Здравейте, момичета!

Ровейки из форума, видях, че темата за забременяването с донорска сперма е била обсъждана. Тъй като това е било доста отдавна, реших да пусна нова тема, в която да споделя някои вълнуващи ме въпроси.

Ако модераторите сметнат, че мястото й не е тук, моля, да я преместят.

Като прочетох Наредбата за изкуственото оплождане на жените, останах с впечатлението, че хетероинсеминация се прилага само при "мъжки фактор". Как стои въпросът с жените, които нямат партньор, но искат да имат дете от анонимен донор? С или без репродуктивни проблеми.

Защо темата ме вълнува? Накратко казано, се боря с времето и природата. При изчерпващ се яйчников резерв, не особено добро качество на собствените яйцеклетки и три неуспешни опита "ин витро" повече се набиваше на очи темата за донорска яйцеклетка. От известно време съвсем сериозно ми се наложи да мисля и за донор на сперма. Не ми е лесно да го кажа, но май ще трябва да продължа сама по пътя към желаното си дете.

От емоционална гледна точка доста неща все още ме притесняват. Моят модел за семейство включва и татко. Самотното майчинство не ми е било първи вариант. Мислех, че съм срещнала подходящия за мен човек и все още мисля, че той би бил чудесен баща, но вече не усещам, че той би бил "моят" мъж. Освен всичко друго ме терзае и християнската неблагосклонност към този начин на зачеване.

Ако решите да споделите мнението си или пък информация, ще съм ви благодарна.

beata, здравей!

Аз самата правя в момента ин витро процедура с донорски сперматозоиди, тъй като нямам съпруг/партньор. Дори да нямаш никакви репродуктивни проблеми, законът в България позволява да забременееш от анонимен донор, чрез инсеминация разбира се в такъв случай.

Емоционалната страна на въпроса е различна за всеки и аз нямам право да те съветвам каквото и да било. Ти сама трябва да прецениш дали си готова за тази стъпка. Моята представа за идеално семейство също включва и баща, но в живота не винаги нещата се подреждат по идеалния начин, понякога трябва да се правят компромиси.

Желая ти успех и да намериш правилния път към щастието си!

Благодаря ти за бързата реакция, Serendipity. Поне си изясних, че има възможност за инсеминация от анонимен донор. Оттам нататък ще трябва да разговарям с доктора какво мога да направя лично аз. Можеш ли да ми опишеш накратко каква е процедурата, колко време отнема? Или поне да ми дадеш линк към място във форума, където се обсъжда медицинската страна на въпроса.

Колкото до емоционалната страна, не търся точно съвети. На чужд гръб и сто съвета са малко. Всеки сам решава, това е ясно. Просто малко споделен опит ще ми помогне да си наместя пъзела в главата.

beata, във форума не открих много по въпроса за донорските инсеминации. Може да пробваш и ти с търсачката или да опиташ с гугъл, все пак въпросът се разисква и в други форуми.
Аз лично инсеминация не съм правила, тъй като имам тубарен стерилитет и преминах направо към ин витро процедура. Конкретно за донора мога да ти споделя, че го избираш по свои критерии, като цвят на очите и косата, ръст, образование и т.н. Няма много информация за донорите общо взето, предимно физическите характеристики и образование/работа. Ако не си семейна е по-лесно, тъй като не се цели сходство с бъдещия баща. Донорите са изследвани за абсолютно всичко, в това отношение не бива да имаш никакви притеснения. Моята процедура е в Селена. При инсеминациите нещата са далеч по-лесни, след като се направят първоначалните изследвания, лекарят преценява на кой цикъл да започнете. Няма и толкова медикаменти и допълнителни процедури като пункция и т.н.
Нека се включат момичета, които са правили инсеминация, с по-конкретна информация, за да не те подведа без да искам.

И аз попрочетох за донорската сперма. Разбрах, че донорите се изследват за всички болести, за които се изследва и партньорът, плюс генетични заболявания и още изисквания. Както и, че спермата е замразена, което допълнително намалява риска от инфекция.

Аз едва ли ще правя инсеминация, тъй като имам ИЯР и направо започнах с "ин витро". Надявам се да не се окажа в позицията да събирам донорска яйцеклетка и донорска сперма. А междувременно ще проведа сериозен разговор с партньора си, с когото се разделихме, а после и с доктора.

beata , ще се въздържа от коментари по медицинската страна, има кой да ти разясни всички детайли там.

