Бебе, права си не ни помага. Желая ти всичко да е наред и да гушнеш живо и здраво бебче!

Станислава, добре дошла и от мен! Радвам се, че замисълът ми се осъществи:) и че пое нещата. Вижда се от 2 реда, че си супер и ще се справиш блестящо. Аз също ти давам безрезервно доверие и ти желая успех! Бъди здрава и щастлива!

Ваня, повярвай ми, да се поеме темата оттук след твоите консултации е много, много трудно  . След като прочетох твоите включвания, доста мислих дали имам кураж да застъпя. Много ти благодаря за подкрепата и оценката, значат много за мен!
Успех и здрве и на теб!

Цитат на: denisa в Януари 04, 2013, 17:22:52 pm

В интерес на истината от всичко най-много ми тежи факта, че не се намира причината и не знаем срещу какво се борим, чувствам се като в задънена улица. Разбере ли се какъв е проблема независимо дали може да се преодолее или не, направо ще ми падне камък от плещите.

Дениса, това все едно аз съм го писала. Първо докато се случи това чудо да забременея след 8 години чакане и една бременност от инвитро. Знаех, че теоретично може да стане, но не ставаше - защо? И когато чудото стана - започнаха проблеми от месец насам и усещането, че сякаш тялото ми иска да отхвърли детенцето ми. Най-страшно мисля че усещането за липса на контрол над случващото се, на безпомощност. Това че сме рационални хора и търсим връзката причина-следствие не ни помага

Един от най-тежките аспекти на инфертилитета (и на бременността след него) е усещането за липса на контрол. То е мъчително преживяване за всички, но е особено тежко при последователни и дисциплинирани хора, които имат базисно вярване, че ако наистина се постараят и работят здраво, нещата ще се подредят  според планираното. За съжаление, това важи в много малка степен за забременяването и износването на дете. Не случайно в този форум много често съм срещала въпроса „Защо жени, които не искат децата си и ги оставят в домове забременяват от раз, а аз – не“. Както е казала и Бебе – рационалният подход тук не работи. Освен всичко друго, инфертилитетът обърква представите ни, конфронтира и противоречи  на всичко, в което са ни възпитавали – че ако сме добри, трудим се, стараем се, неизменно ще заслужим (спечелим) желаното.

Следващите редове сигурно ще прозвучат много идиотски, но със сигурност ще има поне един човек, на когото ще свършат работа, за това ще ги напиша.  Много психологически школи ни карат да се чувстваме „сбъркали“ в желанието си да имаме контрол над нещата, но не би трябвало да се обвиняваме. Това е естествен човешки порив и е източник на мотивация за действие, например, ако една жена се страхува, че нещо не е наред с бременността й, тя ще търси лекарска помощ, вместо да бездейства. Въпросът не е толкова в контрола, колкото в това как се справяме с усещането загубата му и какво точно правим, когато това се случи. Често преживяването за липса на контрол има за следствие силен, панически страх, че бременността може да бъде загубена или пък никога да не се случи.

Страхът на пръв поглед е естествена и рационална реакция, но само на пръв. Реално, в случая става дума за детски (примитивен) механизъм за ре-установяване на контрол. В ранното детството прибягваме до един вид защитно „магическо мислене“ – че ако много искаме нещо, то ще се случи и ако много се боим от нещо, ще го избегнем. Много малките деца вярват, че мама се е появила точно в този момент, защото на тях им е било много мъчно за нея или че кучето не ги е ухапало, защото много силно са се страхували. В ранните си години по-често преживяваме страха като щит, отколкото като бреме. При много силен стрес обаче, и в зрелите си години се връщаме към най-ранните механизми на защита и ако например караме рискова бременност, можем несъзнавано да се опитаме да я „предпазим“ с интензивен страх. За съжаление, това не помага. Събитията никак не се влияят от нашите емоции спрямо тях или ако се влияят не е по начина, по който си представяме. За това нашите силни страхове при инфертилитет и рискова бременност са непродуктивни. Случвало ми се е да консултирам жени в рискова бременност и те да открият несъзнаваното си погрешно вярване, че ако не се страхуват силно, предизвикват съдбата и за това е по-добре да се страхуват. Реално, страхът не предпазва бременността им, а ги изтощава.

