Хехе, радвам се, че си по-добре
За мъжа ти мога само да ти кажа, че те разбирам повече от перфектно, моят е същия. Аз също съм разговорлива и исках да говоря по темата, да нищя и разнищвам, да си излея мъката, да обсъдим плана на действие и т.н., а той се ядосваше и ми казваше - стига си повтаряла едно и също, какъв смисъл има, като нищо не можем да направим, само се ядосвам
Недоумявах, как така не му пука как се чувствам, защо не иска да говорим, а то се оказа, след много разговори, караници, ревове и вадене на думите с ченгел, че когато му говоря, той се чувства още по-зле, виждайки ме колко ми е тежко и знаейки, че не може да ми помогне. За него просто е по-добре да не говори по темата, макар постоянно да го мисли и изживява, а на мен ми помагаше говоренето. Обясних му, че аз не очаквам от него да прави нещо, не го обвинявам, че е безсилен, но имам нужда от него като партньор, да ме изслуша, да ми даде рамото си, та кой друг би ме разбрал и утешил по-добре от собствения ми партньор, с който сме заедно в тая борба, за Бога! Е да, ама не, мъжете са си такива. Не ги оправдавам, дори се ядосвам, че тях все трябва да ги щадим - те горките все много тежко го изживяват, все горкото им его било накърнено, ай сиктир, пък ние сме от стомана сякаш
Не го оставях аз, като имах нужда, си говорех и толкоз. И съм ревала и съм се тръшкала, и сме се карали, че искам от него просто да си преглътне малко егото и да ме изслуша. Не ми стига, че пред хората трябваше да се съобразявам и да се правя, че нищо ми няма, че трябваше да си крия сълзите си по улиците, като видех бременна жена или бебе, да отговарям остроумно и спокойно на тъпите въпроси тип - айде, какво чакате, няма ли да забременяваш
, да се чудя как да живея всеки ден с тая болка, ами на всичкото отгоре, като се прибера вкъщи, където би трябвало да се отпусна и да си страдам тихо и кротко, да се съобразявам и там, щото нали, милото да не го разстройваме. Айдееее, как не, с мен кой се съобразява? Мен кой ме щади? Стига сме ги оправдавали тия мъже за това, че са слаби, защото - да, те са слаби, каквото и да се твърди за "силния пол". Те са едни егоцентрични лигльовци /в по-голямата си част де, има и изключения/, които много им е важно да си запазят мъжкото его и да не им се наруши душевния мир. Добре че поне не ми правеше физиономии и не се запъваше за изследвания, да го моля с месеци и години да се изследва, че сигурно щях да се разведа. Като знам колко такива мъже има, не е истина. Поне в това отношение нямаше грешка - каквото кажа - става и тръгва. Но и аз не се пристисквах да го щадя и ожалвам. Двамата сме в тая борба, всеки да си понесе своята част, иначе не става. Не си мисли, че трябва да се справяш сама с това. Не, не трябва! Няма срамно да търсиш помощ, няма срамно да плачеш, да си слаба и да нямаш сили понякога. Ние сме хора все пак, не сме роботи, а тази борба може да бъде мнооого изтощителна. Ще се справите, ще видиш, просто не си позволявай твърде дълго и често да си в дупката. И не си втълпявай, че ако вземеш да си щастлива от време на време, въпреки, че още нямаш дете, значи си някаква грешница, няма такова нещо. Детето не бива да бъде фикс идея и самоцел, не бива да допускаме то да бъде единствения смисъл на живота ни, защото ще загубим себе си. И когато един ден имаме дете, вече няма да имаме себе си, а това не е добре, нито за нас, нито за детето ни!