Ето каква хубава работа свърши щерка ми днес....Направо незнам, да рева ли....Подарък от мъжа ми, няма и 4 месеца,.,
Как се справяте в такива ситуации..?.Аз просто бях бясна, ама замълчах, ясно ми е че е малка, но тази "игра", в която всичко се хвърля на земята и се чупи, минава всякакви граници....

Мисля, че повечето от нас  минават през подобни ситуации, ще е добре ако можем да споделим как да не си хабим нервите и как да не крещим на децата, и най-вече как ДА се контролираме 

Нов дисплей и после по-високо място да не го стига.
А за твоите нерви - не ги хаби за неща, които може да си купиш пак. Прекалено е изнервен животът да се хабим за разни предмети.

покрито мляко котки не го лочат. след като знаеш, че хвърля - дръж ценните и опасните предмети извън обсега. и няма да си създаваш нервни тръпки.

Нов дисплей и после по-високо място да не го стига.
А за твоите нерви - не ги хаби за неща, които може да си купиш пак. Много е кратък животът да се хабим за разни предмети.

Да, напълно съм съгласна....обаче тази тема ми се иска да не бъде именно за айфона, а как именно да се контролираме, как да бъдем адекватни родители.....незнам, поне на мен постоянно ми се случва да си изпускам нервите и ми се иска като родител да не го правя.....

Никак не можеш да ги контролираш нервите, просто ще си бъдеш изнервена оттук насетне.  

Аз като цяло съм спокоен човек. Разбира се че не ми е приятно вещите ми да бъдат чупени и повреждани, но и да се случи - не ме избива на бяс, ако имам с какво да заменя. Дани в интерес на истината пипа всичко, но винаги е бил внимателен и не съм имала подобни щети. Наскоро си поигра със зарядното на лаптопа ми, на който аз пък унищожих батерията, а и двете неща искат доста време за доставка и подмяна, та се изнервих че може да остана без лаптоп в един момент... Което наложи да си закупя нов, ама - няма лошо.

Това, за което аз съжалявам лично при отглеждането на сина си и считам за грешка към настоящия момент - е именно безкрайната ми толерантност към него, настроенията, нуждите му и това, че се превърнах в "килимче" по което да си се разхожда както му щукне. Та нерви имам по тази причина аз, но сама съм си виновна за ситуацията. Ако го нямаше този момент - щях да съм почти същия човек, като преди детето.

Виковете не помагат мисля, ама аз и не викам много. Ако ме избие съвсем - мърдам в друга стая, или беснея наум да се разтоваря малко от малко. Напоследък се случва да му се скарам, но вече е на възраст в която разбира и какво му казвам и какво е направил и защо ми е такъв тона... При малко бебе това просто няма ефект, най-много да се разстрои приемайки поведението ти за неадекватно. Обясненията също са абсолютно безполезни, защото и тях не разбира, но ако ти се занимава - обяснявай до посиняване. И това може да е метод за избиване на напрежениет - не знам.

покрито мляко котки не го лочат. след като знаеш, че хвърля - дръж ценните и опасните предмети извън обсега. и няма да си създаваш нервни тръпки.

Абсолютно съгласна....честно като го видях счупен и първата мисъл ми беше, че аз съм виновна, че съм го дала.....Не съм обвинила детето....обаче тази ситуация ми напомня на други и така Обаче пак ме тормози едно,,,как да се контролирам, как да бъда по-добра майка, как да не си изпускам нервите?

jbrul и при мен е същият проблем - безкрайна толерантност. Мъжа ми тръгва на работа в 6 и се прибира в 21...аз работя и гледам детето и просто виждам на моменти как нервите просто не ми издържат. За съжаление, майка ми е такава, и за това ужасът в живота ми е да не бъда майка ми. Не искам да крещя,не иска да съм груба.... И така. Искам да се контролирам и да съм мила

Ами какво да ти кажа, освен че те разбирам. Ама и да те разбирам - знам, че не помага. Аз имам спокойна и мила майка т.е. страхове, че ще повторя ужасен родителски модел на поведение - нямам. Имам от другите - че няма да постигна това, което майка ми е успяла, а ми се ще да мога.

