Снощи моето дете така ме е "почерпило"  , че не мога да не го споделя с вас и то в конкретен контекст.

Снощи гледаме по тв филм, в който едно момченце се ражда. Никола развеселен - "Я тук едно бебе се роди, точно както аз съм се родил ... само че аз имам две майки - едната, която ме е оставила и още една, която никога няма да ме остави"
В думите му нямаше драма, нямаше мъка, нищо ... беше толкова естествено, казано с такава любов и обич, че аз естествено се превърнах в мокро петно 

За пореден път се убедих, колко е важно да си честен с детето. Да му кажеш възможно най-рано истината за неговия произход, да не се страхуваш, че ще бъдеш отхвърлен като родител, да не страхуваш от "конкуренция" с биологичното семейство.

Никола е само на 6 години, знае за произхода си от ден първи, от както е при нас (7 месечен). Не е имало драматичен разговор, помпозно съобщаване. Моят може би  мързелашки начин беше да не  оставям времето да покрие с фалшива коричка раната, под която да се събере и натрупа мъка, страх и съмнения. За мен това е многократно по-лесният и чист начин за контакт и общуване с детето. Още с прибирането ни у дома, докато люлеех малкото,  почти анимационно човече, понякога казвах: „Най-хубавото нещо в живота ни е, че те взехме от бебешката къща”. "Така проливно валеше и в денят, в който те осиновихме" (примерно) По този напълно естествен начин, регулярно и в съвсем ежедневни ситуации темата за осиновяването присъстваше в нашето семейство без да й се придава излишен драматизъм. Тези ранни малки разговори изиграха още една важна допълнителна роля – ние като родители свикнахме да говорим по темата и не и се плашим толкова. Изчезна притеснението, страхът  от думите и неловкостта на ситуацията.

Много пъти съм била укорявана от близките ми, че прекалявам, че го натоварвам, че е още мъничък за такива разговори. Било ми е криво, защото интуитивно съм знаела, че това е моят начин, но рационалните им аргументи не бяха за пренебрегване. Често съм чувствала силна вина, че го тормозя и го мъча, като провокирам разговори за осиновяването, че съм го подбутвала да пита и да говори за това.

Сношната ситуация беше просто едно от няколкото доказателства, които съм получила от моето дете до този момент, че пътя ми е бил правилен. Детето не изпитва грам несигурност по темата. Детето ми ВЯРВА! Вярва, че е обичано, че няма да бъде оставено. Вярва, че не е лъгано, че нищо скрито няма, затова няма и съмнения в нашата любов. А от негова страна към нас тече такава силна, спокойна уверена и мъдра обич, че .... Никога не бих поставила тази любов в риск. Не бих го лъгала, не бих крила от него истината за неговото осиновяване.

Любовта не търпи тайни ... просто трябва да й се доверим.

За самостоятелното мислене на децата
1. Думата "оставям" не е въведена от мен. Когато му разказвам неговата история употребявам "Завела" в къщата за бебета. Издала съм заповед в семейството тази дума да не се употребява, обяснила съм защо и знам, че забраната се спазва  . Но ето снощи, Нико си я употреби сам ... това леко ме изненада, защото означава, че е мислил върху ситуацията.
2. Думата "майка" също той си я въведе сам. От лична суета наричах неговата Биологична майка "жената, която те е родила", докато един ден (3 годишен) той сам попита "ти познаваш ли моята първа майка?" Тогава разбрах, че бъркам и започнах да говоря за неговата първа майка или неговата биологична майка.

За самостоятелното мислене на децата
1. Думата "оставям" не е въведена от мен. Когато му разказвам неговата история употребявам "Завела" в къщата за бебета. Издала съм заповед в семейството тази дума да не се употребява, обяснила съм защо и знам, че забраната се спазва  . Но ето снощи, Нико си я употреби сам ... това леко ме изненада, защото означава, че е мислил върху ситуацията.
2. Думата "майка" също той си я въведе сам. От лична суета наричах неговата Биологична майка "жената, която те е родила", докато един ден (3 годишен) той сам попита "ти познаваш ли моята първа майка?" Тогава разбрах, че бъркам и започнах да говоря за неговата първа майка или неговата биологична майка.

