Jbrul, колкото и да обясняваш, душа, не могат да те разберат хора, които не са минавали и не минават през това ежедневно, години наред. Аз те разбирам, знаеш Споделям напълно написаното от теб, отнася се изцяло и за мен това. Само дето ти си още по-прецакана, защото си сама Аз поне имам "помощник", та си делим гърча.

Последните 2 седмици Габриела вече спи в стаята си, НО баща й спи при нея на допълнително легло. По негово желание, че много се отвивала, пък още е болна. Не ще нещо да се прежалим известно време да ставаме по n-пъти на нощ, за да успокояваме и връщаме в леглото, докато свикне, че ще е сама в стаята си. Аз съм готова да го направя, но той явно не. Като е така - да опъва той, аз бях дотук с ежевечерните циркове и липсата на здрав, непрекъснат и пълноценен сън. 3 години считам са достатъчно.

Когато спи при нас, макар и в кошарата си, няма читав сън за мен. Както се досещате, кошарата е долепена до спалнята, а аз спя от нейната страна. Е то е швъкане, чекнене, тракане в тази кошара, примрънкване, чоплене по очите и веждите ми /разказвала съм, че има този брутален навик в просъница да търси някого и да го чопли точно по тези части, особено настъпателно и грубо, което всъщност е основния проблем да е трудно да я отделим/, аз постоянно се събуждам, завивам, намествам. Изморих се вече, не издържам, това е всяка божа нощ, откакто се е родила. Напоследък се чувствам ужасно уморена, както физически, така и психически. Предполагам, че и последното ми боледуване/бронхит на крак и на работа / допринася. Получавам сърцебиене, гадене, вие ми се свят, постоянно ми се спи, цялото тяло ме боли, изобщо се чувствам ужасно, нямам сили за нищо. Добре че поне спя сама в спалнята, та съня ми е що-годе здрав тези дни. Но усещам, че съм на предела на силите си вече. Хич не ми дреме за капризите и инатите й вече, до гуша ми дойде. Това нито е нормално, нито е редно и какви са модите и педагогическите мнения по въпроса хич не ме интересува. Трябва някак да оцелеем, та методите ако трябва ще станат хард.

Явно при моето дете действа само натиска, викането, наказването и пляскането по дупето. Само когато стигнем дотам, разбира се, след напоителни обяснения, молби, ултиматуми и т.н. методи преди това, само тогава за секунди буквално настъпва мир и разбирателство между нас. Тя става едно ангелче неземно, усмихнато и мило, чак се чудя дали не съм халюцинирала допреди 30 секунди, че истерясва. След това започваме отново да обясняваме и казваме че така не се прави, че е лошо, невъзпитано, че става зле за нея и т.н. Тя се извинява, обещава, че повече няма да прави така и толкоз....до следващия път, разбира се. Но, виждам, че напоследък все повече хваща декиш и като че ли има ефект от цялата работа, колкото и да не е педагогично и политически коректно Само с благите обяснения и молби ефект нямаше никакъв. Та така, може и да съм истерична, зла, лоша майка, не ми дреме. Важно ми е да съм с акъла си, за да мога все пак да си отгледам детето И категорично не смятам да оставям нещата така, защото именно така се прецаках, като ги оставих, само и само да заспива. Така си го втъкнах, че чак ме е яд на мене си, че не бях по-настоятелна и хладнокръвна.