Как да не се страхуваме? Не е възможно напълно да изхвърлим страха, не е и нужно, но силната и непрекъсната паника ни убива. В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! Има още един куп начини да държим паниката на разстояние, ако решим да го направим.  

Бебе, стиснати палци за теб и очакваното дете!

... В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! ...

сигурно става и с анимационни филмчета. добре дошла станислава, записвам се в темата

Цитат на: Станислава Чуринскиене в Януари 07, 2013, 11:48:58 am

... В една много хубава тема за страха тук имаше обсъждане как да се тушира той и някой предложи гледане на романтични комедии. Чудесна техника! ...

сигурно става и с анимационни филмчета. добре дошла станислава, записвам се в темата

Мецинка  
здравей!
Ох, за съжаление от личен опит знам добре, че е лесно да се каже, но трудно да се направи това с пренасочването на мисълта с цел блокиране на страха... Та ако ще и всички филми накуп да изгледаме, едва ли ще забравим онова стягащо и задушаващо чувство, което понякога ни превзема направо физически... Обаче стоенето в контакт с паниката е ужасно и непродуктивно състояние и си струва да се работи в посока сменяне с нещо друго. Поне понякога.

Добре дошла и от мен Станислава! Желая ти много успешна работа тук и много положителни емоции от това, което вече съм убедена - ще направиш за момичетата във форума.

Изключително ми беше интересно предпоследното ти мнение, по повод страха и контрола. Явно като бременна съм "нацелила" без да искам продуктивния подход в ситуацията, поне изхождайки от написаното от теб.
Виждайки положителния тест, за себе си установих "граници на личен контрол" по отношение на бременността си, което считам и за главна причина тя да протече изключително приятно и леко за мен в емоционален аспект. Във физиологичен - също беше почти безоблачно, но това определено не се дължи на моя личен контрол върху каквото и да било - така се случило просто.
Имаше моменти, в които четейки други бременни момичета тук се чувствах почти като дебил, заради липсата на паника, страхове и изобщо това което си синтезирала в : " ...че ако не се страхуват силно, предизвикват съдбата и за това е по-добре да се страхуват". При мен специално не се задействаха подобни "защити" и явно по-добре, че не са.
Моят "контрол" върху бремеността ми - се състоеше в изрядно проследяване на същата, /вкл. ползване на портативен доплер/ ей така да чуя бебето и да ми е спокойно, пазаруване за бебето и всякакви подобни приятни емоции, които съпътстват очакването на дете. Пътувания, развлечения /подходящи/...в общи линии - заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо. Ако не е...нито планиране, нито страх, нито паника биха помогнали както знаем всички. Та няма нужда от една емоционално отровена и то толкова чакана бременност и не, не е непостижимо да бъде хубава и щастлива казвам аз. Специално за bebe_2013 го казвам  Няма да усети кога ще се класира в "Честито".

Извинете ме, че не съм съвсем по темата, просто исках да потвърдя от опит тезите на Станислава. Пък и всички тук, които още очаквате желаното дете /все едно кое по ред/ - ще го дочакате. И когато се случи - не позволявайте натрупаните страхове и негативен опит дотук да ви отровят момента. Вие можете И това

Jbrul 

Здравейте и от мен. Много се радвам, че точно темата за страха и контрола се обсъжда в момента, защото тя е на преден план и за мен и Станислава ми бе много полезна с коментара си. Аз миналата година изпитах и най-голямата радост, и най-големият ужас през живота си. Забременях от 7-и опит ин витро, като до тогава бях виждала само една кръгла 0 на тестовете си. До сега бяхме връщали по 2 ембриона, но този път рискувахме с док по мое искане с трансфер на 3 ембриона и като лоша шега на съдбата те се хванаха и трите. Аз съм с еднорога матка и лекарите бяха категорични, че не мога да износя повече от едно бебе. И трите ембриончета имаха сърдечна дейност и трябваше да направим редукция на две от тях. Чуствах се ужасно, че толкова години мечтая да стана майка и когато това ми се случва, аз трябва да прекъсна нишката на две ембриончета. Знам, че е по лекарско предписание, но не мога да се отърва от тази вина и явно ще си живея с нея до края на живота си. Док настоя максимално бързо да направим редкуцията, каза че няма какво да се чака и така явно е било по-малко рисковано. Оставихме едно ембрионче, то се развиваше добре, растеше, докато ноември месец в 11 г.с. сърцето му спря. Направо светът ми се срина в този момент, не можех да повярвам, че ми се случва. И то за втори път, защото единствената ми спонтанна бременност в живота ми до момента завърши също с мисед аборт в 8 г.с. Но редукцията и тази загуба преживях много по тежко, вече съм по-добре и ме крепи единствено, че съвсем скоро пак ще мога да направя опит, но много се страхувам вече дали пак ще се започне със серията отрицателни тестове, толкова трудно постигнах тази кратка бременност. Ако пък забременея не знам как да се отърся от лошия си опит до момента, сигурна съм, че ще треперя ежедневно дали бебето се развива. Много ме промени трудния път към мечтаното детенце. Аз по принцип съм оптимист по природа, винаги съм била, но вече ми е все по-трудно да вярвам, макар и да не съм изгубила надежда. Малко дълго стана, но имах нужда да споделя болката и притесненията си.

