговия глас и тогава се стряскам и гледам да се владея и да бъда една спокойна майка /каквато не винаги съм/, дори когато го порицавам за нещо.

Бубе, смяташ ли, че трябва да се опитваме да променим поведение, ако щеш и характера на децата си? Аз искам по-някакъв начин да постигна спокойствие и уравновесеност. Искам да ме чува и слуша, когато става въпрос за опасни неща(онзи ден примерно бутна дете от пързалката, просто защото стои горе и не се спуска), не ми е дерт да козирува и да стои мирно, просто защото Аз казвам.

Бубе, смяташ ли, че трябва да се опитваме да променим поведение, ако щеш и характера на децата си? Аз искам по-някакъв начин да постигна спокойствие и уравновесеност. Искам да ме чува и слуша, когато става въпрос за опасни неща(онзи ден примерно бутна дете от пързалката, просто защото стои горе и не се спуска), не ми е дерт да козирува и да стои мирно, просто защото Аз казвам.

М-и, колкото и богохулно да звучи, децата се раждат с характер. В смисъл, аз не поддържам тезата, че те са копия на родителите си. Да, притежават техни черти, но в никакъв случай копия. Ако мога леко да се отклоня, покажи ми едно дете от Маалата, горд син/щерка на Хасан и Айшето, което да е диагностицирано с хиперактивност? Може и да има изключения, разбира се, но са редки /както вече обясних и самото поведение/. Защо? Защото циг...ъъъъ ромите имат по емнайсе деца. Нямат нито време, нито желание тия деца да ги кесят по ръцете си и да им угаждат непрекъснато /. Нямат време /от правенето на нови/ да приспиват до 24ч, не ги заливат с играчки. Повечето техни деца са почти непрекъснато навън /говоря за редовия ман..ъъъъ ром, не за тия с палатите/. Нямат и ТВ. Даже и бейби ТВ. Съдя и по собственото си дете, разбира се - от новороден е с модерна прожекционна лампа /на която обърна внимание преди месец/, въртележки, има 6 вида конструктури, 25 вида автомобили, 42 вида плюшени играчки....Понякога трудно го откривам в купа. Знаеш ли с какво си играе той - с щипките за пране. Но при все това, нашите деца са презадоволени от всякъде, за какъв дефицит на вниманието може да иде реч? Ти можеш ли да се съсредоточиш върху нещо, ако притежаваш 25 подобни? Надявам се, схващаш ми идеята, не говоря само за играчките...
И сега в директен отговор на въпроса ти, да, смятам. Поведението трябва да се "наставлява", ако мога да употребя такъв израз. При буйните деца е малко по сложно, защото те обикновено се инатят и правят напук, ако е издадена директна заповед. Ако си прекалено мек, пък ти се качват на главата. Единият вариант е чрез директно подражание да се показва "правилното" и/или "неправилното". В смисъл, открито да похвалиш поведение, което ти самата харесваш, ако го видиш при друго дете, например. Така, че детето да те чуе и да разбере смисъла. Друг вариант е, когато ти го проявяваш /не можеш да набиваш салам, а да очакваш то да яде зеленчуци/ Трябва да порицаваш открито това, което не харесваш. Скастряш го, без да викаш, че е бутнал дете и след това обръщаш внимание на пострадалия. На синът ти, показваш, че не си доволна и му се "сърдиш", т.е. не му купуваш нищо, дори да си обещала. Известно време след това го игнорираш, без да се вживяваш разбира се Виж, посочвам само общи примери, не универсални. Разбира се, че ние сме тези, които трябва да възпитават и доизграждат децата като личности, без да ги потискаме. В никакъв случай - да ги унижаваме. За мен самата, до известна степен все още работи поведението на "игнор", особено когато Цирк Дьо Солей изиграва поредното си представление, до като се търкаля по плочките и оревава квартала. Обърна ли му внимание, продължава безспир. Всяко дете си има "слабо" място по отношение на укротяването. Най-трудното е, да се открие.
Съжалявам за дългия пост.

Аз съм съгласна с Бубулина за презадоволяването. На моите започнах да им ограничавам играчките. Първо, дадох един куп в детската градина. Второ, забраних играенето със всичко наведнъж. Трето ( отдено), аз телевизор не давам повече от 30 минути вечер да се гледа. И децата като че ли се промениха. Преди ровеха в купа с играчки и нищо не им спираше вниманието за дълго. А сега обръщат повече време на една играчка. Колкото до телевизора - ми тези деца, които непрекъснато гледат, не знаят какво е сами да си измилят забавление. Чакат някой да ги збавлява, наготово, да натискат едно копче и да им стане интересно. Онзи ден преместих телевизора в спанята и точно тогава имахме гости, семейстов с 2 по-големи деца. През ум не ми мина да връщам телевизор,а децата играха, страхотно се забаляваха. И по едно време баща им отбляза ( и с пълно право) „Виж като няма телевизор колко добре си играят‟. И е така. Това презадоволяване и искане на моментно удовлетворяване на потребностите не мисля, че води до нещо добро. То аз вече се усешщам, че нямам нерви да изчета нещо, ако не е факти и точно това, което търся, хем не съм отраснала така, а децата ако с това ги зкаъемим, направо е пагубно за въображението им. Не съм сигурна дали има отношение към хиперактивността, но определено не е  полезно.

