така е - отношението към генетичния въпрос трябва да е изчистено - за самия потенциален родител. и обикновено, то е точно такова.

в тази връзка, хората с репродуктивни проблеми обикновено подходждат по следните начини:

1. онези, които не държат на генетичното си възпроизводство, осиновяват или остават бездетни. съответно, те най-често съобщават на децата си истината за генетичния им произход.

2. онези, които държат на генетичното си възпроизводство, пристъпват към донорско оплождане - било по мъжка или по женска линия, а понякога и по двете. самият факт, че се търси възпроизводство на поне половината от гените в двойката (или на собствените гени, ако става дума за самотен кандидат-родител), ясно говори какво е отношението към гените. тези хора обикновено не съобщават на децата си истината за генетичния им произход.

уточнявам: навремето, поради липсата на IVF технологии, и двете групи хора са имали само възможностите от т.1, поради което често се е практикувало скриването на акта на осиновяване и скриването на истината за генетичния произход на детето.

проста и ясна схема. и практиката я потвърждава. единици са реципиентите на донорски репродуктивен материал, които реално съобщават на децата си истината за генетичния им произход. правят го предимно онези хора, които по нагласа на ума попадат в т.1, но в страните, в които живеят, няма възможност за осиновяване.

Беата, ти реално непрекъснато зацикляш около един идеален вариант на семейство.

Танита, всички повече или по-малко се стремим към този идеален модел на семейство и лошите примери около нас не ни отказват от желанието да го постигнем, а напротив - само увеличават стремежа ни. Доколко се справяме е съвсем друга тема. Но го искаме.
Аз тук отдавна не разглеждам темата като моя лична стена за споделяне. В края на краищата не съм нито първата, нито последната, която си задава подобни въпроси. Ако изглежда, че цикля, то е, защото се опитвам да намеря мнения и за нетрадиционния вариант - донорство по единично. Както се вижда от споделеното дотук, дори и в двойка въпросът за донорския материал повдига куп въпроси и всеки има свои страхове и притеснения. Дилемата за казването на детето дали е заченато с донорски материал няма еднозначен отговор. Чуденето дали постъпваме правилно помага, преди да предприемем действие. Какъвто и да е личният ни отговор, той трябва да е доста ясен предварително, когато решаваме да заченем или не по този начин. И поради тази причина не смятам, че поставям каруцата пред коня, когато си задавам тези въпроси. Да, поставена съм в ситуация да си ги задавам, не теоретизирам, но това не значи, че ще се хвърля с главата напред, пък да става каквото ще. Бих могла да помисля, преди да скоча, нали? Или поне да си внуша, че съм преценила добре.

С две думи, животът е твърде сложен и няма как да му напишем сценария, и съответно да знаем всички отговори.
Но това трябва ли да означава, че не трябва да имаме деца?
Когато имаш дете, смятам, че най-малкият ти проблем е какво точно ще отговорим на детето, когато...
В целият процес има много по-съществени неизвестни, като например:
- дали изобщо ще успея да забременея, та дори и от донор
- дали изобщо ще се развие бремеността и ще родя
- детето ми дали ще се роди здраво (психичеки и физичеки )
- дали ще развива нормално
- след което започват въпросите за отглеждането, възпитанието, гените и т.н
И някъде между всичко това е онзи въпрос, от който ти толкова много се страхуваш предварително. Така погледнато не ти ли струва твърде незначителен?
Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи и то точно така, както трябва да се случи.

Възможно е да "лея сълзи за нероден Петко" и да преувеличавам значението на притесненията си, но дълбоко вярвам, че, преди да стигнем до процедурата "ин витро", с или без свой генетичен материал, трябва да сме психически готови за нея. А подготовката включва и отговорите на въпроси за бъдещето, колкото и да е неясно то и да не е в нашите ръце. Освен това - пак да кажа - тук въобще не става дума (само) за мен. Благодаря на всички ви за споделените мнения, защото така се появиха гледни точки, за които дори и през ум не беше ми минавало. Всеки гледа от собствената си камбанария и се получава една доста шарена картинка, където можеш да видиш парченцето, което харесва специално на теб.

Споделям последното ти изречение напълно. Ще добавя, че според мен нищо не става случайно. Нито това, че преминаваме през определени трудности, нито това, че в крайна сметка ги преодоляваме и научаваме важните за нас житейски уроци. И аз като Corazon_al_Sur се уча на смирение, да приемам неприятните истини и да живея с тях, да си давам сметка, че контролирам само своите действия и мисли и нося последствията от своите решения.

