М-и, напълно те разбирам, мила! Имам си едно диваче у дома, на 2,6 г., с което не мога да се справя. Понякога нещата са извън контрол, тя е извън контрол..... аз и баща й сме извън контрол. Понякога си мисля, че ще полудея, съвсем буквално, не ми издържат нервите на непрестанните истерии, тръшканици и зверски писъци. Тръшка се за абсолютно всичко, отказва да прави каквото и да било, а е ужасно жилава и силна, не мога да я удържам, понякога се страхувам, че ще се пребие докато се тръшка или ще й счупя нещо, докато се мъча да я удържа да не се тресне някъде. Записала съм час за детски психолог на 18-ти, това не може да продължава така, вредно е и за нея, и за нас с баща й. Ще пиша отзиви след това. Сами не можем да се справим и считам, че колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-добре. Постоянно се обвинявам, че не съм добра майка, че как може дълго чаканото ми дете да не мога да го изтрайвам на моменти, че ми иде да я натупам едно хубаво. Признавам, пляскала съм по дупето, не се гордея хич, напротив, обвинявам се и тази вина ме съсипва, но не мога да се справя сама. Много лесно звучи отстрани, ама недейте, ама те са деца, ще мине, не викайте и т.н. бла-бла. Ами всичко си има предел, човешките нерви - също. Всеки човек е различен, с различен праг на търпимост и не можем да смятаме, че всички по еднакъв начин се справяме. Има хора спокойни и уравновесени, стоически изтърпяват всичко. Има и хора, обаче, които не са толкова устойчиви, то си е до тип нервна система. Трудно е за всички и всеки трябва да търси своя начин да се справи. Има деца и деца. Да, напълно наясно съм, че всички се тръшкат, че има периоди и уж всичко минава. Обаче, уверявам ви, от тръшкане до тръшкане има огромна разлика. А при някои с времето става по-зле, наблюдавала съм го това. Габриела като изпадне в истерия става неадекватна и неконтактна. Нищо, абсолютно нищо не е в състояние да я изкара от тоя ступор, направо съм се плашила да не й стане нещо. Не дава нито да я гушкам, нито да я докосвам, нищо...Говоря, умолявам, оставям да се нареве - не и не. По 30-40 минути е стояла така, в даден момент бавно започва да излиза от това състояние и дава да я гушна примерно. Само дето аз вече не съм на себе си. Гушвам я, тя се успокоява, започвам да говоря тихичко, да обяснявам, а тя за 2 минути става напълно различно дете, започва да се смее, все едно нищо не е било. А аз..... аз съм вече за лексотанче.... Това ме побърква. Не знам тя дали е за невролог, ама аз опредлено съм и смятам да взема мерки. Ако трябва лекарства ще пия /знам, че сега някои ще кажат, че това не е решение, но не съм съгласна/, ако това ще ми помогне просто аз по-спокойно и леко да понасям тези изблици. Вярвайте ми, на моменти е страшно, съвсем буквално го казвам. Тези истерии до миналата седмица бяха ежедневие, минимум по веднъж на ден, има случаи по 2-3 пъти, отделно мрънкоча и инатенето. Е, не се издържа, не съм от стомана все пак, ходя и на работа. Да оставям викате домакинството. А какво ще яде това същото дете за вечеря, след като се прибирам в 18:30 най-рано, а тя не спи денем на градината/не иска и не иска/ и по това време вече е ужасно крива и аз бързам да я нахраня, изкъпя и сложа да спи докъм 21:00, защото иначеееееее....
От една седмица някъде не е изпадала в ония тежките истерии, пу-пу, дано да отминават. Но започна да казва на всичко не и не искам, дори на неща, които обича и досега е правила без проблем. Е, не мога да не я измия, след като сме се прибрали, особено като постоянно си лапа ръцете и си рови из устата, не мога да не я изкъпя вечер или да я сложа да спи. Не мога сутрин да не й измия зъбите и да я облека за градина, щото все пак на работа ходя. Е, да, ама тя си мисли, че може и като каже не искам, стойте и гледайте какво шоу е. За абсолютно всяко нещо са едни кандърми, увещания, маймунджалъци, молби, и каквото се сетите - не и не. С хиляда зора успявам и накрая вече съм изцедена, изнервена и обезверена. Едвам сварвам да ида на време на работа. Мога много още да разказвам, ама се боя че и сега достатъчно прекалих с писането, за което се извинявам.
Не искам да звучи като оплакване, не си мисля, че само на мен ми е трудно или че на мен ми е най-трудно...не. Написах всичко това заради М-и, защото отлично знам през какво минава. Който не е отглеждал такова дете /при нас съответните особености на възрастта са солидно подкрепени с ударни дози инатлив и своенравен характер, то затова е и такова мазало, ясно ми е това/, не може да разбере за какво иде реч. Без да преувеличавам, най-отговорно твърдя, че това си е жив психически тормоз, не съм вярвала, че някога ще кажа подобно нещо, но ето на - дойде ми до главата. Това, разбира се не означава, че не си обичам детето, напротив. Но нека бъдем обективни все пак и да не замазваме истината със сладникави фрази. Да са живи и здрави децата, ще преминем и през това, въпросът е как, въпросът е да съхраним максимално и тях и себе си.
То е същото като със стерилитета - да преминеш през него и да излезеш цял
Извинявам се още веднъж за словоизлиянието, признавам, много ми се насъбра и някои постове ме провокираха. Надявам се никого не съм обидила, ако е така, моля за извинение.
М-и, търси начин да се справиш, ако трябва с външна помощ - така да е. Няма нищо срамно или лошо в това. Успех!