Относно емоционалната, имаш само един съществен въпрос и той е: "Искам ли дете?". Той не е равнозначен на въпроса: "Искам ли семейство?". Да, "по принцип" нещата се развиват логично, последователно, едно е следствие на друго, двойката става семейство, пожелава деца, те се раждат... Така е по принцип обаче. В този форум специално, повечето двойки не са в графата "по принцип".

Разбира се, пожелавам ти с твоя партньор да изгладите всичко, което не ви е наред в момента, да си гушнете детето все едно как точно ще го заченете и да сте безкрайно щастливи доживот! Ако все пак не стане точно така...си отговори на въпроса дали искаш дете, дори то да не се роди и да не израсне в семейство точно такова каквото си си представяла. Можеш ли да се справиш в тази ситуация, ще бъдеш ли щастлива и в хармония със себе си и със света, с детето си в такава ситуация. Отговори си на тези въпроси т.е. разиграй вариант " не всичко е съвършено" и ще имаш отговор и яснота как да постъпиш.

От личен опит мога да кажа само, че ако имаш КЪСМЕТА да имаш дете - заслужава си, независимо какво друго в живота ти не е идеално и по план. Успех ти желая!

beata, здравей!
Ето и моето мнение по въпроса. Разбира се, че модела на семейство е - майка, баща и дете/деца. Но не винаги нещата стават така, както искаме. Най-добрият вариант е да се оправят нещата с приятеля ти и заедно да вземете решението. Но, ако това все пак не се случи и ти тръгнеш сама по пътя си, решенията вземаш ти. Достатъчно си голяма и мъдра, можеш да поемаш отговорностите си и знаеш какво иска сърцето ти. Останалото е маловажно...
Понякога може нещата да не станат точно така - може първо да дойде при теб детето, а по-късно да срещнеш неговия баща и твой съпруг...
При нас нещата не се получиха точно така, но съм правила инсеменации с донорска сперма и съм забременявала точно тогава. Ако имаш някакви по-специфични въпроси, пиши ми на лични и ще ти отговоря. Тук, само мога да потвърдя отговорите на момичетата. Донорите са изследвани, в повечето клиники предлагат каталози и възможности за избор на образование, ръст, тегло, цвят на очите, цвят на косите, кръвна група, даже и някои данни за заниманията му в свободното време. Обикновено донорите са млади хора, предимно студенти, но има и малко по-възрастни, до около 35- 38 години примерно. При нас гледаха доста от тези фактори, защото аз си имам съпруг от 23 години вече(да ми е жив и здрав), най-вече кръвната група. Самата инсеменация или каквато и да е друга процедура, преминава по същия начин, както и нормалната, т.е. с материал от съпруга, само че тук се използва замразена сперма. Аз лично, а така също и съпругът ми, нямахме скрупули и взехме решението лесно, за съжаление забременях извънматочно - не ни е било писано...
Решението е твое, мила...
Успех, каквото и да решиш!

Подкрепям мнението на останалите. Определящо би трябвало да е желанието ти да станеш майка. От там нататък вероятно е добре да си зададеш отговориш на някои въпроси.Примерно:
(1) Да помислиш върху различни прагматични аспекти, да прецениш ситуацията - дали ще можеш да се справиш сама и подобни... Аз, например, откакто се сдобихме с дъщеря ни, истински се прекланям пред майките, отглеждащи сами децата си, защото чак сега разбирам, пред колко трудности са изправени те - че трябва да полагат двойни усилия, че отговорността не е поделена, че ежедневието не е споделено...
(2) Друг въпрос, който би могла да си зададеш е, дали би била ок с обстоятелството, че няма да имаш ясна картина и задоволителна информация за бащата на детето си. Майките, отглеждащи сами децата си, поне познават бащите - виждали са ги, пипвали са ги и знаят, кои са...

От емоционална гледна точка доста неща все още ме притесняват. Моят модел за семейство включва и татко. Самотното майчинство не ми е било първи вариант.
Мислех, че съм срещнала подходящия за мен човек и все още мисля, че той би бил чудесен баща, но вече не усещам, че той би бил "моят" мъж.

Само добрият съпруг може да бъде чудесен баща за едно дете - нещата са много свързани...    Всички знаем, че детенце чувства настроенията у родителите и расте щастливо, когато отношенията в семейството са хармонични...

Освен всичко друго ме терзае и християнската неблагосклонност към този начин на зачеване.