Понеже ми се стори, че в мнението на anitza има личен коментар към мен,

За мен има значение и на каква възраст се прави избора е в каква ситуация. Аз правя разлика между жена, която от години наред се е борила със стерилитета и достигнала до 45г. и жена, която около 45г. решава, че не е изпитала майчинството и иска да разбере какво е. За първия случай твърдението „Значи не си го искала чак толкова силно“ не може да се относе към първата категория жени (и мъже ). Но ако не е имало проблем със стерилитет и сме стигнали до 45г. без деца, защото не сме имали подходящ партньор, подходящи условия, сигурно децата не са били водещия приоритет, а разглеждани като следствие на други условия. То и родилката на 62г. се аргументилраше с това, че не е срещнала партньор и не е имала условия докато родителите й били живи...На 45г. упорството

Цитат

и една читава яйцеклетка да имам, ще я намеря и ще я изведа до успешно раждане

, както казва beata за мен започва да звучи някак патетично. Не значи да не правиш опити, но фикс идеята ми звучи като партизански лозунг Всъщност какво се е променило сега? Пак няма идеалните условия, но няма и време за идеалния вариант. Не само донорска клетка, но и донорска яйцеклетка се очертава все повече и повече на тази възраст. Според мен повече от въпроса за донора, важни са въпросите защо непременно сега за мен е много важно да изпитам майчинството. Дали искам да се грижа и възпитам собствено дете отсега нататък или го искам само защото не съм изпитала и това да съм майка, защото нямам постоянен партньор и детето би го заменило един вид, защото партньорът ми може да ме напусне/почине и ме е страх да нямам близък на старини и т.н. и т.н.

ще кажа, че в този форум и с тази тема не търся одобрение на решенията, които търся и ще взема. Нито пък темата има връзка с моята предистория да стигна до тези въпроси. Какво променя за пишещите тук фактът, че точно аз съм поставила темата? Нищо. Въпросите са пак актуални за търсещите отговорите. Дали аз съм чакала да стана на 46 и тогава съм се сетила, че искам деца, дали съм си губила времето да намеря подходящ партньор, или пък съм се борила със стерилитета безуспешно не означава, че съм била/съм по-малко мотивирана да имам дете (без да ми е идея фикс) или че по-малко заслужавам да стана майка. Тук едва ли някой се интересува от личната ми драма. Ще кажа само, че съм изстрадала всички избори, които съм направила. Те обаче нямат нищо общо с темата. Както се вижда, до донорски материал достигат и жени без репродуктивни проблеми, и двойки с нормални взаимоотношения, но с репродуктивни проблеми, и двойки, които - за съжаление - си имат проблеми и при двете, и пак трябва да си задават трудни въпроси. Темите за майчинство и бременност на 40+ са другаде.

П.П. Междувременно сте писали, но пускам това, преди да прочета останалите постове.

Аз поддържам по-скоро тезата, че на децата трябва да се каже истината за генетиния им произход при донорско забременяване. И то не по причината, че на мен така ще ми олекне, нито от страх, че някой друг ще му съобщи. Ако съм се решила да забременея с чужд генетичен материал, то ще съм в състояние да намеря подходящия начин да изложа аргументите си пред детето. Както казва Чандра, не би трябвало да ме е страх, че то ще ме отхвърли. Щом аз съм извървяла своя път съвсем обмислено, тогава ще знам как да кажа на детето, че то не носи само моите гени. А пък ако то получи тази информация от човека, който му е най-близък и на когото вярва, едва ли външните хора биха го наранили. А защо то има право да знае? Защото е един съвсем отделен от нас човек. Колкото и да носи и нашите гени, то не е закачено за нас. Има право да стане самостоятелен човек, който да взема своите решения. Дори и те да не ни харесват.

Иначе и Fussii е права. Лозето не ще молитва, а мотика. Просто всеки хваща мотиката, когато е достатъчно заякнал да копае.

2. онези, които държат на генетичното си възпроизводство, пристъпват към донорско оплождане - било по мъжка или по женска линия, а понякога и по двете...

Не ми е ясно, как се възпроизвеждат генетично хора с донорски ембрион...