Когато синът ми беше съвсем малък и се оказа от неспящите и взех да се бъгвам яко, хората с опит ми казваха: "Това е период, ще мине спокойно". Което аз с пачия си акъл си превеждах като" "ще мине и ще стане по-добре после". В един момент, независимо от издевателствата на малкия над моята психика и физика - винаги чувах как това и онова било период, било си нормално, трябвало да го изтърпя просто...и си търпях. Хайде да не се меся, да не го насилвам, да не го травмирам нещо, за кой да е негов каприз - винаги има поне 3 научни обосновки как то не е каприз, или инат, а жизнена нужда и а не я задоволя - я е трвамиран за цял живот после. Смея ли? 
И сега си имам един малък тиранин у дома. Вече достатъчно голям, разумен и разбиращ какво прави и какво аз казвам, за да забележа че си прави каквото му изнася на него, ако и да ме разбира добре. Защото откакто се е родил - той друго освен да му се угажда на всичките там уж "жизненоважни нужди" - не е виждал просто. И вината не е негова, моя си е. За него жизненоважно е например да ме вдигне и да настоява да надуя 15-и поред балон, ако и вече 14 да се търкалят из стаята и реално погледанто - за него това може да си е важно. Разликата я виждам аз само. Че нуждата му от гушкане и АМ на 6 месеца е едно, а поредният му каприз от скука, или защото така му било кеф сега - съвсем друго нещо, само че няма как да му я обясня и покажа тази разлика. Той счита, че на коя да е негова нужда трябва незабавно да се откликва и то безпрекословно, защото аз така съм си го научила.

В крайна сметка, нетипично за мен взех да имам нервни изблици и стават все по-чести и все по-трудно ги удържам. Не мисля, че в безкрайното търпение, угаждане и задоволяване на всякакви нужди е истината, поне от моя си личен опит. Ако сега имах шанс да се върна година назад - бих опитала да се наложа за някои неща, да въведа известен порядък в ежедневието ни, да поставя някякви граници за едно, или друго, което мисля - би било от полза не само за мен, а и за него. Само дето времето никой не може да го върне, а натрупаните през него "лоши навици" - все по-трудно да се променят в бъдеще. Та освен да ти кажа "не прави като мен" - друго смислено май не мога.

Държа да подчертая, че не давам съвети в момента, а само си споделям личния опит и изводи от него, които всеки е свободен да тълкува както намери за добре. Не искам поста ми да става повод за лют спор на тема "теории за отглеждане и възпитание на деца".

Jbrul Тя майка ми не е била чак ужасна, но просто нямаше никакво търпение спрямо мен и това 100% ми се е отразило, защото никой не ме е научил как да бъда търпелива. Поне го осъзнавам и мисля, че е крачка към нещо по-добро 

Иначе съм абсолютно съгласна, на мен ми е пределно ясно, че тя е много малка още и че ще има още хиляди счупени, скъсани, надраскани неща. Просто разбирам, че именно от сега, както и създавам навици на хранене, спане, миене на зъби, така и аз ще трябва да изградя свои навици, които после трудно ще се пречупят или премахнат.

Постоянно се сещам за предаването Supernanny и за Jo Frost ако сте го гледали, където Джо ходи да помага на семейства, които са отчаяни вече и винаги съм се чудила "Божееее какви са тия хора, как са стигнали до там!?!", ама сега разбирам че не е толкова трудно 

Криси, ако някой ти каже, че не е имал моменти на изнервяне до степен бяс спрямо каквато и да е постъпка на детето си, не му вярвай, няма такъв...

Само ще ти кажа, че рецепта няма, просто детето е много малко още, с времето ще свикнеш и сама ще стигнеш до извода, че не бива да се нервиш за много от нещата за които си го правила в началото. времето учи, както и децата на търпение, поне мен ме научиха

Дъщеря ми, когато беше по-малка, ми казваше: " Мамооо, защо очакваш да мисля и да се държа като теб? Аз съм дете!"

Дъщеря ми, когато беше по-малка, ми казваше: " Мамооо, защо очакваш да мисля и да се държа като теб? Аз съм дете!"