Християнската неблагосклонност към самотните родители или към АРТ?... АРТ съвсем не е толкова НЕбожествено. Християните казват, че това било ГРУБО намесване в природата, но ние не можем да повлияем чак толкова на природата  - каквото и да правим, и всичко да е перфектно, нищо не дава гаранции за успех и в крайна сметка дали ще има бебе или не пак си остава в Божиите ръце...

Беата, както се казва - за да разсмееш Господ му кажи, че имаш планове.
И аз смятам, че най-важното е това, че искаш да бъдеш майка.
Ако си сама, ще ти е по-трудно, но ако преценяваш че можеш - направи го. Отдавна семейството не е това, което беше.По-добре дете, отгледано от един любящ родител, отколкото от двама, каращи се помежду си.

Колкото до генетичния материал, не смятам, че това е най-важното, децата идват при нас по някаква много по-висша причина и чисто биологичното свързване на генетичен материал е просто формата. Съдържанието (което е съществената част), според мен е предопределено..Аз самата съм имала много подобни съмнения и страхове и това е извода, до който стигнах.

Както се казва - послушай сърцето си и направи това, което ти подсказва!
Успех и късмет от мен, каквото и да решиш!

Момичета,

Благодаря на всички ви за споделеното мнение! Ще се опитам да формулирам по-ясно какво ме мъчи по темата.

Разбира се, че за всички, които пишем тук, майчинството е осъзната потребност, желана цел, естествен женски стремеж. И това е още по-вярно, защото сме срещнали някакви пречки към тази цел и въпреки това не сме се отказали да се борим. Особено вие, които ходите по тези мъки с години. След сблъскването с трудностите си задаваме всички тези важни въпроси: "Искам ли дете? На всяка цена ли го искам? От кого го искам? И двамата ли го желаем силно? А мога ли да го отгледам сама? Искам ли аз да съм цялото му семейство?" и още куп въпроси с трудни отговори. Лично аз винаги съм знаела, че един ден ще бъда майка. По ред причини, които тук ще пропусна, това не се случи досега. Майчинството не ми е самоцел, не желая да бъда майка, за да осмисля живота си, той е смислен и сега. Знам, че мога да дам много на детето си, че мога да се справя с трудностите и сама. Също така обаче дълбоко вярвам, че детето има нужда от двама родители. Това не е само един традиционен модел. Това е начинът, по който "работи" човешката ни природа и средата, в която биха могли да се отглеждат здрави и щастливи деца. "Биха могли", защото за съжаление и традиционното семейство не е гаранция за това. Все пак детето опознава света и себе си през родителите си - личен пример, подражание, "мъжко" и "женско" мислене и поведение и т.н.

Нещата при донорската сперма се усложняват от факта, че мъжът е неизвестен. Един ден ще кажеш на детето си: "Мама много искаше точно ти да се появиш на бял свят и затова пое отговорността да започнете пътя си сами... докато си намерим най-добрия татко". А този, анонимния, татко какво ще го правим? Той е факт. Той е дал своя генетичен материал, а значи и доста от характера на детето. Аз не го познавам и детето няма да го познава, а може би ще пита, ще иска да знае. Дори и да срещна подходящия мъж, който да стане баща на детето, то пак ще си има двама бащи. Пък и нали децата се зачеват с любов...

Християнската неблагосклонност към самотните родители или към АРТ?... АРТ съвсем не е толкова НЕбожествено. Християните казват, че това било ГРУБО намесване в природата, но ние не можем да повлияем чак толкова на природата - каквото и да правим, и всичко да е перфектно, нищо не дава гаранции за успех и в крайна сметка дали ще има бебе или не пак си остава в Божиите ръце...

Говорех за християнската неблагосклонност към донорството на сперма и яйцеклетки. В някои държави това е забранено и от закона. Не мисля, че АРТ със собствени яйцеклетки и сперма на партньора са намеса в Божиите дела, просто са помощ от науката, а дали ще стане е Божа работа. Но ме мъчи въпросът с донорството. Има разлика дали ще дариш бъбрек или яйцеклетка/сперма. Да, става дума за живот, но във втория случай се ражда едно съвсем ново същество. Ще кажете: "И то ще се роди, ако има Божията благословия" и ще сте прави. Но някак си изначално и съзнателно му залагаме трудности, още преди да се появи. Кое е, откъде идва, защо си няма баща като другите деца, защо си има двама татковци, ще ни съди ли за нашето решение...?

