В събота и аз показах разпечатано първото писмо на Рошко, като обясних, че едно врабче го е написало. Тя все още не прави много разлика между видовете птици, но, като разбра, че е като онези птички от музикалния храст, направи едно изражение на лицето, с което напоследък се опитва да ми опонира. Преводът е: "Сили мам"! Все едно не ставаме и лягаме с "Аз съм българче обичам...", та тези чужди думи да използва.
Обаче и аз съм тренирала едни погледи, които се превеждат ясно и еднозначно. Тя схвана и предложи снизходително: "Нека да се престорим, че тази птичка пише писма. Така става ли, мамо?". Сега е също и в етап, когато упражнява значението на глагола "преструвам се". Децата толкова бързо схващат уловката, измамата и въобще инфантилното желание на възрастните да изглеждат постоянно като някакъв вид вярващи във всичко деца е повече от смехотворно в детските очи.
Баща и обаче каза миротворчески, че всичко, което мама каже, че е вярно, значи е вярно и е дълго за обяснение защо това е точно така, но мама знае по принцип всичко! И че на него му е отнело 16 мъчително-жизнерадостни години да разбере, че е излишно да се оспорва женското всезнайство и желанието на жените да се наложат, когато е по-благоразумно да отстъпят.
Вчера излизахме следобед и минахме покрай музикалния храст. Открихме го случайно това лято, намира се на края на една улица, на завоя, точно пред пешеходната пътека, където чакаме да пресечем и игрово упражняваме безопасно спиране и потегляне на пешеходеца. Музикалният храст се намира като цяло преди края на острова, всеки ще го намери. Всъщност това е една голяма глогина - около два разкрача дълга и много висока, клоните и са с бодли, много гъсто преплетени и през лятото от зелените листа не може да се види почти нищо вътре в храста, като плътна завеса е, която обаче ражда малки червени лакомства.
Когато минахме първия път покрай нея и спряхме да пресечем улицата, се чу едно силно чурулене, някакъв птичи хора пееше вътре, но можеше да се усети, че музикалната хармония не беше най-главната им цел. Те говорехе едно през друго и се надприказваха, изцяло обсебени от собственото си можене да чурулят и без много да ги е грижа колко досадно и шумно това можеше да се възприеме отстрани.
Често се случваше да стоим под храста и просто да слушаме. През есента листата пожълтяха, започнаха да окапват и плътната завеса, която представляваше глогината, започна да ни допуска до самата сцена на пернатите изпълнители. По клоните се виждаха малки тъмни точици, които се въртяха немирно, подскачаха на клоните и изглежда не бяха много доволни, че червените плодчета бяха на привършване. Но нямаше съмнение, че това бяха врабчета - поотделно нито едно от тях не можеше да мине за съвършен в музикално отношение изпълнител, но, сгушени заедно на клоните, те превръщаха глогината в музикален храст, идеалната сцена, където всички могат повече от един.
Вчера пак се спряхме пред музикалния храст да послушаме от музиката им и, докато колите профучаваха пред нас, отзад се чу назидателният глас на една врабка да казва на някого: "Виж колко послушно е това момиче, винаги прави, каквото майка и и казва". "Това не е вярно, мамо! Виждала съм я да се дърпа, а майка и да и говори нещо сърдито", се чу как едно едно врабченце обясняваше в своя защита. "Врабчо, никога не спори с майка си, винаги я слушай и ако много се стараеш, някой ден ще приличаш на нея", намеси се дипломатично старият врабец.
Изплашен писък се разнесе от музикалния храст и можеше да се види как едно малко врабченце изхвърча от родното гнездо, ужасено от перспективата.
(Музикалният храст наистина съществува!Не, това не е писмото! И, да, много съжалавям, че се получи дълго!!
)