Да, на моменти си мисля, че са с много по-правилна преценка от нас.

Напълно съм съгласна със Стефи. С времето се учим от тях.

Криси, не мога да ти кажа как да запазваш самообладание, но пък чакам и аз да прочета- ще ми е полезно. Все по-трудно се владея и аз, по принцип характера ми е такъв и мъжа ми постоянно ми говори как не може толкова малко дете да ме изнервя.. Хе хе.. както казваш ти, някак си цял ден сама с него от 6-18ч (в моя случай) е достатъчно условие да е ВЪЗМОЖНО да се поизнервя.
Но разбирам, че файда няма никаква. То просто не разбира, няма смисъл да го изнервям и него. Но пък ядосам ли се, това го разбира и определено се започва правенето напук. Така че става по-лошо.
Още малко го чакам да порастне, да съм сигурна, че разбира какво му говоря и тогава вече знам, че и методите ще са други. Но сега е изгубена каузата, при теб също- мънички сте.
Жбрул хубаво те е посъветвала да не прекаляваш с угажданията. Стисни зъби, говори, не крещи.

Аз също не успявам понякога да се контролирам. И като си се знам, а и като бях чела, че децата трябва да чуват възможно най-малко думата "Не", наблегнах на превенцията.
Т.е. това за което говори и Джам.

Дете на 9 месеца не пази нищо, нито вещи, нито себе си. Ние сме тези, които трябва да ги опазваме - децата и вещите на които държим.
Моето решение беше следното: Обезопасих шкафове, ръбове, махнах всичко, което е на една детска ръка разстояние, както и тези неща, които са на високо, но ако се разлюлее например етажерка, като паднат няма да се счупят или да наранят някого. Осигурих подходящи за възрастта играчки и книжки. Не е имала достъп до лаптопи, айподи и прочие тамагочита.
Това определено помага. И непривързването към вещи също.

Криси, мисля че, поне до 1 годинка, повечето неща при тях са на основата на нуждите и игрите. Имаме едно приятелско семейство, чието детенце на 2 годинки прави големи бели и чупи всяка играчка, която му е подарена - аз го наричам "Бам-Бам", че ми напомня за сем. Флинстоун )) И, когато ни идват на гости, прибирам всички играчки на бебо, които са чупливи или може да се използват за чупене на телевизор например - оставям само плюшките и другите подобни, като надуваемите, които с кеф блъска в земята, хвърля им се отгоре, рита във всички посоки и цели обкръжаващите хора, предмети и техника. Много й съчувствам, а милото винаги е в потрес.... )) Но, въпрос на характер, това сега му харесва и няма начин да го спрат просто. И бой ли нямаше и викове ли, НИЩО не е в състояние в момента да го отучи от това. Ясно е, че с времето ще мине, но в момента им е доста тежко. След много нерви, тя просто осъзна това и вече не се ядосва прекомерно, а го оставя с подходящите играчки и в подходяща обстановка, да си вилнее. Има периоди, които ще отминат...
Според мен, важното е детето да не се издига на пиадестал, а да осъзнава от малко, че и другите имат потребности. Лесно да се каже, но трудно да се изпълни. Бебо все искаше да го нося на ръце и да смучи биба, но като ме хвана два дни разстройство наскоро и нямаше как да го държа постоянно, след доста рев и кривене просто се зае да си играе сам Чудничко!!! ))

Както каза и sia: "И непривързването към вещи също." - точно. Сега си взех един телефон на старо (дадох моя на милото, че неговия се счупи) за да избегна конфликтни ситуации, който и да го счупи, ще ми е все едно, че даже може и да се зарадвам

Аз по принцип съм спокоен човек, но и моите нерви доста пъти са били поставяни на изпитание....
След дълго нагаждане установих някои правила и сега не се ядосвам за глупости...Например
- децата трябва да имат режим на игра, спане, хранене /защото са двама, не защото съм привърженик на режима / Това улеснява мен и дава относителна сигурност на тях, а с времето вече сами знаят какво следва за деня....
- всичко, което е опасно за тях, е скрито и каквото може е обезопасено
- като скучаят правят повече бели, затова гледам да ги занимавам с каквото се сетя за момента - например давам им домашен пластелин, садим цветя, подреждат, къпят плюшките, играем на кон /мама е коня/ или правим гимнастика ....
- и накрая вярвам, че най-важното е да сме здрави, а всичко останало може да се купи...така че за счупени неща не се ядосвам

Относно "периодите на децата", моичкият поне няма "излизане от период", има само "влизане в още един период" т.е. става още по-весело.