Ей такива въпроси ме вълнуват. А една от причините да чакам дълго, за да стана майка, е, че исках да срещна подходящия човек. Сега пък... Ново 20

Танита,

Знам, че много по отдавна си мислила по темата от мен. Вярвам, че си намерила най-доброто за теб решение. И те поздравявам за това. Аз още се чудя. Това е моят начин да почувствам как е правилно да постъпя аз самата.

Написаното от теб ми дава повод да напиша два коментара. Доколко е важен генетичният материал? Наскоро четох книга от авторитетни американски психолози, в която се твърдеше, че всъщност наследствеността оказва много по-важно влияние върху формирането на личността от възпитанието и семейната и обществената среда. Според изследване, проведено между еднояйчни близнаци, живели разделени и в различни условия, те проявяват еднакви черти на характера, таланти, имат сходни интереси и др.под. Генетичният материал не е за подценяване. Все пак тръгваме от клетка с 50 на 50 хромозоми от мъжа и жената

Самотното родителство е тема, която доста ме е вълнувала. Имам примери около себе си, които не са само положителни. Говоря за тези, които са избрали сами да отглеждат дете, а не за майки, които са останали сами впоследствие. Хората понякога се надценяват. Или подценяват трудностите.

Важното е да се вземе твърдо и неотменимо решение, защото, тръгнеш ли в разрез с общоприетото, целият свят се нахвърля да ти обяснява колко не си права

За мен би било важно да взема решение със сърцето си, а обществото - ами не мога да се харесам на всички. То все ще ми намери някакъв кусур.
Да, хубаво е детето да има майка и баща. И още по-хубаво е и двамата да са добри родители. Но за съжаление, действителността невинаги е такава. Дори и днес всичко да е хубаво и да е наред, никой не знае какво го чака утре. Донорството отдавна е възприето от западните общества, както и самотното родителство. В крайна сметка, никой няма да знае как точно е заченато детето. Както казах - важното е ти да вземеш решение за себе си. То ще е правилното. Имам приятелка, която роди от донор, защото искаше дете, а нямаше мъж до себе си. Имам друга приятелка, която беше много щастлива с мъжа си, но той загина в катастрофа, когато детето беше на годинка. Самата аз пък съм дете на разведени родители. Баща ми живя с нас до пълнолетието ми. И какво от това? Не съм била щастлива, че той е моят баща. И сега не съм, не сме особено близки, виждам се с него от любезност и може би от съжаление. С възрастта съм го приела такъв какъвто е. Не знам дали щеше да е по-добре без него. Като дете съм си го мислила. Сега отдавна този въпрос не ме занимава. И други примери имам. Просто никога не знаем какво ни очаква, затова постъпи, както прецениш. А обществото, хората щели да говорят, ами аз един живот живея и искам да го направя както аз реша за добре.

Желая ти всичко най-хубаво!

Беата, разбирам страховете и съмненията ти прекрасно, всеки един от тях съм изживяла и обмисляла многократно (относно донорството и генетичния материал).
Дори да приемем, че генетичния материал има по-голямо значение при формирането на характера от средата и възпитанието, помисли си, че детето, дори и да е генетично твое и на мъжа ти, може да наследи някои гени от чичо, леля или баба в рода, които не са за предпочитане (почти всеки род има някоя издънка), а ако не от твоя, примерно от този на мъжа ти.
Аз лично, разсъждавайки многократно по темата, бях намерила поне няколко примера на братя и сестри (еднакъв генетичен материал), които са с коренно различни характера. Не знам какви изследвания са правени при близнаците, но при братя и сестри - това е доста често срещано (замисли се и ти за примери около тебе).
Така или иначе аз наистина намерих своята истина по въпроса, но всъщност това което окончателно ме убеди в правотата на разсъжденията ми беше усещането, което имах още след първия трансфер на ембрион с участието на донорски материал - веднага след трансфера още в първите минути, почивайки си, почувствах с цялото си сърце, че това е моето дете, независимо чий генетичен материал носи и така беше след всеки един трансфер. И всичките ми терзания приключиха!;-)
А относно самотното родителство - аз също съм дете на разведени родители, много се е писало и изговорило за наранената детска душа по темата, аз лично за себе си  не смятам нито, че съм наранена, нито че съм изстрадала, просто това е моят живот и не мога да си го представя различен или друг. Но за сметка на това, че съм отгледана и винаги съм била само с майка, тя е невероятно добър родител и не искам друг или други. Не смятам и че съм ощететна по някакъв начин, напротив, това ми помогна да стана това, което съм;-)  

