Магиии, ЧЕСТИТОООО!!!!!!
Ама как ще свършва вече Рошко?! Може би трябва да стартираме мислене по въпроса с продължението за догодина, ама дайте поне месец време, че и аз трудно го намирам. Септември такъв стрес ме тресе с тези 5 различни училища, че имаше седмици, когато ядях по един голям шоколад на ден и накрая на седмицата бях даже с по-малко килограми. Горе-долу се очичерих вече, луда работа е това да ходиш на много места, ама... Брей, не помня откога не съм се напъвала да съм толкова любезна и засмяна, на моменти си се усещах самата аз като ужасно фалшива, а и зор голяма да го запомня всичкия различен народ - малък и голям. Оцелях дотук.
Ние получихме последно от Плевен писмо! Благодарим ти, Снеже! Припомних си как ни водеха на Панорамата. Спомних си и как едно горещо лято един влак от София до Плевен ме закара да видя мъжа си, тогава все още приятел, школник от Школата за офицери (май така се водеше...). Бях му направила собственоръчно един тутманик и разни лакомства, но той пътят беше толкова дълъг, че изядох половината тутманик дотам.
Той не се разсърди много, защото там точно и тогава ги хранеха добре.
Момичета, наистина може да не е с хартиен вариант по пощата, но каквато и да е идеята, нека има пак график и да сме разпределени. И аз ще помисля по въпроса какво друго овен обичаи може да е.
Засега толкова. Утре пак ще вляза да видя дали имам разрешение да започвам да мисля, че е голям зор понякога...
наскоро нещо се карах на Емма, че прави глупости, защото не мисли и тя започна да се защитава с някакви подробности, но ме срази, като каза: "Мамо, мисля бе, чувам даже как мозъкът ми работи".
Много смешно ми се строи, като е притиснат човек в отчаяна ситуация, колко комичен може да е. Та, давайте знак да почвам да мисля и в каква посока, защото аз нещо не го чувам моя мозък, ама хич!
Лека вечер!