Мила Iva17,

нямам достатъчно думи да изразя колко ти съчувствам за това, което преживяваш. Преди да те прочета, планирах да коментирам много хубавото включване на Jbrul и други моменти от дискусията, но съм най-вече кризисен терапевт и ми се иска да ти кажа няколко неща веднага.

Ти преминаваш през наистина голямо изпитание и криза, за това не мисля, че сега е моментът да коментираме твоите нагласи и принципното ти справяне с борбата за дете. Можем да обсъдим и това - аз съм на разположение, ако искаш, но когато живнеш. Сега ми се струва важно да разбера как се справяш с шока. Спиш ли? Храниш ли се? Има ли моменти от деня, в който се чувстваш особено зле? За какво си мислиш в най-тежките моменти след загубата? Има ли около теб хора или поне един човек, от когото се чувстваш истински разбрана? Как минава денят ти? Има ли нещо - някакво занимание, което искрено може да те зарадва или те разтоварва? От поста ти разбирам, че мислиш за бъдещето и за следващи стъпки в асистираната репродукция - това по-скоро зарежда ли те ("имам какво да очаквам") или те натоварва?

Задавам всички тези въпроси, защото в цялата работа има две задачи - едната е да се сдобиеш с дете, другата - да оцелееш психически и емоционално. От отговорите на въпросите ти зависи какво да обсъдим като по-нататъшни стъпки (повтарям се, но все пак отново да кажа, че точно сега не е момент за дълбоки анализи).

И все пак ми се иска да кажа нещо по повод контрола. Вината, за която говориш, също е форма на контрол. Не е толкова навреждаща версия, колкото страха, защото е защита от по-късни етапи на развитие, но е съсипваща. Да се чувстваш виновна за нещо, което абсолютно не зависи от теб, е начин да се бориш с безпомощността. Начин да си върнеш контрола. "Аз ги убедих да върнем повече ембриони, заради мен се наложи редукция, аз съм виновна, следващия път ще направя това и няма да направя друго". Истината обаче е, че нито ти си виновна заради анатомичните си особености, нито заради броя на имплантираните ембриони. В решението са участвали и лекари, които също нямат вина - когато няколко пъти не се получи по един начин, тактиката се сменя и те биха били лоши лекари, ако не го бяха направили. Не знам дали от това ще ти олекне, но ти не си виновна за нищо. Тези неща просто се случват.

Но нека първо разберем как се справяш в момента и има ли някакви рискове около теб, пък после ще бистрим контрола и какви стъпки ще предприемеш при следващата процедура.

Желая ти сили и бързо възстановяване. Тук съм.