Извинявам се, че се намесвам в темата.
Разговаря ли с бившия си приятел? Ако и двамата искате да станете родители без да живеете заедно, това би бил идеалния вариант. Няма да се чудиш чии са гените. Детето ще си има двама родители, нищо че няма да живеят заедно.
Мое мнение, без да ангажирам никого.

beata , наистина - нямаш никаква гаранция, че ако детето ти е заченато от твоя яйцеклетка и сперматозоидите на твоя избраник /избран, защото покрива всички твои изисквания за мъж/баща/ - това дете ще вземе точно идеалната комбинация от твоите и неговите гени. Може да си закачи гени от всеки ваш роднина и от двата рода, който "хич не е цвете за мирисане" и поради тази генетична комбинация - да е е всичко онова, което не си искала и не си си представяла за детето си и което не можеш да повлияеш с добро гледане, възпитание, среда на развитие...
Искам просто да ти кажа, че генетиката е рулетка в най-чист вид, дори учените които се занимават с тази наука денонощно не са наясно кое, защо и как точно се случва - просто констатират последствия.Та и изследванията в областта и публикациите по темата за момента са...вятър и мъгла, казано по български.

Ако забременееш с донорски сперматозоиди, дори с партньор до себе си, който ще бъде татко на това ваше все пак общо дете... Защо на детето трябва да му се казва в някакъв момент, че тати му е тати, ама пък биологично погледнато - не е баш така. Аз не виждам смисъл от подобна стъпка, още по-малко пък полза за когото и да било от вас да се казва. На мнение съм, че истината трябва да се казва винаги, когато същата няма да създаде безсмислено терзания, въпроси, проблеми. Ако сте двойка с дете, а детето е заченато с донорски материал - никакъв смисъл няма да се изпада в подобни подробности и да се създават въпроси и тревожност в семейството - без от тях да следва някаква реална полза за някого. Вече в по-зряла възраст на детето - това може да бъде казано, с оглед на някакъв здравословен/репродуктивен проблем при детето /недай Боже/, но иначе е просто излишно за мен.

Ако ще ползваш донорска сперма с идеята да си самотна майка...Каква е разликата да си самотна майка на детето си, ако то е следствие на еднократен случаен секс, ако таткото те е изоставил, ако сте се разделили/развели... Питам каква е разликата в емоционален план? Пак ще има въпроси, пак няма да знаеш как да им отговориш, пак няма да можеш да компенсираш "липсващият родител" и вероятно - пак ще се справиш, ако си уверена и знаеш какви са ти приоритетите.

Децата имат нужда от любов, сигурност, спокойствие. Същите - могат да им бъдат дадени в едно "обичайно семейство", могат да бъдат дадени само от един родител, могат да бъдат дадени от баба и дядо, от роднини които отглеждат това дете по стечение на обстоятелствата, от приемни родители... Варианти и ситуации - много, гаранции - никакви. Въпросът е кой и как отглежда едно дете, не кой и как го е "направил". Детето е дете на този, който го отглежда и родител е този, който отглежда дете. Ако не ми вярваш - попитай хората тук осиновили деца. Те нямат и един общ ген с тях, но тези деца са им деца, колкото моето е мое и са родители - колкото и аз. Даже повече си мисля понякога.

Мислила съм по темите, които те вълнуват сега, когато с бившият ми съпруг - нямахме яснота защо бебе не идва. Прехвърлих всички варианти наум - донорски материал, осиновяване...и стиганх до извода поне за себе си, че ако това се налага за да бъдем родители - ще. И пак ще бъдем прекрасни родители, или поне аз ще бъда прекрасна майка. В крайна сметка - при нас се решиха лесно нещата - спонтанна бременност, прекрасно бебе.

Планове? Търсих идеалният мъж/съпруг - намерих го. Беше потенциално идеалният татко, не ден-два, а дооооста години. Минахме през очакването на бебе, бяхме от големите късметлии - то дойде, без особени перипетии... И накрая се оказа, че нашият син е ужасен проблем за "лайфстайла" на баща си, та набързо се и разведохме. Освен, че съм и ще съм самотна майка, ще трябва и да отговарям на въпроси защо така е станало с тати и каквото и да кажа - все ще има недоволство от страна на сина ми сигурно. Разбирането за много неща идва с времето и определен житвйски опит, та не си правя илюзии, че на детенце ще мога точно да му обясня и да ме разбере какво и защо се е случило, когато е бил на няма и годинка... Е и? Продължаваме напред, по най-добрият възможен начин. Споделям ти това, за да видиш, че както и да го мислиш нещо - винаги може и друго да стане, просто бъди готова за всички варианти и го дай по-спокойно.

