Хюстън, здравей!
Кацнахме на луната. На земната луна. Пътувахме дълго, много дупки имаше по пътя и се поразместихме в някои части. Някои се забелязват и външно, а повечето поражения от сътресението се усещат при разговор. Но важното е, че с дружни силия го докарахме до лунен пейзаж навсякъде. Лунен безумен блясък и в очите, и в сърцата. Пустинни равнини и низини, в които плодородието е забравена архаична дума. Замърсени и пресъхващи реки, които никъде не се вливат. Проскубани гори и планини, в които даже на самодивите им е скучно да танцуват сами, защото сърцатите и безстрашни змейове забравиха за романтичните закачки със самодивите по поляните и хукнаха през границата. А живот без закачки и опасност някой мъжествен змей да те отнесе на широките си юнашки плещи възможно в най-неоткриваемите гори, не е живот, който си струва риска и за който мечтае всяка една неопитана млада самодива. Къде отиде добрата старомодна романтика?
Тя отново е в звънчетата, които пеят от циганските каруци. Само те безстрашно порят лунния пейзаж и го покоряват бавно и неразумно.
Луната - едно място, на което не ми се иска да отида, защото всъщност там съм родена. Не точно, то впоследствие всичко стана много лунно и безумно.
Но ставаше въпрос за Хамериката, Наса и Боби!
Благодарим ти за писмото, Боби! Още във вторник го получихме.
Значи, вече и на тримата пижамите ни са маркирани с по един голям стикер. Мики Маус и аз го знам, но не се падна на моя пижамен ревер. Аз все още тъна в неведение за моя герой, но понеже го гледам отгоре надолу, така или иначе винаги ще е нещо друго, което всъщност не го прави важен изобщо.
Обаче успях да се вредя за цели три звезди! Посегна малката лидерка към листа със звездите и ние затаихме дъх да видим колко ще ни зачете и доколко сме успели да и внушим уважение и благодарност към нашите пижамени тела. Първата звезда полетя в моята посока - отличиха ме за "най-добра в чистенето". Една дейност, която извършвам толкова драматично и принудително по желание, че почти няма смелчаци, които да се навъртат наоколо, когато упражнявам чистенето. Просто всички се изпаряват, за да не ми причет да се осамотя по-професионално с инструментите, а и да не паднат жертва на моментното ми страдание и самосъжаление. Лицемери такива!
Баща и получи две звезди - за добър по рисуване и че можел да чете много добре. Утехата ми е, че водя с една звезда, като останалите две са за "прането, което случайно посинява понякога", което всъщност било много забавно и весело и третата ми звезда беше за "готвенето". Въобще трите най-големи страсти в живота ми. Това дете не е ли разбрало, че мога и да чета?! Изглежда фините дейности са привилегия отново на мъжете, дано не прозвучи като злобно феминистко мрънкане.
Кокиченце, прегръдки и на твоите сладури!
И понеже стана въпрос за приказки, още нещичко ще напиша. Има един откъс от разказа "Косачи" на Елин Пелин, който просто обожавам и в който е събрана цяла една философия за живота. Ще го сложа тук за всички наивни идеалисти, които не спират да вярват, че човешките ценности и добродетели са не толкова чуждо задължение, колкото проява на нашето собствено самоуважение. И че независимо от нашето сегашно материално имане/нямане, не трябва да спираме да се опитваме да сме добродетелни - упражнявайки цялата гама от разнообразни ценности и идеали. Те променят не само нас, но и света, който виждат останалите чрез нас. Не, това далеч не е бягство от реалността. Това е красив начин да се запазиш, но и да помогнеш на останалите да се съхранят, като не им даваш повод да трупат разочарования, породени от липсата на добродетелни, идеалистични прояви в човешкия род въобще. А за злободневните теми всички ние сме едни големи "разбирачи".
"Черпя" ви с този любим откъс:
"— Какво замълча, Благолаж? Карай де — каза му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.
Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:
— Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, когото поглеждала, умирал от любов по нея.
— Ей! — въздъхна Лазо.
— Мълчи! — обадиха се другите.
— Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.
— Това е приказка, бе хлапе!
— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.
— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек."
Подозирам колко несъобразително, нетактично и невъзпитано изглежда отсрани постоянното пльоскане на такива дълги текстове. Извинението ми е, че се оливам рядко.
Боби, ти си "виновна", даде повода...