Първо приспивах и не го оставях сам, защото рефлукс, защото е малък, защото не може да каже защо реве, защото да не го насилвам да спи в кошарата, все пак малко бебе не може да си каже защо реве и от какво му е криво, да не се чувства отхвърлен от мама, несигурен и пр. Понастоящем - имам дете, което си отваря хладилника, избира си ядене и се самообслужва, но не желае да спи нито само, нито в легло различно от моето. И не просто претенции да е в моето легло, а задължително трябва и аз да съм там, приспивам всеки път по 40 мин. и в момента в който се измъкна и усети, че ме няма - взима си партакешите и пристига там където съм аз. Нито реве, нито пищи, нито си мисли, че е оставен сам и мен ме няма у дома, че да е притеснен - напротив. Идеално знае, че съм в съседната стая и просто идва там и ме поставя в следното положение. Или ще седи да се цъкли до сред нощ, понеже аз не съм си легнала /което хич не е полезно за него/, или просто ще трябва и аз да си легна, ако искам и той да спи. Няма средно. Няма и никакви изгледи да размисли по този въпрос точно - баш напротив. Все по-лошо става, защото доскоро поне се навиваше да иде да си легне с майка ми, ако тя е минала през нас, а сега - не. Може с майка ми, ама трябва И аз да ида. Снощи пак пореден цирк по въпроса и поредно заспиване в 12.30 с хиляда кандърми. Освен това сега е решил, че няма да спи в спалнята, а на дивана в хола. Какво ли не опитвах вече. Загасям всичко, обличам си пижама и аз, водя го в спалнята - изобщо пълна демонстрация, че лягаме и двамата и край на купона. Е, ако е решил друго - просто става, отива до вратата и се настоява да отидем оттатък и това е. Десет пъти връщам в леглото, уговарям, гушкам, правя се на заспала, на умряла - цъ. Ръчка, бута, говори ми и си знае неговото. Ами след един час такива изпълнения, не се изнервям, ами ми идва направо да го стисна за тънкото вратле  и накрая се предавам и става на неговата. Каква ми е алтернативата? Да крещя, да ударя, да го заключа в спалнята и да го принудя да стои там и да реве докато гибердяса и заспи от изтощение? И това не е вариант.
Ако се бях "прежалила" докато все още беше по-малък и поне от кошарата не можеше да се изнизва и бях изтърпяла седмица-две ревове и сценки, ама да разбере, че там се спи - сега да ги нямам тези ядове си мисля. Ама аз тогава - не. То му било период, то било имало нужди, то не можело така...е сега "да ми е честито" нали.

По същия начин и за други негови "прекрасни навици" се разви ситуацията и наистина не знам до дете ли е, или просто аз ги обърках много нещата, но в крайна сметка резултатът е плачевен за моите нерви. В добавка, като си го гледам сама 24/7 и в тези 24 часа, или е буден и качен на главата ми, или съм принудена да си легна с него, само и само да спи т.е. нямам една минута, в която да бъда "оставена насаме със себе си" и да релаксирам, чак ми е чудно как още не съм взела да му крещя и да го шамаросвам.  В крайна сметка, от тази ситуация и самото дете не печели нищо, с майка дето си е захапала нервите между зъбите през поне половината денонощие и се чуди как да не избухне.
Единственият момент, в който не ме е яхнал и не ме дърпа за нещо е ако пиша на компа, защото му е интересно как мърдат разни неща по монитора, но задължително е насаден в мен, или до мен и ми бърбори. Ако не му отговоря веднага - дърпа ме, хваща ми главата и дърпа докато се обърна към него и няма отказване. Той няма и бегла идея, че аз съм отделен човек, а не някакъв негов придатък, длъжен да угажда за всичко и да го обслужва, за което както вече казах - вината изобщо не е негова.