Цитат на: jam в Октомври 08, 2012, 13:54:01 pm

2. онези, които държат на генетичното си възпроизводство, пристъпват към донорско оплождане - било по мъжка или по женска линия, а понякога и по двете...

Не ми е ясно, как се възпроизвеждат генетично хора с донорски ембрион...

връзката е опосредствана. фактът, че жената желае да износи и роди донорския ембрион,  вместо да пристъпи към директно осиновяване на вече роден донорски ембрион, показва, че тя желае да съхрани идеята за раждането като част от генетичното възпроизводство, а и обикновено фактът, че ембрионът е донорски, никога не се афишира публично.

тя [жената] желае да съхрани идеята за раждането като част от генетичното възпроизводство...

проста и ясна схема. и практиката я потвърждава. единици са реципиентите на донорски репродуктивен материал, които реално съобщават на децата си истината за генетичния им произход...

Джам, "проста и ясна схема", но според мене стана голяма каша...

А и.. не можем така лесно да категоризираме хората, желаещи да станат родители в две групи - т.1, т.2.... - просто според готовността им да разкрият различния генетичен произход на децата си... Не са само това факторите и мотивите...

хехq Chandra, аз лично не виждам никаква каша. блок-схемата е отлично структурирана

а хората ги категоризирам не според готовността им да разкрият генетичния произход - тази готовност е вторична! - а според това дали държат на собственото генетично възпроизводство или не.

и в крайна сметка, категоризацията е именно такава. а разкриването на истини е следствие от тази готовност. оспорете ме, ама аргументирано.

оспорете ме, ама аргументирано.

Аз по-горе го писах. Ако наистина собственото генетично възпроизводство е ВОДЕЩО, действително ли може да се смята, че хора се продължават ГЕНЕТИЧНО, ако са заченали с изцяло донорски ембрион? Бих могла да продължа въпроса си. Роденото от сурогатна майка дете чии гени носи?...

Цитат на: jam в Октомври 08, 2012, 20:33:34 pm

оспорете ме, ама аргументирано.

Аз по-горе го писах. Ако наистина собственото генетично възпроизводство е ВОДЕЩО, действително ли може да се смята, че хора се продължават ГЕНЕТИЧНО, ако са заченали с изцяло донорски ембрион? Бих могла да продължа въпроса си. Роденото от сурогатна майка дете чии гени носи?...

Чандра, ако за някои хора самото износване и раждане на дете, заченато с изцяло донорски материал Е част от личното им генетично възпроизводство/продължение - то няма никакво значение кой какво мислел по точно този въпрос, освен въпросните хора. Т.е. - това е лично усещане и лично разбиране на някого и научното тълкувание на точно тази ситуация не е особено важно. Поне за мен. Така, че да - действително някой може да смята, че "се продължава генетично", дори с акта на бременност и раждане, ако това му е важно и така го приема - значи то е така за него самия и не са нужни оценки и обяснения дали, или... Не мислиш ли?
За сурогатството - има една "дребна разлика" и тя е, че в този акт на зачеване и износване - участва и трето, пълнолетно, физически и емоционално зряло лице /сурогатната майка/, поради което именно и самият въпрос е толкова...хлъзгав да кажем. И е хлъзгав именно поради причината, която излагам в горния абзац. Че един ембрион, който категорично няма и един общ ген с жената, която ще го износи и роди - може да доведе у нея самата до привързаност към това дете, с абсолютно същата тежест, която има и всяка бременна и родила жена по метода: "както е рекъл Господ". Никого не съм чула да оспори подобна вероятност за развитие на сурогатна бременност и от психологична гледна точка - това е голям препъни какмък относно законовото регламентиране на суроготството /наред с финансовия момент/.

Не на последно място - самата бременност за много жени, /в това число и при мен/ е един супер важен в емоционален аспект момент по пътя към сдобиване с дете. Дори не мога да обясня рационално защо съм имала тази нужда, но я имах, беше ми важно да го изживея този период, желаех го, благодарна съм че ми се случи. При все, че ми е пределно ясно, че нямаше да обичам Дани по-малко, ако го беше износила сурогатна майка, просто аз щях да пропусна един от красивите и приятни моменти в живота си, ако и да не е болка за умиране. По същия начин, на други бременни жени им е важен и самият акт на раждане, да е естествен, да си го изживеят, да си го изстрадат /както казват/, нещо което за мен пък не само не беше важно, ами беше крайно нежелано да ми се случи...аз исках "по лесния начин"  За мен - лесен, за хора ужасяващи се от операционни, упойки и разрези - смъртен ужас... Просто ги споменавам тези неща, като поредна илюстрация колко е различна всяка една от нас и в мисленето си, и в усещанията си, и в наичина по който изживяваме и проблема, който ни е събрал тук и решението му.

