Всеки е свободен да обича и мрази когото си поиска - род, родина, култура, природа, себе си дори. Комплексите ни обаче могат да са много разрушителни просто. Не се впечатлявам от това - ако има възможност човек защо да не предпочете и живота на Марс пред дрипавия си роден пейзаж, те марсианците са най-възпитани и учтиви. Всеки си избира и си живее с избора си, но родителите нямат право по моите представи да лишават децата си от неща, които им се полагат по рождение. Обаче и тук сме различни.
От няколко години тук имам поглед как точно се случва при децата (от 5 до 16 години) чисто практически това двуезичие и какво става с родния им език, доколко го поддъражт и говорят и са ми много интересни тези въпроси. В средните училища си говорят и помежду си езика (руски, словашки, полски), могат обикновено да четат и пишат, защото са учили в страните си в техни училища и тук просто продължават. С времето обаче английският взема връх и става по-активен, като родният стеснява функциите си само до семейството и кръга от приятели. Обаче мъката на тези деца по страните им е огромна, носталгията им е просто невероятна и чисто физически им причинява болка. Така добре ги разбирам, това е като езикова шизофрения, една нова идентичност се заражда, но старата е все още толкова активна, че има моменти, когато личността е буквално объркана и ужасно стресирана коя точно е тя. Те са дошли в съзнателна юношеска възраст, там са имали приятели, съученици, цялото им съзнание, душа и сърце са се изразявали на родния си език и в началото им е много трудно с новия език. Три години подготвях една група литовски и латвийски русначета за матура по руски език в един спортен колеж, където им бяха разрешили да имат матура по роден език. Разговаряли сме на различни теми - тези млади хора говореха единствено за страните си, слушаха само руска музика, мечтите им бяха свързани с родините им, искаха някои от тях да се върнат, а пък други си мечтаеха а Русия, искаха там да следват. Никой екзотичен остров и никаква Швейцария не можеше да замести Латвия и Литва. Да, те знаеха какво е икономическото състояние на страните им, знаеха и за съветското им минало. Много ми бяха на сърцето тези деца, толкова близки си бяхме едни на други, защото някъде там идентичностите ни се преплитаха и се разбираха.
При учениците от основното училище е същото - децата знаят толкова добре езика на първата си страна (така наречената родина), колкото родителите им са решили и са положили усилие за това. Всички говорят на родния си език, но не съм сигурна, че всички ще се научат да пишат на него, виж с четенето е по-лесно. Но те са още по-объркани от двуезичието, защото са по-неукрепнали и някои просто не разбират все още какво точно се случва в техните главици. Някои са много свити и стресирани поради това, зависи кога са дошли в тази страна. Истински се влюбват в теб, като чуят майчиния си език, направо да ти се доплаче. Аз много се вживявам в тази си роля и почти по майчински се държа с тях. Как да забравя Бранислав - едно словашко ромче с едни големи кафяви очи, който толкова много ме харесваше, че като ме видеше по коридора и викаше с цяло гърло: "Еленааа". Студените учителки направо ми завиждаха, но те не са способни да се отворят емоционално към другите, душевни инвалиди, чиито социални умения на общуване стигат до това да се изплашат от непознатия и да му обърнат гръб. Брей, как се разговаря с обърнати гърбове, не ме питайте просто. С много усмивки, постоянство и непукизъм. Никога няма да ги забравя тези деца - русначето Макс, другото русначе Артурс, с който на двора всяко междучасие си водехме дълги-предълги разговори, в които той ми разказваше за Рига, за баща си, който щял да дойде да го види оттам, за едно пиле, което му било домашен любимец, обичах го много това разкошно дете, което направо тичаше при мен, а студените англичанки пак ми завиждаха как лесно общувам с хората. Ужас направо! Полячето Криспин пък, като чуеше родния си език, и толкова му заблестяваха очичките все едно майка му беше наблизо и му погалваше душицата, истински кавалер беше това момче. Имаше и две българчета от В. Търново две сестрички бяха - Мелиса особено беше най-умното дете във втори клас. И още, и още един куп примери.
Нито едно дете обаче не беше комплексирано поради факта, че говори друг език и че е от друга страна и култура. Комплексите са за възрастните. Децата просто попиват всичко, складират го в главиците си и то оформя спомените им и техните идентичности. Това са богати деца с широки хоризонти. Но знанието на родния език е задължение на родителите да ги научат на тях и да направят в тяхното съзнание връзката между тяхното културно и национално вчера и днес, за да няма пропасти в душите им някой ден, защото тогава ще е късно да бъдат запълвани.
Ако знаете какви комплекси на основа на социалните различия има в тази страна - направо смазващи. Не съм подозирала, че заради докторската ми степен ще се окажа чак на такова почитание и възхищение, което е толкова силно, че просто ги блокира в общуването им с теб. Направо не е истина какви неща преживявам поради тази степен. В този смисъл - мен лично никой не ме възприема като някакъв тъмен престъпен балкански субект. Точно обратното - по училищата съм обект почти на възхищение и някакво страхопочитание има в отношението им. Защото те знаят тази степен каква тежест има в страната им, знаят калко си си скъсал д-то за нея и проявяват абсолютно уважение. Все още не мога да повярвам, че с мен се случват тези неща. Обаче ако се държиш мило, любезно, топло и сърдечно и свалиш тези условности и ги освободиш хората от тяхната тежест, те просто започват да те харесват. Защото всеки иска да е до и част от нещо, което минава за поучително и стои високо в техните очи. Хората така сме устроени - да следваме добрия пример, без значение каква националност има той. Останалото са си просто комплекси и страхове. И нашето дете говори нашия си език - с всяко отиване все по-добре и по-добре, макар че първите дни е почти няма, докато смени в главицата си езиковите кодове. С мен лично изключително и само на български говори. Схващаме вече и принципа на сричането, за писането е още рано и там трябва доста усилия да се положат след време, но тя вече знае за двата езика и прави разлика думите от които езици са. Собственоръчно ще се гръмна, ако тя не научи добре българския език, не заобича страната ни и т.н. лигави подробности.
Един миш-маш от мен. (Дано някой не си измисли да се засегне от нещо...)