Мдаааа... Нико е чул, че "жената, която го е родила, го е завела в къщата за бебета", но това звучи някак незавършено... Все пак, какво се е случило в последствие?.. Каквито и думички да използваме, децата си изграждат една завършена ситуация в главичките... Същото е и с майките... Всички някак знаем, че жената, която ражда, е майка. Майка е и жената, която ни приспива в скута си и ни дарява с обич и на която казваме "мама"...

Ние в къщи също говорим спокойно и открито за осиновяването, но си давам сметка, че все още ми е "широко около врата"... Мисля си, че повечето страхове у осиновителите вероятно са свързани точно с тази различна роля на майката... Явно си трябва време, за да разграничим нещата... Сложна работа... Аз пък се притеснявам, дали след време на Аниша няма да и е мъчно, че не е една и съща жената, която я е родила и тази, която я обича и отглежда...

А по отношение на честността аз в началото дори залитах в другата крайност - да разказвам винаги в подходяща ситуация, че дъщеря ни е осиновена... Сега постепенно си промених виждането и много рядко говоря за тези неща...

  А, това е друго ... аз и останалия свят е различно от аз и детето. Не познавам осиновител, които да не е минал фазата на прекалената откритост. После на всички ни минава 

Ех момичета, толкова е хубаво, че има място, където да си "говорим" по нашите теми. Информацията, която получавам от тук е безценна. Прекрасно е, че можем да споделяме. За мен лично, книгите бяха източник на информация по темата докато траеше процедурата по осиновяване. После нещо започнах да им се дразня - много теория, много нахвърляни проблеми (част от които силно преувеличени). Виж, друго си е, живи хора (на една ръка разстояние, дето се вика) да разказват опит и преживени случки, които съвсем реално ще се случат утре и на нас (най-вероятно). Благодаря Ви.

Прекрасна тема!
Наистина мислех наскоро да повдигна въпроса за казването на истината. Не че съм крила или крия каква е ситуацията, но при нас въпросите на дъщеря ми лека полека започват да задълбават и пораждат у мен неприятни усещания. Разбира се несигурност у мен и страх, че ще провокирам несигурност и у детето. Думата "оставям" или "оставена" също и при нас са забранени във всякакъв контекст. Не искам детето да мисли, че оставено...ама някак ми е трудно да й го обясня точно този момент.

Около нас има близки семейства с бременни жени и дъщеря ми много любознателно задава различни въпроси...след време установява, че майката бута количка с бебе и точно то е било в корема на жената преди време и...пита "и аз ли съм ти била на корема"? и аз й отговорих само "ааа не, теб те донесе щъркела". Тя се разсмя. Много е тъпо, но в момента само това успях да издрънкам като обяснение. Често играе на бременни - пъха си разни играчки /кукли и плюшки/ под блузата и после ги вади и казва "ето - роди се бебето".


От самото начало със съпруга ми сме на мнение, че няма да крием нищо от нея защото така е честно. Не искаме да живеем в криеници и тайни. Пък и около нас всички знаят - не бихме искали да научи от съседката, например.

Фуси, помагай...

Ооооо миличка, много мило  , но аз мога да помогна единствено като споделя личните си преживявания по темата, както и наблюдения върху други осиновени дечица и родители, които са около мен. Всяка майка, всеки татко, всяко дете е различно и всеки трябва да си намери неговата рецепта.

Личното ми мнение е в няколко посоки:
- Когато родителя преодолее личния си проблем с осиновяването, т.е. отработи собствените си страхове и комплекси по темата и може да говори без притеснение и болка за осиновяването с детето, тогава и за детето ще е неизмеримо по-леко. При всеки осиновител е различно. В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е слам от детето"

Моят личен комплекс, свързан с осиновяването, писала съм го многократно беше когато осъзнах, че няма да съм единствената майка.Лошото беше, че затова започнах да мисля, когато осиновяването беше вече факт. Хубавото беше, че се замислих, когато детето беше още малко и ми помогна в преодоляването на този комплекс, защото получавах единствено обич и приемане. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако бях започнала да отработвам този мой личен проблем в периода на неговия пубертет.Отне ми страшно дълго време да го предъвча, да го глътна, да се самоанализирам до дъно и дза извадя пред себе си всички страхове и демони. Другата добра новина е, че след тодзи период на самоанализа се усетих много по-стабилна емоционалнои ЗАСЕГА нямам страх и уплах да говоря с Никола на тази тема, да провокирам разговор или да отговоря на какъвто и да е негов въпрос.