yana-v, Jbrul, разбирам ви и само мога да ви съчувствам. Ако това е някакво утешение, поне знаете кога започва проблема и има време да ви се свие корема, при мен тръшканиците и истериите от страна на Стефан винаги се стоварват като чук  върху главата ми при това от изневиделица. Пример от събота: тръгваме да излизаме, оставям ги с баща си да се качват в колата, аз отивам да хвърля боклука, връщам се при колата онова вече примрънква и почва да се дере, защото баща му му бил закопчал коланите, а той искал аз да го закопчея. Не е първи път баща му да го закопчава, вярно, че обикновено аз го правя, защото е от "моята страна". И се дере диването и аз питам ли питам защо, беше ми отговорено, защото аз съм го била обичала, ами викам, баща ти не те ли обича, отговор: "обича ме, ама аз искам ти да ме закопчееше"  и се продължава ревът. Напоследък стигнахме до извода, че при него начина да го успокоиш по бързо е като му смениш темата на реване, за това след многократни молби, ултиматуми и обяснения, му отнех плюшения кит, че да реве за него и да му го върна след като се успокои и така след 2-3 минути хлипайки, каза, че се е успокоил и си иска кита и си го получи, ама преди това се дра 10 минути, че трябвало аз да го закопчея. Тая сутрин пак ми вдигна кръвното, защото пак мина на вълна кой първи ще се облече, като го чух това и се изприщих цялата, казах му, да не почва, че ще свърши всичко с рев, че няма състезание, ама слушали ме някой... ревна, че кака му го е изпреварила, аз пак заплашвах, броих, казах че няма да носи играчки на детската като не се облича, така "смених" рева, после се наложи да го сменя пак с трето условие и в колата, вече се кротна, ама аз след такава сценка съм като изцеден лимон....

sixsens, долу горе на вашата възраст преместихме Стефан да спи сам в хола заедно с кошарата си. Причината е, че той говори насън, тропа с крака и ни събуждаше, и това по няколко пъти на нощ, като той през това време спи и не се усеща, че ги прави тия неща. Тъпо ми беше в началото и сега ми е мъка като ме попита с един кротък и смирен гласец, "мамо, аз кога ще спя в спалнята при вас?", но и двамата с баща му не можехме да се наспим и да си вършим денем нормално работата. Хубавото е, че нямаше големи драми при преместването, той почти винаги докато легне и заспива, сега просто ни поръчва да не му угасяме лампата, и аз му казвам, че няма и той заспива, после като си легнем му я угасяме и така. Не ми е приятна ситуацията и за тези две години все се надявах, че ще почне да спи по спокойно, но уви продължава тропането (поне това ми докладва дядо му, когато сме на гости при него). Иначе в спалнята имаме детско двуетажно легло, кака му спи на едното, другото си е за него, но като гледам за момента нямам шанс да го преместя при нас и да си освободя хола от кошарата му.

Айде и аз се олях, ама още ме държи от сутринта...

момичета, всичко това което пишете е така и аз наистина се съмнявам, че има нормален човек, който да не си дава сметка, ерго дали детето му се тръшка, не иска да ляга, инати и т.н. поне аз не познавам майка/семейство което да не се е чувствало по този начин, особено първите 3-4г. от живота на детето. след това, малко по малко нещата започват да си идват на мястото, но пък да ви кажа започват истерии от друго естество, за които аз лично хабя дори повече нерви и буквално ме съсипват психически, защото в повечето пъти не мога да намеря начин да се справя.
не искам да ме разбирате погрешно и да си мислите, че се опитвам да ви обясня че е е нормално това, не, напротив, искам да ви кажа че наистина ви разбирам и не бива да си мислите, че сте единствени и видите ли само и единствено хората на които децата им се тръшкат по 5 пъти на ден могат да ви разберат и че при другите на които не се всичко им е само цветя и рози
моето лично мнение е че всяко едно семейство минава през доста труден период особено през първите години от появата на дете без значение от какво е предизвикана самата трудност, било то от тръшкащи се и не спящи деца, или от неядящи и прочие, самата поява, присъствието, отговорността която ни се стоварват са нещо напълно непознато и ново и каквото и да сме чели, чули и видели няма нищо общо с това което ни идва реално до главите.
рецепта за справяне нямам, както казах аз още си бера плодовете, нищо че 7 г. вече съм майка

Хората са казали:"Малки деца-малки ядове".

