tipin, sislie, същите неща като вас съм си мислила и аз... 
Темата е чуд-на! Че трябва да се доверим на детето си - в това изглежда никой от пишещите тук не се съмнява... Но в тази връзка изникват и толкова други въпроси, за някои дори не сме се сещали...
Радвам се, че можем да споделяме! Лека вечер!
Здравейте и тук! Не знаех кого да цитирам, за да отговоря, та - това със споделянето на Чандра ми се стори целта на занятието и реших да е то
. Иначе Fussii ме извика, но нейките са много дълги:). Много ми е драго да се включа във Вашата тема, макар че не знам доколко ще съм полезна, имайки предвид, че сте хора, изчели много повече от мен, а и най-важното – сте с личен опит. Освен това – виждам, че си имам работа с хора с много сериозен, зрял, осмислен психичен опит...
Истината е, че на няколко пъти започвах и оставях отговора си, тъй като темата е вълнуваща за мен. Тя провокира и срещата ми с Деси Т. от osinoviavane.com, с която потънахме в дълбокомислен разговор, който също даде щрихи към това, което си мисля.
Откъде да започна този път?Трудно ще ми е да коментирам всяко споделяне, а и не е необходимо. Само ще кажа, че съм съгласна с Fussii изцяло. Примерът й затвърждава мнението ми, че терапевтите (защото от моя гледна точка точно това е нейната роля) с личен опит са най-добрите. Знаменателно е изречението (не ми се вмъква цитат): "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка. или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна, защото не съм била бременна, не съм родила и ме е срам от детето" Това, според мен, всеки осиновител трябва да го знае като „Отче наш” или, хайде - собственото си име поне
Един от основните въпроси в дискусията ви е този за момента на първите разговори. Аз поддържам мнението, че колкото по-рано – толкова по-добре. Не защото съм критично и понякога - анти-теоретично настроена, (което е така), а защото препоръката за отключване на темата около 4-5 години по „приказан” начин се базира на достиженията в когнитивното (познавателното) развитие на детето. Т.е. – смята се, че детето едва тогава ще бъде способно да разбере за какво иде реч и ще бъде най-безболезнено, имайки предвид центрираността му върху фантазиите. Според мен обаче, тази предпазна мярка, ако не твърде силна, е малко ненавременна. „Разбирането” на детето се основава на чувства, а не на разум. Това е и основният проблем на осиновителите: как да говорят така, че да не боли. Следователно: детето чувства и в по-ранна възраст и е напълно разумно то да има някакъв вид информация за произхода си по-рано. Иначе е възможно да бъде „изненадано”. Говоря обаче за изключително естествено, дори небрежно, вметнати фрази и изречения, в никакъв случай – за „сериозни” разговори, което в случая е синоним на травмиращи. Въобще не харесвам затормозяващите разговори, да не говорим с деца. Едва ли някой би искал разговорът да сеизроди в такъв тип тормоз, разбира се, но това е капан, мотивиран от прекомерна съвестност...и други неща, упоменати в горните точки. Мисля, че разговорите в различните етапи от живота трябва да се съобразяват и да следват именно рационалните достижения на възрастта на детето – колкото може да възприеме детето, толкова да му се поднесе (по съдържание, като информация), но няма основателна причина първата да бъде чак на 5 г., например. Защото в основата на каквато и да е информация са чувствата. А детето ги изпитва и по-рано
Изключително ме зарадва обяснението на sisley: “Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.” и й завидях, че не съм на найно място. Както и от сърце се смях на коментара: „Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" :)нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала
” Което е в подкрепа на думите ми, че не е важна самата информация, а начинът й на поднасяне, нали? Чувствата са важни.