Така че, преди да говорим с детето по темата осиновяване трябва първо да си поговорим със себе си (това е моя опит и мнение, без да го натрапвам. Да се опитаме да бъдем честни пред себе си и да си дадем сметка - страх ли ни е от биологичната майка (мен напр. ме беше страх), мразим ли я,благодарни ли сме й, яд ли ни е на нея, изобщо какво мислим за нея. Темата е важна, защото голяма част от въпросите на децата ще са свързани с биологичната майка. И ако изпитваме страх, отхвърляне или агресия, това е знак, че имаме личен проблем и ни е нужно да "срещнем страха си в лицето", като в началото поне го назовем, а пък после да го борим  

При първите осъзнати разговори по темата (беше около 3 годишен), моето дете много плачеше. Ама като казвам много, значи много. Плачеше сърцераздирателно, от дън душа, а аз се чувствах най-големия мародер, за дето говоря за това с него. Причината за този плач не е много осзната. Питала съм го с възможно най-голяма нежност "Защо плачеш Нико, за бебешката къща ли плачеш, мъчно ти е за първата ти майка ли? Няма страшно, и на мен щеше да ми е мъчно, знам, че те боли ..." , но  отговор получавах "Не знам защо ми е тъжно, просто много ми е мъчно".

Ние, които не сме изоставени и в последствие осиновени деца, не можем да разберем тази болка, можем само да си я представим, като я сревним със смъртта на наш близък. Пак личен пример - моят баща почина много рано, до ден днешен искрено и дълбоко тъгувам за него, това не означава, че не обичам майка си, или че тя не ми дава достатъчно любов и обич. Друг пример - приятелката ми,  с осиновено момиченце, загуби бебето си в 4ти месец на бременността. Това, че до ден днешен си поплаква за изгубеното бебе не означава ни най-малко, че не обича достатъчно осиновената си дъщеря. Важно е да осъзнаем и да повярваме, че плача, болката и тъгата на нашите деца няма общо с нас и не е породена от това, че нас обичат по-малко или че нашата любов не им е достатъчна.

Първите разговори често са тежки и придружени с много сълзи. Гледам, че това става сега с детето на моята приятелка, за която говорих по-горе. Сега момиченцето е почти на 6, знае за осиновяването си, но сегаза първи път разговарят с майка си по-подробно. Беше гледала първите си снимки у дома и се беше разплакала много горчиво. Трябва обаче тази първа бариера да се мине  и то твърдо, без да покажем на детето страх или болка. Просто ги гушкаме, уверяваме ги в нашата безусловна любов и така ... за да спокойни за по-нататък, че тази тема не е табу, че не ни наранява и могат без страх или неудобство да питат всичко.

Мисля, че твоето дете ти дава прекрасни поводи за отвориш темата. Колкото по-рано, толкова по-добре  и за вас и за детето.

П.С.
Сега ми хрумна да помоля г-жа Ваня Савова да коментира темата ни, струва ми се, че може да ни напише полезни неща. Ние тук сме обикновени средностатистически родители и струва ми се ще хубаво да прочетем, какво мисли специалиста по темата ни. Ей сека отивам 

Често играе на бременни - пъха си разни играчки /кукли и плюшки/ под блузата и после ги вади и казва "ето - роди се бебето".

Темата за бебетата и "как съм дошъл на този свят" не е ли интересна за всички деца в този период? Спомням си, че преди време тригодишните ми племенници, които са момченца, също обичаха да играят на подобни игри, искаха да имат бебета и подобни...