Няма нужда да се терзаеш толкова за практики, които съществуват по света от десетилетия, дават прекрасен резултат, щастие за много хора. Няма нищо "грешно" в тях, нищо страшно, опасно, драматично - въпрос на възприятие.

П.П. Аз съм атеист, така че в религиозен аспект - няма как да те разбера, поради което и не коментирам точно този аспект на нещата.

За едни идеалният модел за семейство е мама, татко и дете, за други - същото, плюс още едно дете. За трети - кариера, след това мама, татко... и т.н.
Още по-други пък искат всичко да им е уредено - кариера, стандарт на живот...
Всеки с модела си. Лошо няма, де. Стига да ти се получи, ама надали    Примери - колкото искаш.

Моят модел беше - мама, татко и три деца. Ама какъв модел ми се случи в действителност  Забременях при обстоятелства, които биха отказали много хора да имат дете. 11 г. моделът беше "мама и дете". Не съм религиозна - какво са мислили хората за мен, не съм се интересувала. Исках това дете, знаех, че това е може би е единственият ми даден шанс (за съжаление се оказах права). Социално напрежение и лошо отношение не съм усетила, може би защото не съм го позволила. Отделно пък да се изживявам като жертва, не е моят начин на живот, нито пък искам детето ми и близките да ме възприемат като такава. Та, както си го направиш.

Каквото и да решиш, желая ти успех! Родителството не е лесна работа, независимо какъв модел е  Но пък е прекрасно!

Ей, чета ви и ми пълните душата, ама много сме умни в този форум бре!;-))))
Сори за спама, ама не се въздържах!

Момичета,

Искрено се радвам на споделения ви опит и отговорно отношение по темата. Всички, разбира се, имаме своята гледна точка, а и темата е сложна. Затова и всеки сам си извървява пътя към своето решение.

Аргументът на Танита, че и собствените и на партньора гени могат да се окажат не особено читави или комбинацията им да доведе до неприятни изненади, е много силен. Така е, никой не ни дава гаранция дори при безпроблемно зачеване. Ама пък нали затова си избираме човека, с когото искаме да имаме дете? Водим се от самочувствието, че ние самите сме готини и ще станем прекрасни майки и търсим подходящ генетичен материал в лицето на точно определен човек. И... каквото дойде То си е наше и го обичаме. С което не казвам, че осиновеното дете, например, не е наше. Обичаме го не по-малко от дете, заченато от наша яйцеклетка. Съгласна съм, че самият акт на раждане не прави никого родител. Точно затова и аз не исках просто ей така да стана майка. Затова се колебая какво решение да взема. Защото искам да дам най-доброто на детето си. Всяко решение носи риск и ние го поемаме. Но чак след като сме готови да понесем всички последствия. Това е повече въпрос на решителност, отколкото на очакване на някаква гаранция или обещание, че ще се справим.

Не се вълнувам от това какво щели да кажат хората. Ако съм убедена в правотата на своето решение, няма нужда някой да ми дава акъл. Просто е досадно. Но пък ако аз съм наясно, ще е по-лесно да обясня на детето си защо има само мама. То може да не възприеме моите аргументи, но аз трябва да ги имам, за да му ги представя във възможно най-подходящ вид.

А защо трябва да се каже на детето за донорстовото? Труден въпрос, но моето мнение е, че е по-добре това да се каже в някаква подходяща възраст на детето, когато то ще може да разбере. Рано или късно тайното става явно и е по-добре да не държим тайни в семейството. Ако пък бащата е донор, тогава ще се наложи да се дава обяснение, по-добро от "ами аз така реших".