А утре ще подхвана отново темата за контрола, вече в трактовката на Jbrul 

Здравей Станислава, благодаря за бързия отговор и желанието ти да ми помогнеш. Не мога да преценя обективно как се справям с шока. Ако попиташ приятели и близки ще кажат, че се справям перфектно, но аз по-принцип не обичам много да споделям и да се оплаквам. Единствено пред мъжа ми спокойно си плача и страдам. Първите дни и седмици много ми се плачеше и то често както си седя в офиса, но там се стягам и не позволявам да излязат емоциите ми навън. После само като се кача в колата и съм сама или с мъжа ми сълзите ми си тръгваха сами. Сега все още се случва, но много по-рядко. За спането аз имам проблеми още преди аборта и те продължават и сега. Много трудно заспивам, въртя се по часове, после пък на сутринта едвам ставам. За храненето иначе нямам проблем. Иначе излизам с приятели, ходя на партита, възвърнала съм си предишния ритъм на живот, но като цяло съм малко по-апатична. Тъй като аз съм свръх енергична това трудно може да се разбере, просто ми се вижда по-рядко с познати, отколкото преди. Работата ми е динамична, ежедневно конактувам с много хора, имам изградени модели на поведение в бизнеса ни и винаги съм усмихната и дружелюбна с клиентите, никой не би и предположил, че страдам за нещо. Това, което най-много ме тормози за тази загуба е, че тя е ужасно несправедлива и не мога по никакви логически и рационални пътища защо се получи така. Аз по принцип обичам винаги да контролирам ситуацията, даже знам, че прекалявам на моменти и се опитвам да се коригирам. А що се отнася за нов опит, то това много ме зарежда. Когато съм в процедура се чуствам много щастлива, защото знам, че съм с една стъпка по-близо до сбъдването на мечтата си.

Ето някои неща по въпроса за контрола, които ми хрумнаха след поста на Ива17.

Много често тук, в Зачатие, потребителите говорим, че не можем да пуснем контрола, че искаме да контролираме нещата. Тенденцията в момента е желанието да имаме контрол да се представя като проблем. Реално обаче, потребността да усещаш, че можеш да направляваш живота си в желаната посока, е много човешка и в нея няма нищо нездраво. Не си правим услуга, като се обвиняваме за това.  

Въпросът е, че колкото по-силна е потребността от контрол, толкова по-голяма несигурност седи зад нея. И по-напред споменах, че проблемното забременяване поставя човека лице в лице със собствената му безпомощност пред природата и биологията по начин, по който никакво друго събитие не може. Усещането, че нямаме контрол над тялото си, че не е в твоя власт да го накараш да изпълни определени функции,  ни кара да се хвърляме още по-яростно в опитите си да поемем управлението над ситуацията. Много е важно обаче как точно се опитваме да компенсираме загубата на контрол. Добре е това да става по начин, който ни върши работа, вместо да ни изтощава.

Когато, в контекста на проблем със забременяване, някой каже „искам да имам контрол“, това е напълно разбираемо по още една причина. Около инфертилитета се е формирал един много устойчив мит – че той е проблем най-вече на съзнанието. „Отпусни се и ще стане“, „То не става, защото много го мислиш“, „Ти прекалено много си се вторачила в това и така сама си блокираш забременяването / губиш бременностите “ – който го не го е чувал поне 10 пъти, да направи купон и да покани всички останали потребители на „Зачатие“. Много е силна в момента и вълната от практикуващите „позитивно мислене“, според което „ако много искаш нещо и го визуализираш, то ще се случи“.  Всичко това ни кара да си мислим, че ние сме тези, които не се справяме. Т.е. – има и външен натиск, който ни казва, че „не контролираме правилно“. Тези тенденции, основани на детското митологическо мислене, ни ни помагат изобщо. Те са точно толкова отнесени към реалността, колкото и вярването на детето, че мама и тате се развеждат, защото то е направило нещо, например. Нашите мисли не предизвикват преки събития, поне не в пряка причинно –следствена връзка, както си представяме. И да се опитваме да контролираме, и да не се опитваме – резултатът ще бъде еднакъв. Само, че опитите да се остане в непрекъснат контакт със ситуацията и да се направлява тя, пречи да се отпуснем, в крайна сметка води до тежко изтощение и изчерпване, дори депресия от изчерпване.  Да подчертая, че под контрол нямам предвид усилия и работа по подобряване на здравния ни статус и процедури, а вярването, че с мисъл и нагласа можем да се заставим да забременеем успешно.

Ясно е, че засиленото ни желание за контрол е следствие от преживяването за пълната му липса и, че е компенсаторно. Проблемът е, че то „яде“ от нашата енергия и реално не ни помага с нищо. Важно е в моменти на изчерпване да имаме на въоръжение техники, които ни помагат да изместим фокуса и да съхраним емоциите си и психичното си здраве. Колкото и сериозни да са били загубите ни. Какви ще са тези техники много зависят от несъзнаваните или полусъзнаваните ни обяснения на въпроса, който ни тормози най-много – „Защо се случва това, защо аз, защо точно на мен“. Както е написала и Ива – не мога по никакви рационални начини да си обясня защо се случи това. Въпросът е какви са ирационалните ти обяснения в случая...