И въпреки науката, медицината, трезвата ни мисъл, желанието и най-вече необходимостта в този форум, да имаме план по въпроса "как да се сдобия с дете?" - половината от въпроса поне е и емоция. Ирационално е и няма как да си говорим за тези неща като за математика. Лично мнение естествено, с незадължителен характер 


beata , конкретно по въпроса за ползване на донорски сперматозоиди и дали бъдещото бебе да бъде информирано за това на някакъв етап - мнението ми е различно, в две основни ситуации.
Ако пристъпите към такова оплождане и сте двойка, която после заедно отглежда това дете /все едно дали по някое време може и да не сте вече двойка, говорим за първоначалния замисъл/ - за мен е излишно да се казва на детето. Обяснявам защо. Защото така бихте му поставили въпроси, които то иначе не би имало, пък за капак и да искате - няма да има как да им отговорите. Т.е. не е като при осиновено дете, където дори трудно, по някакъв начин и при добро желание - бихте могли да дадете информация на детето за биологичните му родители, то да ги види някой ден ако желае и пр. Ако сте двойка с дете, което си живее щастливо с мама и тати - да кажеш в един момент, че тати биологично не е тати точно, ама да не можеш и по никакъв начин да задоволиш любопитството на детето си към биологичния баща...това е просто хвърляне на бомба в детското съзнание и то без да следват някакви ползи от това за вас тримата. Отделно, че...всички бебетата са ангелчета и са мили и сладки, ама всички ние сме били и тийнейджърки и знаем, че не сме били много мили и сладки в някои моменти. В тази връзка, когато само единият родител в двойката не е биологичен за детето, ми се вижда несправедливо и към този родител да бъде "компроментиран" в очите на бъдещото дете със споделянето на тази информация - един вид - мама е напълно мама, ама тати...не съвсем. Може и да се каже, може и да не се стигне до подобни прещраквания в детската глава, може за детето това да няма грам значение, ама...кой знае? А рискът не е малък и подчертавам в конкретната ситуация - излишен, защото до ползи няма да доведе никакви и остава да се надяваме да не доведе до вреди.

В ситуацията, в която една жена решава да зачене и роди без партньор до себе си. Лично аз - бих казала на детето си тогава. И предварително се извинявам, ако следващите ми думи прозвучат цинично за някоя от вас /нямам такава цел/, но в случай, че аз съм в тази ситуация и мога да си зачена естествено, просто си харесам един "оплодител" и той ми стане "донор на сперматозоиди" в леглото - някой ден ще трябва и ще обясня на детето си същото, което бих му казала и ако го зачена в някоя клиника, от сперматозоидите на "анонимен дарител", чиито общи характеристики все пак предварително съм огледала и по тях съм го избирала.
И в двата случая - баща на това дете би бил някой, който нито иска, нито има намерение да присъства в живота му в бъдеще, нито ще бъде до него, нито пък аз ги искам тези неща и ако на въпросното дете, някой ден все пак му намеря тати - той няма да има и един общ ген с него и това ще ми е ясно предварително.
И когато някой ден трябва да обясня защо така съм постъпила - не виждам какво по-различно да обясня от това, което си говорим тук с вас за тези ситуации. Исках да имам дете, реших че мога да се справя сама с отглеждането му, нямах шанс, нямах време да чакам "идеалният татко", избрах теб да те има, вместо да те няма. И какво - детето ми ще вземе да ми се обиди, че изобщо го има, благодарение на това мое решение ли? Не ми се вярва... Сигурно ще ме упрекне за неидеалните неща в живота си, сигурно. Моят син също ще ме упрекне за неидеалните неща в живота си някой ден, въпреки че беше заченат естествено, с любов, в идеално семейство. Сега пък си има идеално разведени родители, които идеално се разбират, обичат го, грижат се за него и пр., но отсега ми е ясно, че все някой ден - малкият ще намери за какво да ми трие сол. Ми така е с децата, приемете го отсега и няма страшно.

beata , с това което ти пиша - изобщо не искам да ти кажа да спреш да преследваш идеалният за теб вариант за семейство и деца и дано ги постигнеш с минимум компромиси! Истината е хубаво нещо и е хубаво да се казва, не да се "изтропва" без оглед на последствията обаче, особено по тези много чувствителни теми. Бива да се огледа първо конкретната ситуация, че тогава. Затова ти "разиграх" и горните две ситуации, в които една и съща истина - може да има крайййно различен ефект. Само като повод за размисъл ти го пиша, не като внушение на позици, дано не го приемеш така.

