жбрул, ти май забрави, че и моето е почти на две. е, още иска да е носена на ръце, да е с мен и тн. но вече започна да ми дава целувки като излизам (повечето случай,но не винаги), понякога все още плаче.
Не съм забравила Елена, не само защото бяхме бременни по едно и също време. Ако не си забелязала досега - аз помня отвратително много и какво ли не
Вметката ми, че Дани е почти на две се отнасяше до следното написано от теб:
шмати, роуз, това е напълно нормално. все пак, шмати, говориш за дете, което няма и 6 месеца.
Това, което ни е напълно приемливо за бебе на 3 месеца, или за бебе на 6 месеца, ако ни е приемливо за дете на две години - значи излиза, че децата не се развиват.
Не знам дали четеш внимателно какво писах досега. Аз казвам, че децата са си съвсем наред, вкл. моето собствено. Казвам също така, че е повече от нормално като родители на
такива деца ние да започнем да се чувстваме "не наред", защото напрежението върху нас е огромно. И да ме прощаваш, но не всички деца са като Ади, като Дани, като детето на м-и, на Шмати...
Имам приятелка, мама от форума, децата ни са връстници с Дани /10 дни им е разликата/. Ами нейното момченце си е просто по-самостоятелно откакто съм го видяла за първи път, та до ден днешен. Предвид откъде се познаваме с тази майка, сещаш се, че и двете деца са отглеждани не по сходен, ами по еднакъв начин и разбиранията ни за възпитание, за емоционална близост и отношение към децата са идентични. Нейният син не е такъв какъвто е, защото нещо е "дресиран" за "нейно удобство", той просто е такъв. Пък моят не е. И оттам насетне и в битов план нещата са доста различни у нас и у тях.
Първият ми ярък спомен от въпросното дете е как сме с количките навън и той се събужда. Майката го храни - ей така както си е в лежащия кош, ако не заспи веднага - имаше една висяща играчка на гюрука на количката, мама я пораздруса, той позяпва, лежи си гледа си, пък си заспи пак, в краен случай - мама клатеше количката на място. Ни гък, ни мък, сигурно е бил на половин година като го чух да реве за първи път.
При нас ситуацията - обратната. Счупвах километража да обикалям, че да заспи и като се оцъкли ми се изправяше косата просто - няма да седи и да гледа Дани, няма играчки, няма дяволи. Или ще возя, или ще го взема да се швъка, ама все ще е нещо. Завиждах на тази майка и съм й го казвала. Ако искаш да я помоля да ти потвърди лично.
Понастоящем. Нейното дете само иска да си ляга в 20ч., слага го в леглото му, в неговата си стая и до сутринта - той си спи човека. И като малък си спеше в леглото. При нас с Дани - ситуацията е известна отдавна.
И двете деца са здрави, прави, съвсем нормално си се развиват, никаква разлика не би видяла между тях ако си играят заедно на едно място. Ама у дома и като е нон стоп - доста различно е усещането за родителите, при единия и при другия "режим на живот" на отрочето.
Та моята дума в темата беше по-скоро за родителите, не за децата им точно. Децата са такива каквито са. Ние тях не можем да променим и да искаме, НО когато ни идва в повече и се чувстваме изсмукани от подобен режим на живот - нито е срамно, нито значи че сме лигави, нито че не сме благодарни, че ги имаме тези деца, а най-малко значи, че те така правят понеже ние някъде яко сме объркали нещата. Не, не сме. Но за себе си поне смея да кажа, че този темперамент на сина ми ми стопи не само два вагона нерви, ами и ме поставя на ръба на здравата психика в края на деня, което пък и за него самия не е добре. Не е добре, защото майка на ръба на нервите си не е най-добрата майка както знаем всички, а пък като не може да е майка-робот колкото и да иска - още по-тъпо става. И определено, ако намеря/измисля/ налучкам начин детето да не ми е качено на главата всяка една секунда и единственото време в което не се занимавам с него да е когато и аз самата спя - ще гърмя шампанското. От най-скъпото.
И докато пишех този пост - подскочих три пъти, защото бебето на съседите реве, а аз не мога да се отпусна въпреки, че Дани в момента не е у нас. Може и да е нормално за теб "да спреш да съществуваш" ти лично "за удобство на детето" и защото то имало нужди - за мен не е нормално, не е здравословно, правя го защото просто нямам никакъв друг избор. Ако имах обаче - бих се възползвала. Никак не ми харесва в какво невротизирано същество се превърнах, заради това че детето ми просто имало нужда аз да нямам никакви нужди. Щото то така се получи казано без заобикаляне.
И на никого не препоръчвам аз лично, да приема такова положение и да се навива колко е нормално и добро, при опция да го направи по-добро за себе си лично, без това да е за сметка на самото дете.