Ооооо миличка, много мило
, но аз мога да помогна единствено като споделя личните си преживявания по темата, както и наблюдения върху други осиновени дечица и родители, които са около мен. Всяка майка, всеки татко, всяко дете е различно и всеки трябва да си намери неговата рецепта.
Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка. или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е слам от детето"
Моят личен комплекс, свързан с осиновяването, писала съм го многократно беше когато осъзнах, че няма да съм единствената майка.Лошото беше, че затова започнах да мисля, когато осиновяването беше вече факт. Хубавото беше, че се замислих, когато детето беше още малко и ми помогна в преодоляването на този комплекс, защото получавах единствено обич и приемане. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако бях започнала да отработвам този мой личен проблем в периода на неговия пубертет.Отне ми страшно дълго време да го предъвча, да го глътна, да се самоанализирам до дъно и дза извадя пред себе си всички страхове и демони. Другата добра новина е, че след тодзи период на самоанализа се усетих много по-стабилна емоционалнои ЗАСЕГА нямам страх и уплах да говоря с Никола на тази тема, да провокирам разговор или да отговоря на какъвто и да е негов въпрос.
Така че, преди да говорим с детето по темата осиновяване трябва първо да си поговорим със себе си (това е моя опит и мнение, без да го натрапвам. Да се опитаме да бъдем честни пред себе си и да си дадем сметка - страх ли ни е от биологичната майка (мен напр. ме беше страх), мразим ли я,благодарни ли сме й, яд ли ни е на нея, изобщо какво мислим за нея. Темата е важна, защото голяма част от въпросите на децата ще са свързани с биологичната майка. И ако изпитваме страх, отхвърляне или агресия, това е знак, че имаме личен проблем и ни е нужно да "срещнем страха си в лицето", като в началото поне го назовем, а пък после да го борим
При първите осъзнати разговори по темата (беше около 3 годишен), моето дете много плачеше. Ама като казвам много, значи много. Плачеше сърцераздирателно, от дън душа, а аз се чувствах най-големия мародер, за дето говоря за това с него. Причината за този плач не е много осзната. Питала съм го с възможно най-голяма нежност "Защо плачеш Нико, за бебешката къща ли плачеш, мъчно ти е за първата ти майка ли? Няма страшно, и на мен щеше да ми е мъчно, знам, че те боли ..." , но отговор получавах "Не знам защо ми е тъжно, просто много ми е мъчно".
Ние, които не сме изоставени и в последствие осиновени деца, не можем да разберем тази болка, можем само да си я представим, като я сревним със смъртта на наш близък. Пак личен пример - моят баща почина много рано, до ден днешен искрено и дълбоко тъгувам за него, това не означава, че не обичам майка си, или че тя не ми дава достатъчно любов и обич. Друг пример - приятелката ми, с осиновено момиченце, загуби бебето си в 4ти месец на бременността. Това, че до ден днешен си поплаква за изгубеното бебе не означава ни най-малко, че не обича достатъчно осиновената си дъщеря. Важно е да осъзнаем и да повярваме, че плача, болката и тъгата на нашите деца няма общо с нас и не е породена от това, че нас обичат по-малко или че нашата любов не им е достатъчна.
Първите разговори често са тежки и придружени с много сълзи. Гледам, че това става сега с детето на моята приятелка, за която говорих по-горе. Сега момиченцето е почти на 6, знае за осиновяването си, но сегаза първи път разговарят с майка си по-подробно. Беше гледала първите си снимки у дома и се беше разплакала много горчиво. Трябва обаче тази първа бариера да се мине и то твърдо, без да покажем на детето страх или болка. Просто ги гушкаме, уверяваме ги в нашата безусловна любов и така ... за да спокойни за по-нататък, че тази тема не е табу, че не ни наранява и могат без страх или неудобство да питат всичко.
Мисля, че твоето дете ти дава прекрасни поводи за отвориш темата. Колкото по-рано, толкова по-добре и за вас и за детето.
П.С.
Сега ми хрумна да помоля г-жа Ваня Савова да коментира темата ни, струва ми се, че може да ни напише полезни неща. Ние тук сме обикновени средностатистически родители и струва ми се ще хубаво да прочетем, какво мисли специалиста по темата ни. Ей сека отивам