Jbrul, останах с впечатление, че характера ти не позволява подобни неща... Визирам метода "оплождане чрез оплодител"... А колко е честно да направиш някой баща, без дори да подозира? Спермата от банка поне е на хора, които реално съзнават какво може да се случи... Шегувам се разбира се. Не го приемай като заяждане, че се получи все на теб да ти правя реплики, ама разсъжденията ти ми станаха интересни
За мен лично пък стоят въпроси като "Какво ще стане ако някой ден детето разбере? Няма ли да срина авторитета си пред него заради това, че съм го държала в заблуда години наред? Дали пък няма да бъде още по-голям шок да го разбереш /как се пише/ хасасдън?
Животът ни поднася какво ли не. Може да е 1 на 1000000, но пък има и такива случаи /не дай си Боже/ някой от семейството да се разболее и да се наложи да се търси съвместимост.... примерно... Какво ще обясним тогава?

Цитат на: jam в Октомври 08, 2012, 20:33:34 pm

оспорете ме, ама аргументирано.

Аз по-горе го писах. Ако наистина собственото генетично възпроизводство е ВОДЕЩО, действително ли може да се смята, че хора се продължават ГЕНЕТИЧНО, ако са заченали с изцяло донорски ембрион? Бих могла да продължа въпроса си. Роденото от сурогатна майка дете чии гени носи?...

Чандра, а защо, според теб, хората се решават на рисковете от износването на изцяло чужд генетичен ембрион, вместо да осиновят вече родено дете? аз имам версия, а каква е твоята?

Джиджи, характерът ми позволява всичко, без убийство на живи същества /ако не броим плодове и зеленчуци/.  Сега сериозно, не си ме разбрала правилно, или по-скоро аз съм се изразила некоректно. Под "оплодител", за спонтанна бременност при възможност - нямам предвид ситуация някой да ми направи дете без той да знае за това и аз да взема да го родя тихомълком. Да не говорим, че и технически би било трудно изпълнимо, въпреки че не е невъзможно.
Имах предвид, ако реша да родя дете и да го гледам сама и някой съвсем съзнателно е съгласен да ми го направи, при условие, че "той е дотук" и нито ще го търся за гледане, нито за каквото и да било после... Еми къде е разликата от оплождане с донорска сперма в клиника? Само техническа.

Някой ден детето да разбере случайно, че е заченато с донорска сперма е една хипотеза с ясни отговори. Кой да му каже? Или аз, или таткото. Кой от нас има интерес да му го каже - никой. Клюките - ми да клюкат, ама е недоказуемо. Болести да не дава Господ - може да нямате съвместимост и с изцяло генетично ваше дете. Ако опрем до болести - ще кажеш и от това няма да последва драма, защото ще има много по-голяма реална драма от това кой какво скрил и защо го скрил. Ама ако няма никакви драми в живота на такова семейство - е, защо пък да си създадем една такава изкуствена? Моя си логика естествено.

И леко в страни от конкретната тема - знам толкова истини, които не бих искала да знам и са ми донесли само безсмислени нерви, защото някой вярвал, че истината била свещена и като е истина - не само трябва, ами е длъжен да ми я каже, че...да не ти разправям. И въпросните истини ги знам основно, защото някой е имал нужда да си разтовари гузната съвест и да натовари моя мозък с глупостите си. И да е имал различен мотив - все тая, защото ефектът е кофтии.

Чандра, а защо, според теб, хората се решават на рисковете от износването на изцяло чужд генетичен ембрион, вместо да осиновят вече родено дете? аз имам версия, а каква е твоята?