И аз в отбора на Jbrul. Определено не става по-добре с времето. Ще вземе да се окаже вярно, че е трябвало да бием дупенце, за да не бием дупище (образно това, да не сезирате сега "закрила на детето")

Елфи Много добре ти го е казала дъщеря ти

Аз не страдам по самия телефон, просто ми се струваше ако беше станало сутринта, нямаше да реагирам така, ама вечер в края на деня, вече след 10 часа гледане на дете... Вярвайте ми, купили сме всички видове играчки, обаче на нея и е най-интересно това което аз държа, телефон, лап топ, вилица, нож и т.н. Види ли че говоря по телефона направо ми го дърпа от ръцете докато говоря... Така и стана белята.

Относно "периодите на децата", моичкият поне няма "излизане от период", има само "влизане в още един период" т.е. става още по-весело.

Първо приспивах и не го оставях сам, защото рефлукс, защото е малък, защото не може да каже защо реве, защото да не го насилвам да спи в кошарата, все пак малко бебе не може да си каже защо реве и от какво му е криво, да не се чувства отхвърлен от мама, несигурен и пр.

Jbrul Това всеедно аз съм го писала....едно към едно...Моето дете за 9м веднъж не е заспало само, само я дундуркаме с баща и по 30-40мин и до преди да прочета поста ти мислих, че като порастне още малко сама ще започне да заспива... Но, май няма да е така...

Много ми е трудно да намеря средата, защото сега "работя" върху себе си и се опитвам дане се изнервям и да не крещя за нищо. Ония ден на площадката дъщеря ми лази, супер интересно и е, аз много и се радвах и изведнъж идва едно момченце на 2 години започна и то да лази след нея, някаква игра се получаваше. Изведнъж това дете се обръща към моето, хваща я с всичка сила за двете бузи и супер злобно я издира и бута на цимента. Вдигам я, лицето и е в кръв, тя реве ужасно, сърцето ми щеше да се пръсне. Таква агресия изпитах към това дете и майка му, обаче нищо не казах, защото сега нали съм против крещенето....тръгнах си и цяла нощ не съм спала, правих планове какво ще и кажа следващия път като я видя, виних се че нищо не съм казала   Вие как бихте реагирали в подобна ситуация, ако беше вашето дете? Цялото и лице е още в рани и всеки път като ги видя се чудя каква е правилната реакция в такава ситуация...Нормално е да му каже нещо поне, да се извинят...
И точно това е, че в желанието си да съм по-толерантна ставам мекушава и не мисля трезво...

Ако някой модератор прецени, може да премести темата на друго място, ако това не е подходящо  

Моят син е на година и седем месеца. Като цяло е добро дете. Заиграва се, гледа си книжките, гледа филмчета, успявам да сготвя докато е буден и т.е. Като цяло е добро дете до момента, в който не реши, че задължително иска нещо и ако не го получи пада на земята, прави мостове, гърчи се, бърка си в гърлото да повръща и прочие... Тогава затварям очи за минута и броя до 20. Не го ли направя, мога да го смажа от бой, без да преувеличавам. Може да звучи леко глуповато, но на мен много ми помага. Пробвай!

Криси, а майката на въпросното дете как реагира?

И на нас ни се е случвало подобно нещо, едно дете както си кара камиончето слиза от него, затичва се към Жорко, и му заби един шамар, ама толкова силен, че Жорко падна на земята и бузата му почервеня и естествено се разплака. Майката на детето се затича и удари същия шамар на нейното. Аз също не знаех какво да кажа, а и побързах да отдалеча Жорко от въпросното дете (около 2 годишно). Оттогава сме се срещали пак и това дете си е агресивно към всички други - бута ги, удря ги, дори в един детски център бабата го беше заградила в единия ъгъл и не допускаше никой до него. Тогава се заговорихме и попитах защо е толкова агресивен малкия, бабата ми отвърна, че едно дете го е набило и оттогава е такъв. Сега просто ги избягвам като ги видя.