Jbrul, много ти е по темата изказването даже  
На мен много не ми се иска темата да е в духа "вие питате - ние отговаряме"  
Повече си я представям и ми се ще да се случва като някакъв вид групова терапия, да се ползва емоционалния опит на потребителите, да има процес на обмен и споделяне.

В този смисъл, ще си ни страшно полезна, ако се поразровиш в себе си и ни разкажеш как успя да изключиш непродуктивния контрол (ежеминутното треперене, казване по 5 молитви на ден и всичко, каквото се сетиш) и си превключила в режим "полезен контрол". Или по твоите думи:  "Заех се да контролирам онова, което наистина бих могла да контролирам и което реално би могло да "спаси положението" при проблем, ако то е спасяемо". Такова споделяне може да бъде много полезно, защото когато има няколко загуби на бременност, например, трудността да се овладеят тези преживявания е много повишена.

Ще бъде наистина полезно в практически план, ако тези, които се вълнуват от темата за контрола, страха и изместването на фокуса (май това се очертава централна тема всички ни, писали до тук), разкажат какво им помага.

Моят личен опит с изместването на фокуса при няколко загуби на бременности е, че ми помогна не рязкото дистанциране и правене на нещо друго (при някои работи), а оставането в ситуацията, но малко дистанцирана - като наблюдател. Направих го, като описвах мислите и чувствата си, обмислях и коментирах писмено и други истории на хора, които познавам, подобни на моята. Записвах всичко това достатъчно дълго, за да огледам ситуацията от всички страни и да успея да я осмисля и преработя. Това си е лична техника - превръщането в биограф на собствения си проблем. Но то ми помогна наистина да подредя съзнаваните и несъзнаваните си страхове. Като бонус, накрая имаше и допълнителен продукт от всичко това - книга! Точно нея ми се искаше никога да не бях написвала, но какво да се прави... Това е споделяне съвсем извън професионалното, може би съм единственият човек, за когото техниката би работила. Сигурно има и по-"странни" подходи и начини човек да разтовари напрежението и да се подреди. Ще е ценно да ги чуем и може би изпробваме на свой ред  
  

Записвам се в тази чудесна темичка, в която предполагам всеки сблъскал се с инфертилитета има да напише поне няколко странички.
Благодаря на Станислава Чуринскиене, че се е заела с тази не лека задача - да ни подкрепя в тежкия сблъсък с този проблем.

Много благодаря за поста за случването и не случването.Наистина макар чисто медицински да ми обясняват проблемите на моменти съм се чудела има ли ми нещо сбъркано, дали съм спокойна и т.н.То след толкова повтаряне, набиване в главата ми от всеки срещнат, а и имам приятелка която е учител по йога и ми обясняваше, че нещо съм си запушила чакрите и направо си бях помислила, че съвсем умишлено съм се повредила на духовно ниво.
Много благодаря пак.

Здравей Станислава,
много ти благодаря коментара. Наскоро ми попадна информация за емоционалните етапите, през които минават пациетнтите с тежки заболявания. Прочитайки ги, осъзнах, че те са същи и за мен и според мен за всички жени с репродуктивни проблеми. Споделям ги, да кажеш и ти мнението си на психолог, мисля, че не бъркам.

Първо е фазата на отричане - Първата реакция на повечето хора, научили, че не може да забременеят по естествен път, е шок! Това води до пълно отричане на новината -  “Не, това не може да е истина”.

Втората фаза е на безпомощност и гняв - Макар и да отрича, рано или късно човек осъзнава и вижда доказателствата за наличието на заболяването. В този момент отричането отстъпва мястото на чувства като   безпомощност, гняв, болка. Човекът може да се ядоса на лекарите и персонала на болницата, на своите близки, дори на Бог, който го е „наказал“ несправедливо. Болният може да изпита и завист към останалите, защото те не страдат, за да постигнат едно от най-ествествени неща на света - да имат дете, а се радват на живота си.