Джам, аз имам "версия" по въпроса, но едва ли тя е важна... Мислех си за още нещо... Говорим за "лично виждане" относно генетичното възпроизвеждане, "отношение на жената" спрямо носенето и раждането, "емоционален аспект" на хората с репродуктивен проблем, "научно тълкование" и "готовност за казване на истината"... А в крайна сметка става дума за ДЕЦА... Какво би било тяхното "лично виждане", "отношение към гените", "емоционален аспект" и т.н........ (не е въпрос... )

Чандра, подминавам няколко пъти точно този въпрос - "какво биха казали децата ни някой ден за това, или онова наше действие, решение, казване, неказване...". Подминавах, защото се опасявам, че ще се изостри приятната и полезна тема, ама като "се хванах на хорото"...

Децата, когато имат мнение за каквото и да било - ще ти го кажат, не се съмнявай. И твоето на теб и моето на мен - ще си казват мненията за всичко, ще ни оценят, ще ни осъждат, ще ни хвалят и както си му е реда, както и ние правим с нашите родители - това са естествени неща. Няма съвършенство, няма непогрешими хора, няма пълно одобрение от никого за нищо. Въпросът е дали ние с теб сме готови да чуем и приемем това мнение и оценка, дори да не ни радват, или не сме? Аз за себе си - имам отговор на точно тези въпроси.

"Правото на детето да знаело нещо..." Всъщност - правото на едно още хипотетично дете, да знаело хипотетични неща /несъстояли се/ в някакво бъдеще време и ситуации, които са безкрайно непредвидими. Сериозно ли?
Родителят има основната функция - да осигури щастливо, безгрижно, необременено детство на детето си, това дете да се чувства обичано и сигурно. Говоря за деца, малки деца, не за деца на по 30 и... Детето на 5 имащо мама, тати и чувстващо се щастливо и стабилно в тази среда - няма никаква необходимост /т.нар. право/ да бъде "осветлявано" на тема репродуктивни проблеми на родителите, техни избори /били трудни и объркващи за самите тях/, пък как се стигнало до донорски сперматозоиди, пък как тати е тати, ама има и друг тати, ама то това не е важно, защото е важно кой тати те гледа и обича... Нали? И като е важно кой те гледа и обича, защо аджеба обясняваш другото и разбутваш спокойствието и главата на детето си? Ползи какви има? Честна си и това е вечееее голямата работа. Не мисля.


Както не мисля, че ако имаш дете и по свой избор си го заченала без мъж/тати до себе си - трябва да го лъготиш, че "тати работи в чужбина и сега не може да дойде..." и пр.
Несериозно е да се опитваме да гадаем какво би било отношението на едно бебе, или все още незаченато дете към въпросите които поставяш, а още по-несериозно е да се счита, че ако си по схемата "каквото на глава - това и на уста" - даваш избор на детето си. Не му даваш избор, пак му налагаш свои виждания за нещо си. И пак налагаш своето мнение - за "по-правилно", "по-добро" и пр.



Индивидът - преди достигане на определена възраст - не прави свои избори за много неща и не се ползва от редица права на възрастните, защото е неспособен да го направи. Не защото ние сме фашисти някакви и така ни е кеф все пак. Природата е създала така нещата - първо някой ни гледа, решава вместо нас, преценя вместо нас, защото сами не можем и нямаме капацитет и опит за разни неща...пък като му дойде времето - преценяме сами и тогава "идва сметката". Родител, който е в постоянен страх, че като "дойде сметката" - няма да получи само аплодисменти от отрочето - обикновено потъва в несигурност, извършва хаотични действия, не е опора на детето си и чува от него точно това, което не е искал да чуе и е опитвал да избегне.

Да имаш дете е отговорност. ТВОЯ. ЛИЧНА. И тя е такава мноооого години преди това същество да може да я поеме само за себе си, да преценя ситуации и да упражнява определени права. В това няма драма и то е така откакто свят светува.

Децата, децата...дали имат нужда от нашите истини, нашите драми, нашите трудно направени избори и разяснения към тях? Нямат! Имат нужда от гуш, от уют, от обич, от сигурност, спокойствие, щастие. Обикновено ние сме тези, които искаме някой да одобри и разбере дадени наши действия и когато обект на същите са децата ни - дай да стоварим на тях, с идеята че така сме коректни и добри. Да, ама не винаги. Понякога, казвам понякога, в някакви ситуации - някои неща може, или е добре да бъдат спестени, поне в ранното детство. Пък живи и здрави да сме, като поотраснат хлапетата - ще можем да си кажем всичко някой ден и да не произтича проблем от това.

