Рошко на Мишантичка, направо ми улучи настроението и вълненията за това лято!
Всяка година ходим за 2-3 дена в някое старо градче, селце, за да си припомним и че българският дух е способен да съгражда неща, които да остават през вековете и да се отърсим от личния си нихилизъм по инерция към родното. И макар че хората чисто физически нямат такава трайност, то направеното материално остава дълго след нас.
Илюзия е да си мислим, че някога българите са били по-чисти, по-големи идеалисти или пък даже и по-големи патриоти в съвременното разбиране на тази дума, макар тя вече да е и с доста промено значение. И животът им е бил по-семпъл, и личният им свят много по-малък и тесен, и техните възможности за опознаване на останалия свят са били практически нищожни и недостъпни за всички, и личните им очаквания за живота не са излизали извън рамките на познатите им реалии. Понятията, с които ги мерим онези българи, събуждали се чат-пат през вековете, са били съвсем различни за тях и в техните представи и разбирания. Обикновени радости, свързани с най-тесния им бит и семейни успехи, обикновени скърби и неволи, произтичащи пак от загуби на материални и лични съкровени неща. Съвсем като нас, хората, от 21-ви век.
Живот не просто близо, а изцяло зависещ от природата и природните стихии; живот без телевизия, радио, преса, компютри и без познатите ни технологии днес. Фейсбукът им е бил на хорото, на мегдана, където единствено само там е било разрещено да се видиш с момата или момчето, което харесваш. А ако успееш да я хванеш и за ръката на хорото, телесният контакт, забраняван по принцип преди брака, е бил предполагам по-магнетичен, любовен и дълготраен от най-бързата днес свалка, която започва и завършва с бърз и краткотраен секс, в която се предполага възбуда, но не и любов.
Оставени сами на себе си, старите българи са развивали и са почитали добрите взаимоотношения между тях, а и ценностите и добродетелите със съответните забрани и правила, каквито са ги знаели от християнските текстове, а и от естественото човешко инстинктивно разбиране за морал и нравственност. И след цялото това обикновение - къде по-заможно, с притежание на повече животни, ниви, градини, и къде по-бедно - без много от тези неща, са се появявали и дръзки умове, луди умове, които не са се задоволявали само с благополучието на своя малък домашен свят.
Те са били вдъхновени да мислят по-мащабно, да идеализират, да мечтаят и от името на останалите за нематериални блага, свързани с опасната и неясна полза от това да си свободен. Опасни хора са били това. На тях и се дължат тези редки искрици в националната ни история, на опасните хора, които са били толкова смели и неблагоразумни, че са били готови да загубят и малкото, но сигурно, което имат, за неясното и опасно бъдеще. Да не се залъгваме, че такива хора са били масово обичани и давани за пример. Най-вероятно повечето са се страхували от тях, избягвали са ги и са ги предавали. Защото в нацианалния ни манталитет и психология е някак си заложено да предпочитаме сигурното ухание на мушкатото на прозореца, на градинката, която можем да обработим всяка година, на кравата, която ще ни храни със сигурност. Защо ти е да оставиш всичко това сигурно и да тръгнеш да видиш как изглежда дъгата отблизо например? Ние не сме авантюристи, мореплаватели, откриватели или пътешественици като други нации, чиято сърцатост се измерва с цели покорени континенти и култури. Но сред целия този битов, дребен практицизъм и малък свят са се раждали и българи със смели сърца и луди глави, с дух, покоряван само от събратя предатели. Като едни звездички са блесвали и угасвали и после великото българско търпение е покривало за дълго всичко с мълчание и сълзи, докато се роди следващата звезда.
Миналото лято ходихме в Трявна, а за тази си мисля за Копривщица. В Трявна не бях ходила преди това и много ми хареса как си стопанисват градчето, много подредено и чисто ми се видя, макар и доста празни къщи да имаше, но това е навсякъде така. Малко комерсиализирана е старата улица на занаятите, но пък няма по какъв друг начин да се поддържат къщите, ако не се строят и нови в стар стил и ако не се докарат туристите да видят всичко това. За Копривщица имам големи очаквания и макар че гледах вече доста снимки в нета, не мога да си го представя всичко това сглобено заедно. В Оборище пък ни водеха от училище едно време, но те май всички водеха там, поне паметника си го спомням.
И си мисля точно за това - не толкова за вързожденските къщи, които са като материален посредник между вековете, а за онова колективно българско съзнание и памет, което пренася през вековете паметта за сърцатите, смелите, лудите българи, които като звезди осветяват небосклона на националната ни история. Някъде там долу страхливо се е скрила и се спотайва и вонята от българите предатели, но даже тя не може да помрачи силата на светлината от звездите. Защото идеите и духът български са оцелявали и през много по-непоносими и жестоки условия.
Днес сме разглезени от технологии, които няколко века назад просто биха били невзможни за асимилиране и възприемане като нещо възможно и постижимо, без да бъде мислено като резултат от силна магия и велики богове. Би трябвало всичко да се случва по-лесно и по-бързо, но що се отнася до идеализма, чистотата, наивната вяра в идеалите, която е била определяна като "свята", за морала и добродетелите - нищо не се е променило. Даже напротив - технологиите помогнаха на хората да се освободят от страха, суеверията и почитанието пред много неща, а това има и обратен ефект на изпразване от съдържание и загуба на респект към всичко въобще.
Мишантичка мила, благодарим за твоето прекрасно писмо! Открихме на всяка снимка къде е кацнал Рошко, оцветихме и изрязахме мечетата и даже им сложихме по един конец да се закачат.
Поздрави!