да разведря темата малко с един абсолютен бисер на beast-а, който се слави с търпението си:
Става една сутрин след като почти не сме спали, разбира се, Деси беше на 2.6г., Еленка на 2-3м. и тъкмо едното заспи другото започне да мрънка и така по цяла вечер, всяка вечер..., та човека става и съвсем сериозно запътвайки се към компа казва - сега, ще спра сървъра на зачатие и всеки който се опита влезе ще му излиза съобщение - Хора, не си го причинявайте, не знаете какво правите, години борба, за да се самоубивате бавно, ако наистина искате просто се самоубийте, не се мъчете 

 

Горкия, явно наистина е бил на ръба!

Та убави, инатливи шъ си ги гледаме, преди трошихме нерви да ги имаме, сега като ги имаме пак, след още някоя година за друго ще е и така.... нали затова са ни бели косите вече! 

Жбрул, много точно, имаш дар слово, умееш да изказваш нещата прецизно и от всички страни, поздравления 
Колкото до отрочетата, какво да кажа, какво ли да кажа  , имам едно такова у дома. Уж и двете еднакво възпитавани, в еднаква среда, обаче резултатът различен. Свикнах с тази мисъл вече, но наистина много е уморително, да не говорим за другите негативи, емоционалните...

Стеф, за този бисер - на Добри каквото пие и колкото иска от мен  Иван с покрусен вид ми беше изцепил (гледайки в гънещото се да драйфа бебе) "Егати и за ТОВА ли е всичкото драпане и натискане бе?", след поредна безсънна нощ естествено. Ама аз наивно реших, че се е шегувал "черно".

Иначе, в тази тема - нямам никаква друга цел за писане аз специално, освен да кажем на бъдещите и "пресните" майки, че всичко, което на нас се е случвало, или се случва сега - се случва на повечето родители. Няма значение, че голямата част не си го признават и не го коментират дори, понеже у нас все още това си е тема табу в голяма степен. Във ФБ ми попадна един готин лаф по темата преди време, а именно че: "Родителството донякъде е радост...донякъде партизанска война". Та нека спокойно си коментираме частта с "партизанската война" и как да я спечелим, ако може предлагам. Пък да се радваме на децата си - всички знаем как. Това, че не е "само цветя и рози" да имаш деца и гледаш и ти да оцелееш покрай тях - не значи, че не им се радваш, не ги обичаш и пр.

ааа Сис, нека не съм най-големия песимист тук, но не мисля че можем да спечелим "партизанската война" 

Сега се тръшкат за едно, после за друго, като станат на 12+ , за трето. Трудно е да бъдеш родител през всеки един период.
В пъти предпочитам бебешките истерии, пред това което идва през пуберитета. Но няма как да се избегне.

Аз си се оплаквам, че да ми олекне, няма да давам пари за психоаналитик  ... преди се оплаквах на майка ми сега като я няма и няма на кой друг, та дано не съм досадила. Иначе ми е ясно, че не е единствен и само той да се тръшка, ама споделяйки методи при някого могат да помогнат... Бях поръчала в аптеката "киндинорм" и отивам да го взема и аптекарката ме пита за какво е, че било ново и не са поръчвали досега и аз и обясних, при което тя съчувствено ми каза "Много деца са така".... Та не сме сами 

ema2, знам, че в пубертета нещата стават още по зле и се чудя, ако сега не успявам да се справя, тогава изобщо не знам какво ще правя...

Гери, справяш се по най-добрия възможен начин.

ааа Сис, нека не съм най-големия песимист тук, но не мисля че можем да спечелим "партизанската война" 

Шефе, недей ся с това черногледство де! 



ema2, с ей това възприемане на родителството изобщо не съм съгласна - да се приеме, че то е неизбежната "греда" и низ от проблеми. Че то с децата става само от лошо по-лошо, като видът на лошото зависи от възрастта, ама нормално - не може да има. Или "нормалното" е равнозначно на това да си на зъби, нокти, нерви и тормоз, защото все пак имаш деца. То просто е неизбежно да е лудница, безкрайни "периоди", гърч и полудяване за родителите - други опции просто няма.