Също като Боби съм с играчките, ТВ не е интересен дори и да се опитвам да го привлека към него( има си живо кино човека  )
Открила съм слабото място при тръшкането, знам кога са големите тръшканици и каквото мога правя. Грешки спрях да търся в себе си, въпросът е какво още мога да направя  Игнора не работи при нас, защото като го подминавам се опитва да ми увисне на крака и са ставали  сакатлъци, затова го водя в другата стая, млъква моментално, но знае, че щом е млъкнал може да се върне и да мрънка за друго или отново за същото  Не се опитвам да го убедя да прави нещо, което аз не правя - дори сега точно се възползвам от тия неща. Казвам "Аз ще прибера играчките" и той отговаря "Не, аз!"  Конкретно за детето, аз очаквах, че ще го бутне и предварително казах да не го бута, въпросът е, че той не реагира на такива команди, все едно нищо не съм казала. За наказанията тъй да се каже, също съм съгласна, обяснявам, че не трябва и защо, за сега няма ефект. Случва се и да викам, всъщност, само със строг и висок тон евентуално мога да спра нещо. Факт, баща му е по-мек с него и на него се качва на главата, на мен не смее, тенденциозно в момента го оставям сам да се спасява(таткото), за да се научи, че само с добро не стават нещата.

Eх, аз ако можех да напиша универсалната рецепта за "лечение" на трудни деца, щях да съм мултимилионер. Как мислиш, м-и, дали след десетина години, ще ти е по-лесно, когато някаква пъпчива пикла не отговаря на чувствата на сина ти или по-лошо, спи с най-добрият му приятел и той се затваря с дни в стаята си, слуша нещо, от което стените ще паднат и не яде? Малки деца, малки проблеми....
Кеси ти се по крачола, защото както неведнъж съм отбелязвала, целият цирк е за привличане на вниманието, конкретно- твоето. Какво правиш, когато го заведеш в друга стая - оставяш ли го там или го връщаш? Противоречието на собственото поведение /иди там, не, ела тук/ е кофти, защото обърква. А доста често се случва да го правим - или самите ние, или примерно таткото ни бойкотира, защото е по-мек и отстъпва. Но така е, няма идеални хора, нито идеални методи. Това да му забраниш нещо, преди да го е направил, също ми се струва грешно- първо защото ти изразяваш очакване, че детето ти ще е лошо и второ, защото на едно дете да му кажеш "Не прави това" е все едно "Иди ТОЧНО това да направиш". Как реагираш, когато все пак направи нещо лошо? Между строг и възпитателен тон и викане има разлика. Забранителният тон трябва да е сериозен /без разни полуусмивки/ и с една октава по-високо, разрешителния - мек и поощряващ. Ма може ли човек да си записва как да реагира, когато детето направи белята и си в състояние на афект? Трудна работа...За това казвам пак, универсална рецепта няма. Има желание, както на Боби в случая, да се омекотят нещата. Да се опитваме все пак да направим нещо. А каквото излезе...

Това да му забраниш нещо, преди да го е направил, също ми се струва грешно- първо защото ти изразяваш очакване, че детето ти ще е лошо и второ, защото на едно дете да му кажеш "Не прави това" е все едно "Иди ТОЧНО това да направиш".

Абсолютно вярно - от опит. Не е нужно да им подсказваме бели - много им е забавно да изпитват реакциите на мама.

Ограничаването на играчките, телевизията и интернет е добра идея. Редуцирането на последните две в тийн възраст /без тв в детската и ограничен часово интернет/ накара дъщеря ми да заобича книгите 

За мен всичко зависи от това в каква среда растат децата ни, това че ромските деца са такива каквито ги е описала Буболина не зависи само по себе си от децата, а точно от това, че никой не им обръща внимание, ако едно такова дете расте в друга среда като тази на детето на Буболина ще има същите "проблеми" като нашите деца - презадоволеност...и съпътсващите ги неща, тръшкане, искане не прекъснато да им се обръща внамание тем подобни от които се оплакваме... Това с характера аз лично не го приемам, характера се гради, не се раждаш с него, ако се раждахме с определени характери, щяхме да сме едни и същи от бебета до големи, но ние се променяме...и точно от това къде сме попаднали и с кого сме се срешнали през живота си!А това, че децата копират родителите си също е верно, с това съм напълно съгласна с Хоуп, децата копират всичко, както и ромските деца които по цял ден виждат какво правят майките и бащите им така и нашите деца които пък виждат нас....!Аз виждам моята дъщеря как копира всичко като попивателна е, дори и това да се върти пред огледалото и да и иска гримовете ми и да се маже разни неща по лицето Така, че важно е какво правим пред децата си и как го правим, какво говорим и също и с какъв тон и да не говорим за отношенията между двамата родители....децата разбират всичко от много малки!Те го усещат с тялото си, с клетките си ако щеш...те са удивително интуитивни и адаптивни същества!Аз лично много се старая да разбирам добре детето си, но и аз имам същите проблеми като чета с каквито и вие  се сблъсквате, но пък и ми е много полезно защото така разбирам, че не съм сама в тази борба!