Договарянето - след като човек признае диагнозата и изрази силните си чувства, той започва да се пита: „Не мога ли да се споразумея със Съдбата или Бог? Ще забременея ли, ако се държа по-добре?“. Наградата, която очакваме да получим за поведението си, е разбире се бебе.

Това разбира се не винаги се случва и тогава идва депресията
Тя се проявява, когато човек загуби надежда, че вече нищо повече не може да бъде направено. Макар и всеки да прежиявява тъгата по различен начин, повечето хора плачат, стават мълчаливи и се изолират от външния свят.

Последният етап е приемането на диагнозата и на идеята, че може и да не могат да имат биологично свое дете или това да отнеме много време, средства и болка. На този етап човек вече е подготвен да приеме и неуспеха като опция. Това не означава, че жената вече не страда и не е тъжна. Напротив, тъга има, но тя не пречи на другите дейности от ежедневието. С течение на времето тя отслабва, но никога не изчезва напълно.

През всички тези етапи единственото, което остава съхранено е НАДЕЖДАТА!
При мен е точно така, минавала съм по няклко пъти през тези етапи. Аз обаче не мога да повярвам, че няма да стане. Много силно вярвам, че ще забременея, ще износя и ще родя своето бебе. Колкото и да ме тежко съм сигурна, че още много опити бих направила, просто не мога да се откажа. Все си казвам, че щом съм забременяла два пъти, значи може пак да стане и защо не до самият финал. Не знам къде е границата, на която човек трябва да спре и да се откаже. От контактите си много момичета с подобна на моята съдба виждам, че тя е строго индивидуална. Аз се стремя да не се фиксирам само в опитите ми да забременея, гледам да правя нещата, които ми доставят удоволствие - да се виждам с приятели и близки, да пътувам, да гледам хубави филми. Никога няма да престане да ме боли, за това, което ми се случи, но смятам, че не трябва да се затварям и да се отдам единствено на страданието си. Затова се опитвам да я приема тази болка като част от живота си, който си продължава в същия бърз ритъм. И разбира се да вярвам, че съвсем скоро ще гушна бебето си.

Станислава, много ти благодаря за отговорите. Наистина ми помогна да разбера и осъзная някои неща и да ми поолекне - за случването и неслучването, за вината и контрола. Това, което изпитвам, е точно както го описваш. Знам, че във форума няма как да изкажа цялата палитра от емоции, през които преминавам, защото всеки случай все пак е конкретен. Но освен, че на мен сама ми помага "разговорът" с теб, се надявам, че не съм отегчила другите момичета с моите проблеми и ще им бъде полезно и на тях.

Много се колебаех дали да се включа, за да споделя моят начин за справяне с болката от невъзможността да забременея и страха, че няма да успея и след следващата и след следващата процедура. Но реших да откликна на призива на психолога и да ви кажа, че за мен това стана възможно чрез актът на осиновяването. Не знам, ако не бяхме сторили това веднага след третото неуспешно ин-витро какви и къде щяхме да сме сега двамата със съпруга ми. Незнам щяхме ли да имаме изобщо емоционален и психически ресурс, за да продължим да правим опити, да работим работата си и да живеем нормално, ако не се беше появило нашето детенце в къщи.
Не искам да бъде разбран поста ми като агитация да преустановите опитите си за сдобиване с биологично дете и да се втурнете тутакси към осиновяване. Просто това е моят опит,който мога да споделя,такава бе моята съдба и съм щастлива и благодарна за усещането, което имам сега, а то е, че съм изиграла парвилно и на време своите карти.

Невероятна тема! Добре дошла Станислава. Като чета постовете тук - ми въздействат успокояващо.
Записче тук!
След един претърпян инцидент, здравето ми се преобърна, напълнях, откриха ми поликистозни яйчници и всеки път излизат все нови и нови неща, последното беше инсулинова резистентност.
Въпреки всичко - казват ми че всичко е наред, а всъщност усещам, че нещата не са наред, а проблемът е в мен.
Правим опити от 3 месеца, знам, че тук става въпрос за неуспешно Ин Витро и по-сериозни диагнози, не ми се сърдете. Ни е правим нормални опити без АРТ процедури, но всеки път, когато разбера, че не сме успели. Плача.