Уважавам силно родителите, които сами отглеждат децата си. Това е неимоверно трудна задача. Не са без начение обстоятелствата, поради които се е случило това. Когато родителите са разведени или единият е починал, този, който отглежда детето, поема по-тежкия ангажимент, без да го е искал предварително. Когато обаче жена без съпруг/партньор реши да зачене от донор или да осинови, тя съзнателно поема отговорността да съдаде семейство от по-необичаен вид. Хем самата тя се нагърбва с по-тежък товар, хем авансово избира за детето си по-различен път, предполагаемо по-труден. Ако междувременно се появи татко - добре, това помага, но ако не се появи обичан мъж, семейството си има своята "аномалия". И майката някак трябва да я представи на детето, така че то да не се възприема като ощетено. Въобще при всичките ми разсъждения ме вълнува кое ще е по-добре за детето. А че за мен ще е по-добре него да го има, независимо как, това е ясно. Е, колебая се за начина, но в един момент ще реша.

Съгласна съм с теб, Jbrul, че е хубаво да приземяваме идеалите си. Докъдето ни позволява съвестта и сърцето. Да, добре е да имаме семейство с любящ съпруг и три деца (както аз го исках например ), но не винаги става това, което искаме. Или пък не става по начина, по който го искаме. И правим леки компромиси. Търсим начини да постигнем най-желаното, това, с което не искаме да правим компромиси. В нашия случай - да имаме дете.

Все пак да кажа нещо и за развитието при мен. Говорих с моя приятел. Идеята да имаме дете, без след това да живеем заедно, съм я приела отдавна. Предпочитам той да е баща на детето ми, дори и да го отглеждам сама. С него изминахме нелекия път на три опита "ин витро". Трябваше да знам дали той все още иска да продължим, въпреки че ние имаме какво да изясняваме помежду си. Е, продължаваме. Засега това стига Пък ще видим.

Това, което разбрах по въпроса е че всеки има свое решение, и да приеме концепция, с която да живее добре и в мир със себе си. Съответно под натиск - автонатиск или чужд - може да вземе решение, с което да не живее добре.

Първи пример   - личен. Приела съм концепцията, че генетиката предопределя физически особености, както и таланти, дарби, а така също и неумения (напр. нямам муз. слух и пея фалшиво). Средата подтиска или дава шанс да се развие генетично предопределеното. Индивидуалната натура - с нея се раждаме и тя не зависи нито от ген нито от среда. Приемайки това за мен беше доста лесно решение да осиновя дете. Не съм имала страх, съмнение или драма. Това не е моя заслуга, просто така ми се е случило. Въобще не съм се питала ще го обичам ли или не. Винаги съм знаела, че това ще си е мое детенце.
Писала съм и друг път - имам едно донорско инсе - кошмар, за който не ща да си спомням. Направих го под натиска на съпруга ми и само ще отбележа, че това беше единствения път, в който се молех да не съм бременна.
Искам да кажа, че това е моята концепция с която аз живея в мир със себе си. Тази концепция може да е абсолютно погрешна и изобщо да не работи за друг. Напр. моя приятелка също с репродуктивен проблем има съвършено различно виждане и категорично няма да осинови. Тя обаче е точно толкова убедена в решението си, колкото аз в моето.  Имам и приятелка с дете от донорско ин витро - изкара прекрасна щастлива бременност, в момента е майка на чудесно дете. И понеже и трите сме се самоиздъвкали и самоанализирали почти до ниво научна конференция  , всяка от нас е избистрила позицията си и живее в мир със себе си и околните. За едната работи едно, за мен друго.

Втори пример чужд. Преди години при мен дойде една жена за консултация, свързана с осиновяването. На 40 и ... години, женена, бяха й предложили две различни дечица - и двете бебета на по 4,5 месеца - прекрасни деца - мечта за всеки родител. При мен дойде една измъчена жена, която беше притискана от мъж и майка, а тя самата хич, ама хич не щеше да осинови. Говорихме бая дълго, тя бая се ококори като намери подкрепа точно в мое лице да се откаже )). Просто мисля, че човек който вътрешно не иска и се съпротивлява на определено решение, а го прави под натиск на доброжелателни иначе хора, ще сгреши.

И понеже аз също съм силно вярваща, смятам, че когато човек е добър, порядъчен и отворен към света, най-общо казано обичащ и позитивен човек - това, което е вътрешната му убеденост е в хармония и с божията воля. Така както Господ е бил милостив и щедър към мен, дарявайки ме с прекрасния ми син, така е бил и е и до приятелката ми с донорското бебе, така крепи и приятелката ми, която взе решение да продължи живота си без деца

Ах, да! Да не пропусна да ви благодаря за пожеланията и подкрепата. Много благодаря! Разбирате ги вие тези работи