migra,
цитирала си Мери Попинз явно. извинявай. но да, с лабораториите едно наум трябва да си има човек, това е положението.daria_66, не се отчайвай, макар че приемането на такава новина не е никак лесно. аз също понякога се чудя как ще реагирам, ако не стане. и понеже много нерви отидоха дотук (въпреки че имаме само инсеминации), си казах, че повече не мога да живея в перманентни психически сривове. от 2009 година насам само преглъщам: новината за мъжкия фактор, нежеланието на неговите близки да повярват, че проблемът е в техния син/брат..., клюките зад гърба ми на близки и недотам близки, които с недомлъвки намекват:'какво става, минаха и заминаха 30-те ти години, бездетна ли ще си'. после преглъщах неуспешните инсета, съзнанието, че собственото ми здравословно състояние вече не е идеално. и накрая ми писна да се нервирам и да гадая защо не става и как да стане. и когато доки ми намекна, че май ще има проблем и с моя яйчников резерв, аз - истерясалата, депресирана, почти смазана от проблеми и чужди 'доброжелателни' мнения жена на средна възраст, не трепнах! И да знаеш, едва повярвах, че не се ратреперах, защото това би била реакцията ми преди няколко месеца на подобен намек. Изненадах се от собственото си спокойствие и това ми даде кураж, някакси си върнах вярата в живота. И реших, че ми се живее и заради самата мен, дори и да не стане иксито, дори да мина през няколко иксита и накрая и докторите да се откажат от мен, реших, че ще опитвам, докато аз преценявам, че има смисъл и че и да не стане, ще живея живота си пълноценно
така че, дерзай и това е. тия трудности може би неслучайно са ни изпратени, не знам