Ива17, страхотно включване с петте етапа! Благодаря ти. Мисля, че за всички ни ще бъде много полезно да оценим къде сме. Има 2 от тези общо 5 етапа, които са истински капани. Най-лошият е отрицанието. Има хора, които засядат в него за години наред и това ги блокира да потърсят помощ. Виждала съм момичета, които по няколко години мерят температура, правят графики, бременност няма, всеки месец има сълзи и после "нищо, следващият месец ще е мой"... И така наистина с години, отлагайки търсенето на помощ до безкрайност и очаквайки "чудото" да се случи! Гневът обикновено се прескача в по-кратък интервал, но пазаренето е истински трап! Човек може да се пазари със съдбата и да прави сделки до последния си дъх. Това е точно този тип контрол и магическо мислене, за което си говорим в темата: "Ето, имам някакъв урок за научаване, ще го науча и ще забременея. Може би урокът ми е, че съм свръхконтролираща и трябва да пусна контрола, ако не се старая толкова, ще забременея." Само пример, вариантите са безкрайни.

По принцип, когато става дума за всякаква друга загуба, петте етапа са линеен процес - тръгваш от етап 1 и с малко късмет стигаш до точка 5. При проблемното забременяване в повече от 90 % процесът е цикличен, поне до изчерпване на репродуктивната възраст. С всеки опит, с всеки закъснял цикъл, нещата започват от начало. Не мисля, че това е лошо, всъщност капацитетът да минаваме през този цикъл отново и отново отвежда повечето от нас до сбъдване на мечтата за дете ... но не е никак лесно и е ужасно изтощително.

Chattenoire84,

първо - поздравления за куража да не стоиш в етапа на отрицанието и слушаш вътрешния си глас, който ти нашепва, че може би ще ти е нужна малко помощ за да забременееш.
Изобщо никой няма да ти се сърди, че пишеш тук - напротив! Де всеки да се отнасяше така отговорно към здравето си и емоциите си, вместо да отлага мисленето за неприятни неща и да чака те някак си да се наредят сами.

Второ - инсулиновата резистентност и поликистозните яйчници съвсем не са "несериозни" проблеми и не са "нищо ти няма". Това са състояния, които дават отражение на цялостното ти функциониране, дори върху емоциите ти. Споменаваш, че тези проблеми са се отключили някак изведнъж, след инцидент. Това, само по себе си, е достатъчно да те побърка. До скоро си се възприемала като човек в добро здраве, а съвсем внезапно това се е променило. Спомням си какво преживях, когато след много силен и доста продължителен стрес отключих Хашимото с всичките му екстри. Имала съм много по-сериозни проблеми, но внезапността на това влошаване на здравето ми и факта, че не мога да функционирам добре без малкото бяло хапче сутрин до края на живота ми, ме побъркаха. Изведнъж се събудих друг човек. С времето и малко ровене в себе си обаче, приех заболяването си и тежките емоции около него отминаха.  

Най-вероятно и ти преживяваш стрес от настъпилите здравословни проблеми и физическия дискомфорт. Възможно е чисто биологически и химически те те правят и по чувствителна, емоционална. Но пък добрата новина е, че за това има оправия, просто трябва да намериш твоя лекар, да му се довериш и междувременно се грижиш здравето ти да се подобри. Успех!  

Hope- Love,
честито родителство!

Мисля си, че едва ли има човек, писал в темата или просто прочел я, който да не е мислил за осиновяване и да не е разиграл поне веднъж в главата си този вариант.
Тук, в темата, ти въвеждаш осиновяването като един възможен добър край на болката от незабременяването. И за момент не го съм усетила като опит за агитация на преустановяването на опити и втурване към осиновяване. Напротив! Умереният начин, по който говориш, ме кара да усещам, че си спокойна, удовлетворена и добре с това решение. Казваш "благодарна", а способността да изпитваш благодарност е сърцевината на доброто психично здраве. Каже ли човек "благодарен съм", спирам да се притеснявам за него 

Няма сега да те разбутвам и тормозя да разкажеш повече за пътя до решението да станеш майка чрез осиновяване. Но със сигурност няма да си единствения човек, който ще влезе в темата с мисли за осиновяване - и вече като факт, и само като план или идея. Тогава ще те ползваме като експерт, а аз най-сетне ще мога да разтропам клавиатура в разговор по любимата ми тема.

Успех, да ти е здраво и щастливо детето!