За този начин обаче, се изисква, личното справяне с тях – 3-те точки на Fussii, което теоретично всички знаете много по-добре от мен. Собствените предразсъдъци, очаквания, ... въобще – отношението към генетичната връзка трябва да бъде напълно изчистено, за да се стигне до откровеност с друг, в случая-детето. Мен лично въпросът за психичната значимост на генетичната връзка ме занимава изключително силно, да не кажа – обсебена съм от него - във връзка с цялата асистирана репродукция и т.нар. third-party reproduction – донорство, сурогатство, както и с алтернативните форми на родителство. След много четене (на експериментални изследвания) в мен се затвърди убеждението, че значимостта на генетичната връзка има различно съдържание-според репродуктивната/родителската ситуация, в която човек се намира. Давам следния пример: гестационни сурогатни майки, износващи бременност с чуждо генетично дете, казват: „Това дете не е мое.”, т.е. – отдават голямо значение на генетичната връзка. Т. нар. традиционни сурогатни майки, износващи бременност с дете, заченато със собствена яйцеклетка и чужд сперматозоид, казват: „Това дете не е мое, защото майка е тази, която отглежда”, т.е. – пренебрегват генетичната връзка. Следователно – значимостта зависи от мотива. Ситуацията с осиновяването е доста по-сложна, тъй като мотивът тук не е да „дадеш”, а да „вземеш” детето. (в смисъл – да обичаш – да се съединиш, приобщиш, отглеждаш...за цял живот. Което е свързано с трансформация на много нагласи и чувства.). Очевидно е, че човек, преминал през стерилитета, отдава значение на генетичната връзка, иначе не би се борил с него, но това, че е осиновил, не означава, че изведнъж е забравил колко важна за него е генетичната връзка. Което не обезценява, разбира се, майчинството при липса на генетична връзка. Това е причината много от нас да осиновят след раждане. Осиновяването е просто друг вид майчинство, не заместител на липсващото биологично. Но, за да бъде то пълноценно, трябва да се изчисти въпросът „Какво означава за мен генетичната връзка?”, който е перифраза на трите точки на Fussii. Ако всеки кандидат-осиновител много, ама много честно, успее пред себе си да му отговори, няма да има никакви проблеми в разговорите с детето. Нямам предвид отричане на важността на генетичната връзка, както в примера с т. нар. традиционно сурогатство, о, не – там не става дума за майката, а тук става дума именно за нея, а имам предвид достигане до истината: че тази връзка, например, е много значима за мен, (може и да не е толкова важна), но няма общо с любовта ми. Целта е да се достигне до нейното ПРИЗНАВАНЕ. Според мен всяка жена, която успее да разграничи значимостта на генетичната връзка от значимостта на чувствата си към детето, ще успее в контакта си с него, без да му привнася собствените си нагласи.
Тук се сетих за „Първичната рана” на Нанси Верие, която на практика защитава обратната теза: че тъй като психичната стойност на генетичната връзка за всеки човек е изключително голяма, то тази стойност се пренася във връзката „биологична майка-дете” като травма. Според нея няма как да заместим липсващата генетична връзка. Е, има, де – с няколко десетилетия психоанализа с цел осъзнаване на предсъзнавани чувства към биологичната майка, т.е. – на травмата от изоставянето. Иска ми се да напиша анти-теза на Верие, но нямам време, а и не съм световноизвестна с пошлото, според мен, експлоатиране на темата за вътреутробната привързаност, прерастваща в травма от раздяла. Това е манипулативна трансформация на солидната, академично призната теория за привързаността на Джон Боулби (и Мери Ейнсуърт), които говорят за изоставяне и раздяла с attachment-figure, т.е. – става дума не просто за периода след раждане, но и за фигура на привързаността, която и да е тя, а не за биологична майка. Не ми се рови из книгите, за да извадя стотиците автори, които доразвиват тази теория и доказват, че фигура на привързаност може да бъде абсолютно всеки, който прекарва времето си с детето и го обича, респективно - е сензитивен и респонзивен към реакциите и нуждите му. Биологичната майка не е тази фигура на привързаността, за да възникне тази травма от раздяла. През 70-те години акушерската общност усвоява теорията за привързаността за целите на акушерската грижа, от което възникават пренатална/перинатална психология, чиято основна теза е за „афективно натоварения образ на бебето” – т.е. – как майката си го представя, какви черти на вече роден човек му привнася и т.н., както и за способността на бебето да я разпознава сензорно, а като следствие-съвсем логично- и афективно след раждането. Виждате, че твърде много се отдалечаваме от нашия проблем - за травмата от изоставянето. Не ми се струва разумно фактите за съществуването на такава сензомоторна и „енергийна” връзка (пренаталаната психология говори за bond-връзка, а не за attacmеnet-привързаност) да прераства в теория за привързаност между биологична майка и дете. Върху теориите за пренаталната/перинаталната привързаност се експериментира, няма категорични данни за тях, а и е прекалено те да прерастват в теза за „мистична и вечна” връзка (по думите на Верие) между биологична майка и дете. Тежък и фалшив дъх на френска психоанализа. Вътреутробната привързаност борави най-вече с когнитивна (и по-точно-сензомоторна) организация на контакта, а не с чувствата и отношенията между реални хора. И за да се запълни тази празнина идва на помощ психоанализата, която и от въздуха ще извади демони, пардон-ще интерпретира сензомоторния контакт като дълбока и чувствена връзка. На кого, в края на краищата помага това? Мисля, че Верие всъщност е искала да каже колко важна е генетичната връзка, независимо, че от нея не произлиза привързаност,и какво може да стане ако я омаловажаваме, но го е облякла в нездрава теория.