Аз бях в пубертета в "най-мутренските" времена тук. Бях хубаво гадже (макар и почти дете), което не спираше "силните на деня" да имат съответните мераци спрямо мен.  Момчета с дебелеи вратове, дебели пачки и скъпи коли - просто бяха "на стоянка" пред моята гимназия (елитна). И много от съученичките ми тогава - просто се ч***ха за пари с тях и го казвам буквално както си беше. В замяна - идваха на училище с палта от норка, отрупани с бижута, с мобифони ужасно скъпи по онова време. Да кажеш, че са били прости момичета, от кофти семейства...не не бяха. Бяха момичета на прага на своя живот като жени и просто искаха да живеят добре, да имат всичко, да гребат с пълни шепи от живота и го правеха по този начин. Не само те го правеха. Почти всички около мен, в някакъв момент, ако бяха достатъчно хубави - правеха секс срещу различен тип привилегии.

Можех да правя същото. Безгрижно, ако говорим за това дали съм имала възможността. Имах я. Обаче не правех като тях. Просто моето по принцип "скапано семейство", тогава вече разведено, с баща - пияница и майка, която е поела цялата тежест да ме "прави човек" - някак беше съумяло да ми внуши, че съм личност, а не стока за продан. Че мога да имам всичко, което пожелая, ако положа малко усилия, че е унижение за мен - някой да ми плати, за да правя нещо, което по принцип не желая и не ми доставя удоволствие, все едно колко ще се плаща. И не, по онова време не тънех в лукс, нямаха всичко което поискам, съвсем в "средната статистика" си живеех - не мизерно, но да ми купят нови дънки си беше повод за радост. Аз тогава си имах гадже, с което правех безопасен секс, майка ми знаеше, че правя секс, а аз бях влюбена и щастлива. Без норки и златни пръстени. Нямах съмнение, че на норките и златните пръстени - ще им дойде времето и ще мога да си ги купя, АКО желая да ги имам някой ден. АЗ да си ги купя. И сега имам съвсем малко златни бижута, между които са годежен пръстен, венчална халка...не защото не съм можела да си купя на килограм. Просто не ми е било важно тогава - не ми е и сега. И не казвам, че материалната осигуреност не е важна за мен - точно напротив. Е. Ама ми е по-важно как я постигам.

Моята майка - беше една много спокойна майка на тийнеджърка, подчертавам на ОНОВА ВРЕМЕ, за което ако седна детайлно да ви разправям какво беше - ще ви втресе. А майка ми идеално знаеше какво става наоколо. Но никога не е била в стрес, не се е разправяла с някакви мои "периоди" и не е лудвала в чудене как да ме спре да проституирам, като половината ми клас. Ами значи е напълно възможно, при адекватно родителстване, въпреки всички неблагоприятни обстоятелства в него -да възпиташ и отгледаш едно читаво дете, което да не те прави още по-изкукала в пубертета, а точно напротив. Хайде да не съм го изживяла лично - да ви повярвам, че няма начин. Ама аз  съм. И тогава обстоятелствата в никакъв случай не бяха в помощ на майка ми с едната лекарска заплатка нали

Майка ми - винаги ме е третирала като равноправен човек обаче. С всички права, но И с всички задължения към делегираните права. Не съм чула от нея никога израза "Аххх ми то дете, ми какво да правим, ми то така е с децата". Което тук чета през ред и как то - нямало друга опция просто. Има разбира се - аз да не съм паднала от небето и да съм се "самосъздала" каквато съм. Нали и мен майка ме е гледала и възпитавала?! При това и до ден днешен съм гушкана и целувана като малко бебе т.е. майка ми е страшно мил и любвеобилен човек, не е постигнала каквото е постигнала с мен, чрез някакви фашистки методи. Просто горката "проста" жена едва от мен чу, че те децата имали периоди, те били безкрайни и нямало начин да се прескочат и кЪт свърши едни - следва друг (обикновено по-кофти). Пък аз за това разбрах от форума, че й споделих. Значи - да се радвам, че по нейно време не е имало форуми, че кой знае какво леке щях да се извъдя. 