Под "оплодител", за спонтанна бременност при възможност - нямам предвид ситуация някой да ми направи дете без той да знае за това и аз да взема да го родя тихомълком. Да не говорим, че и технически би било трудно изпълнимо, въпреки че не е невъзможно.
Имах предвид, ако реша да родя дете и да го гледам сама и някой съвсем съзнателно е съгласен да ми го направи, при условие, че "той е дотук" и нито ще го търся за гледане, нито за каквото и да било после...

Ей това според мен няма как да се случи, като те знаят каква си "проклета" и след време (регламентирано в Семейния кодекс) да търсиш алименти от въпросния господин, 

Джам, аз имам "версия" по въпроса, но едва ли тя е важна...

ОК, но така се измъкваш от конкретната дискусия и опитваш да насочиш разговора към друга.

по другата тема - аз не съм сигурна, именно понеже става дума за ДЕЦА, доколко тоталното разкриване на истината за генетичния произход не е вредоносно за тяхното емоционално състояние - независимо на какъв етап от развитието им е поднесена и по какъв начин. даже напротив, сигурна съм, че ще е доста съсипваща и объркваща, с траен ефект върху детската и възрастната психика. права, казвате...

да знаел, че е генетично чужд - защо? при анонимното донорство, каквото е по нашия закон, няма никаква полза, която би донесло разкриването на чуждия генетичен произход. детето не може да иде да види как изглежда истинския му баща или майка, нито може да получи информация за наследствените им заболявания. тогава защо му е това "право" да знае "истината" и какви позитиви му носи, поне един кажете?

носи му само горчилка, объркване и общо усещане за непълноценност и различност.

Малко да опростим темата, че май стана твърде филосовска;-)

Ето малко аргументи, в полза на износване и раждане на донорски ембрион, които  са различни от желанието да се съхрани идеята за раждането като част от генетичното възпроизводство.
- при донорски ембрион, за разлика от осиновяването се избягва дългото чакане, съкращава се цялата процедура по вписване, предлагане, общуване със социални и т.н, които за мен, както и за мъжа ми се струва много мъчителна.
- при донорски ембрион бремеността е желана и съответно стриктно следена. Абсолютно неизвестна е бремеността при осиновяване, една нежелана бременост може да бъде обременена с лкакво ли не (лекарства, алкохол, наркотици и т,н.)
- при донорски ембрион липсва психологическото обременяване на детето от престоя му в дом
- може и още да се напише по темата..

Лично за мен, стремежа за раждане на донорски ембрион със сигурност не е продиктуван от желание за генетично възпроизводство (детето няма моите гени, тоест със сигурност няма генетично възпроизводство), както и не желанието за скриване на генетичния произход на детето ме подтиква към тази стъпка.

Изцяло подкрепям мнението на Джам, че конкретно при донорски ембрион истината за генетичния произход ще бъде много пагубна за психиката на децата.
Мисля, че точно тази истина бих скрила, напълно осъзнавайки, колко много ще ме натовари това, но ще бъде "необходимото зло", за да предпазя детото си от по-големи злини. Много патетично звучи тезата "да не крием нищо от детето си", но много по-смислен за мен е агрументът "да предпазя детето си". Това не е страх от разкриване на истината, а разумна преценка за това какво точно би донесла тази истина на детето ми.

Както в живота нищо не е само черно или бяло, така и няма абсолютна истина.
Ако кажа на детето си тази истина - да, разтоварвам си съвестта, запазвам доверието помежду ни, но него го обричам на какво???

Обикновенно е много хлъзгава темата за егоизма, но в случая разкриването на тази истина за мен е един класически егоизъм - прехвърляне на тежестта от собствените ти плещи върху тези на едно дете (невръстно или подрастващо).

Осиновяването на ембрион и съответно износването на изцяло донорско бебе едва ли е мотивирано точно от идеята за някакво генетично продължение на родителите. Танита доста важни аргументи е изтъкнала и те не опират до гените. Макар че и по тях може да има и друго мнение. Например:

- при донорски ембрион, за разлика от осиновяването се избягва дългото чакане, съкращава се цялата процедура по вписване, предлагане, общуване със социални и т.н, които за мен, както и за мъжа ми се струва много мъчителна.
За донорски ембрион може също да се чака доста дълго, най-вече поради трудното намиране на донорска яйцеклетка. При това пак цялата процедура се развива в клиника по репродуктивно здраве, където не всеки се чувства комфортно.