Съгласна съм обаче, в някои пунктове извън централната идея с нея – за търсенето на идентичността, за осиновяването като път към себе си за детето, за вредността на тайната. Но те не противоречат на схващането ми, че тайните водят до криза на self-а на дететои че трябва да постигнем естественост чрез искреност към себе си. Както и си мисля, че литературата по въпроса за осиновяването понякога драматизира въпроса (като коментираната книга), но същевременно го оставя без отговор. Според мен най-добре е да се четат книги, тематично насочени към личните преживявания и чувства на осиновителите, а не толкова за преживяванията на осиновеното дете, защото една от целите на майката е да помогне на детето си да премине през кризите, които ще преживее и то трябва да е силно, за да се справи. На няколко места загатвате, че болката на детето не е болка от липса на любов от страна на родителите, а от изоставянето му. (Въпреки, че аз мисля, че появата на болка не е задължителна и познавам такива семейства.) Така или иначе, ако тя се появи, ако детето осмисли раздялата с биологичната си майка травматично, ролята на майката, според мен, е да го подкрепи в нея и да страда заедно с детето си. Това е вече подвиг – малко биологични майки са способни на такава съпричастност, но осиновяващите майки се справят, може би защото са се справили с Егото си... За това е необходим дълъг „духовен стаж” - да тъгуваш за жената, от която си се страхувала преди години. Това изисква да не я мразиш, а да си й благодарна. Естествено, всички негативни нагласи към нея се предават на детето и най-често драмата с дифузния идентитет идва отттам - от противоречието между образа на биологичната майка за детето - колкото и неясен да е той - и негативите, които биха могли да й се прехвърлят. Вече стана дума за силата на психичната значимост на генетичната връзка, която е естествено-присъща на всеки човек, включително и на децата. Това е и причината те от самосебе си да започват да я наричат „майка”, както е случаят с Никола. (Това е психична стойност. Тя не е реална стойност. Много съм мислила защо обществото продължава да нарича една родила и захвърлила бебето си жена „майка”, а не „родилка”. Сигурно защото на колективно несъзнавано ниво майчинството се свързва с утроба, раждане..., т.е. - с биологични дадености и процеси. И достигнах до извода, че в това няма нищо лошо – че всъщност думата „майка” е формална и означава биологичния акт и е сининим на родилка, но по същество всички знаем какво е майка. По същия начин и децата наричат „майка” жената, която ги е родила – първо неосъзнато-защото е прието, че която ражда, тя е майка, а после – като синоним на „родилка” или „биологична майка”. Не бива обаче, да игнорираме и третия вариант-защото детето се чувства свързано с нея по силата на това, че е прието раждащата жена и детето да са свързани, а не защото те реално са свързани. Връзката с биологичната майка не означава любов. Тя, всъщност, няма нищо общо с любовта, тя има друга специфика и там е голямата грешка на Верие. Колкото по-рано една майка си даде сметка за наличието на такъв тип връзка в посока „дете-биологична майка”, толкова по-лесно ще й бъде да се отърве от чувството на застрашеност. Ще види, че тя е призрак, ще види, че детето не я осъзнава като майка, а като обект, към който има неясни или смесени/амбивалентни чувства, които, задача на майката е, да ориентира.) Добра или лоша, образът й трябва да се пази, мисля аз, за да не възникват вътрешни конфликти у детето. Трудна, но не и непосилна задача.
Мисля, че много се увлякох.. За да завърша, ще коментирам една-две по-организационни
теми, които, от позицията на досега казаното, ми се струват по-малко важни, защото майка, която се е справила със себе си, ще улучва и времето, и мярката за нещата много по-лесно, по-скоро – по интуиция:
За честотата и емоционалната наситеност на разговорите за осиновяването - съгласна съм с Чандра, че не трябва да се говори излишно. Идеята, че тези разговори са необходими за съвместното (с детето) благополучие не бива да се превръщат в натоварваща задача, която трябва да се отметне. Не, не е необходимо. Щом чувстваме тежест, нека отложим или дори да премълчим. Колкото по-естествено – толкова по-добре. Ако не ни се говори или пък не знаем какво да кажем – няма нищо лошо в мълчанието. Всяко нещо – с времето си.
По същия начин одобрявам
и фазата на прекалената откритост – тя е естествена и трябва да се премине – това е като фазите при стерилитета – не минеш ли през нещо, по късно то се връща видоизменено и, за съжаление, често – болезнено. Щом един човек иска да разкаже на целия свят за щастието си – това е ОК – ние, околните, се радваме и сме съпричастни, а не търсим скрити егоцентрични мотиви. Защото чувството не е гордост, макар че се маскира и проявява като такова, а чиста радост от детето. И тази еуфория минава от самосебе си. Bubaranski много добре го описва.
Хайде, лека нощ, че стана 2 ч.! В началото мислех да напиша, че любовта компенсира всичко, както и всичко изгражда, но ми стана неудобно и затова написах този предълъг анализ на това просто изречение