Жбрул, не го приемай толкова сериозно написаното от мен.
 Нали  един герой каза в един филм: "да имаш деца е:  тежко, тежко, и после малко проблясване, и после тежко, тежко, тежко, пак малко проблясване. 

Но да, стоя здраво зад думите си, въпреки че като цяло нямам оплаквания от децата си.

ema2, "приемам го сериозно" откакто съм родила, защото считам налагането на мнението за "неизбежния гърч на родителството" за нещо изключително вредно. А е вредно, не защото не може и така  да се случи, а защото така предварително казваш на всеки родител, че...то просто няма смисъл да се опитва да прави нещата по-добри. Те са си зле, така е нормално да бъде, той просто трябва да се примири и толкова. И в бъдеще - ще стават само по-зле, ама по друг начин просто.  Друго - няма и то дори не е възможно. Това са глупсти. Пълни при това!

П.П. Филмът с цитираната реплика е "План Б", скоро го препоръчах на една бременна съфорумка.  Без никаква претенция за класа и с доста хумор - нещата са казани доста вярно. Според мен поне.

П.П.2 То и за като цяло нямам оплаквания от Дани. За съжаление, почти единственият му недостатък - удари там където щетите бяха най-големи и реално - неизбежни. За съжаление - те ще бъдат и за него, което той още няма как да осъзнае. А аз - няма как да му спестя последствията, за огромно мое съжаление. Животът е много интересно нещо де. Факт. 

 

Голяма сладурана си ти.

Нима съм твърдяла, че няма смисъл да се опитват нещата да станат по-добре? Аз винаги съм се опитвала точно това да правя - никога не се примирявам с някой дребен, за някого, проблем.
 Нали не мислиш, че моите "добри" по общи показатели деца/спят, ядат, не плачат/ не са ме оставяли изтощена, а понякога и отчаяна. Уморена.
И въпреки всичко просто обожавам децата, моите, и чуждите. Ако някой сега дойде при мен и каже, ето тука има едно бебе, което има нужда от дом, го взимам без да се замисля.

да разведря темата малко с един абсолютен бисер на beast-а, който се слави с търпението си:
Става една сутрин след като почти не сме спали, разбира се, Деси беше на 2.6г., Еленка на 2-3м. и тъкмо едното заспи другото започне да мрънка и така по цяла вечер, всяка вечер..., та човека става и съвсем сериозно запътвайки се към компа казва - сега, ще спра сървъра на зачатие и всеки който се опита влезе ще му излиза съобщение - Хора, не си го причинявайте, не знаете какво правите, години борба, за да се самоубивате бавно, ако наистина искате просто се самоубийте, не се мъчете 

Добромир е уникален 

да разведря темата малко с един абсолютен бисер на beast-а, който се слави с търпението си:
Става една сутрин след като почти не сме спали, разбира се, Деси беше на 2.6г., Еленка на 2-3м. и тъкмо едното заспи другото започне да мрънка и така по цяла вечер, всяка вечер..., та човека става и съвсем сериозно запътвайки се към компа казва - сега, ще спра сървъра на зачатие и всеки който се опита влезе ще му излиза съобщение - Хора, не си го причинявайте, не знаете какво правите, години борба, за да се самоубивате бавно, ако наистина искате просто се самоубийте, не се мъчете 

Много ми допадна това изказване, явно наистина тогава е бил на ръба:)

беше, беше
истината е че човек има способността да забравя някой неща и както Ема е писала просто грижите стават все по-различни и ти се струват все по труднопреодолими проблемите, но няма начин ще се справяме, важното е да съумеем да опазим все пак и нервите си

Леле, за малко да изтърва бисера на Бийста 

По темата, да подкрепя Стефка - забравя се. На мен пък "дребния" период ми беше по-труден. Пубертетът го минахме с обичайните леки драми. При всеки е различно.

И съм се самообвинявала, сравнявала с другите майки, грешила и т.н., но сега като ми каже "Мамо, липсваш ми", "Обичам те", ми се разтапя сърцето и си казвам - е, май не е зле положението