- при донорски ембрион бремеността е желана и съответно стриктно следена. Абсолютно неизвестна е бремеността при осиновяване, една нежелана бременост може да бъде обременена с лкакво ли не (лекарства, алкохол, наркотици и т,н.)
Бременността при осиновяване може би не се следи, както при донорската, но на роденото дете се правят необходимите изследвания и проблемите, свързани с наркотици, алкохол, лекарства, се установяват на ранен етап. Осиновителите би трябвало да бъдат информирани за рисковете, ако има такива.

- при донорски ембрион липсва психологическото обременяване на детето от престоя му в дом
Ако детето се осинови в крехка, бебешка възраст, престоят му в дом силно се съкращава и то има големи шансове да се приспособи бързо в семейната среда. Но за по-големите деца това е сериозен проблем и смятам този аргумент на Танита за много важен. Тук почти нямам контрааргумент.

Дали да кажем на детето, че носи чужди гени, когато има двама родители? При уговорката, че няма верен отговор по принцип, все пак имам разсъждения в подкрепа на информирането. Нито знам дали ще ми се наложи, нито някой може да предвиди как би постъпил след години, когато вече има дете, заченато по този начин, нито гледам на кристална топка. Все пак моята теза е, че истината не е нито само моя и на бащата на детето, нито пък е сертификат за чиста съвест. Ако ще товаря детето си с моите дертове, тогава нищо полезно не върша. Няма смисъл да обременявам едно ДЕТЕ с проблеми за възрастни. Когато обаче то стане разумен човек, който би могъл да взема сам решения, бих предпочела да му кажа истината за неговия биологичен произход. И с това си мисля, че няма да наруша доверието помежду ни. А кому е нужно, при положение че не мога да му кажа кои са донорите? Не е задължително то да иска да научи точно това. Това, което мога да му кажа, ще бъде, че те са му дали възможност да се появи на бял свят, за да можем ние с баща му да му дадем любовта, която сме носили за него. Така, както ние като родители сме благодарни на тези анонимни донори, така и то ще научи, че има такива случки и хора в живота. А вече как ще ги интерпретира за себе си е въпрос на собствената му преценка на вече самостоятелен човек.

Това е възможната посока на разсъжденията ми по темата. Същите обяснения важат и при самостоятелно родителство, само че там разговорите ще се водят с дете и това променя подхода.

Beata, какво изследвания мислиш, че се правят на децата, дадени за осиновяване, за да се установи злоупотреба с лекарства, алкохол или наркотици?
Може да се установи само, ако е имало наркотична зависимост на детето, тоест ако са вземани наркотици през цялата бременост.
И правилно си написала, че осиновителите "би трябвало" да бъдат информирани, само че ние говорим за БГ и разликата между "би трябвало" и "е" е огромна.
От осиновителите се скриват много по-съществени неща, камо ли това...
Непрекъснато си мисля, колко и кой са причините една нормална майка да изостави детето си в съвременния свят - ами много малко.
Преди, поради идиотията да не се раждат деца "без брак", поради робуването на мнението на обществото много жени, прибягваха до тази крайна мярка от страх...
Но сега, много се чудя какво би накарало една жена сега да изостави детето си?
 
 

Нямам точна представа какви изследвания се правят на децата, които са дадени за осиновяване (има по-информирани момичета тук), но се правят някакви базови изследвания за наследствени болести, за наличие на наркотична зависимост, нормалните изследвания за новородено. Няма как да знаем дали мъжът е бил алкохолик, дали жената е била наясно какво да прави/да не прави по време на бременността и др.под. А за информирането на осиновителите затова написах "би трябвало", защото знам, че на практика не винаги е така.

Темата, която зачекваш е толкова сериозна и многообхватна, че си иска "друго предаване". Според мен най-честата причина една жена да изостави детето си е нейната незрялост. Нямам предвид само възрастта, но и психическата й незрялост като човек, който е готов да поема отговорност. Сещам се за няколко примера около мен: бременна на ученическа възраст, бременна с трето дете, което се чуди как да отглежда. Имам обаче и познати, които са станали семейство на по 18 години и са отгледали добре децата си. Познавам и майки с по 4 деца (да са им живи и здрави), които се гордеят с тях. При повече разговори и разбиране може би жените, които са склонни да изоставят детето си, биха размислили. Защото изоставянето в дом със сигурност не е добра алтернатива.