В едно съм сигурна обаче - зад обяснението "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, за да не го боли и да не страда" стои всъщност "Страх ме е да говоря с детето за това, че е осиновено, защото :
- мен ме е страх, че ще се конкурирам с другата му майка.   или
- мен ме боли, че не съм го родила аз. или
- чувствам се непълноценна защото не съм била бременна, не съм родила и ме е слам от детето"

Често, когато споделим с приятели, че дъщеря ни е осиновена, следва (от тяхна страна) въпроса, дали мислим да и кажем и кога. И често, когато събеседниците ни чуят отговора, че детето ни (ще) знае от първата секунда, реакцията е отричаща. Това са хора, които нямат страхове, болки или чувство за малоценност. Те са родители, които от своята си гледна точка смятат, че детенце не бива да научава толкова рано за осиновяването с аргумента, че не е достатъчно зряло или стабилно и че ще страда... Всъщност, като се замисля, се сещам само за една приятелка (не-осиновителка), която да не е отрекла ранното казване...

Аз лично не съм се конкурирала или изпитвала други притеснения спрямо биологичната майка. Напротив – вероятно в известна степен съм и благодарна (от самото начало), а и често, когато гледам прекрасното ни детенце се питам, колко красива жена трябва да го е родила... Това не означава, че нямам други комплекси или както там се наричат проблемите, които трябва да преработваме... Преди осиновяването много от изпитваните чувства не ми бяха познати, въпреки изчетената литература и афинитета, който имах по принцип към тази тема и много, преди да разбера за репродуктивните си проблеми. Моят проблем май е втората точка от списъка на Фуси. И в моментите на тъга съм си мислила – добре, ако на мене, възрастния човек, ми трябва всичкото това време, за да преработя своята си "първична рана", тогава какво мога да очаквам от детенце след време?... Питала съм се, колко от нашите болки всъщност предаваме на децата си...

Важно е да осъзнаем и да повярваме, че плача, болката и тъгата на нашите деца няма общо с нас и не е породена от това, че нас обичат по-малко или че нашата любов не им е достатъчна.

Това не е чак толкова успокояващо ако виждаш, че детето ти страда... Аз бих искала да знам, дали има вариант, формула или нещо, което ако изпълним да знаем, че децата ни няма да тъгуват... Защото сега на нас със съпруга ми, наблюдавайки жизнерадостната малка госпожица, от време на време ни се прокрадва страха, че след време тя може да е тъжна...

Фуси, Чандра, много ви благодаря за бързата реакция.

 

споделения опит е много ценна информация за всички четящи темите тук. според мен, разбира се.

мисля, че моя страх от разговорите по осиновяването се състои в това, че детето ще пита за БМ и затова защо е било в бебешката къща. за това колко с баща й сме я искали и то точно нея и колко е специална и избарана за наша дъщеря мисля, че ще се справя лесно. разговорите и обясненията вече започват защото тя често пита "когато съм бешела бебе..."

наистина ще е хувабо ако г-жа Савова се включи в дискусията.

Luiza, позволявам си да се намеся в разговора, защото ние вече сме минали през тези разговори, при все че в момента има затишие по темата. Почти всички кукли сме ги "раждали", питали сме хиляди неща за периода "когато бях бебе", "бяхме ли свързани в връвчица /пъпна връв/" и т.н. За мен начина на водене на тези разговори можеш да определиш ти, защото ти познаваш детето си. Децата са различни, с различен темперамент и реагират различно. Моята девойка /слава богу/ не се разстройва при тези разговори, приема спокойно факта, че е излезла от корема на друга жена, че е била в домче /което посетихме миналата година/. Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.
Разбира се, имало е време когато много искаше да е била в моя корем. Тогава многократно съм я уверявала, че винаги е била в моето сърце и това е много по-важно.
Разбира се, ние вече ще правим 6 години и отдавна сме започнали темата. Няма страшно, важното е да си спокойна и убедителна. По едно време моята девойка мислеше, че всички деца се вземат от домчето... , това й се струваше толкова естествено.

sislie, благодаря за споделения личен опит! На мене (а и предполагам, че не само) ми е от голяма полза...

Аз съм й обяснила, че понякога така става в живота - някои жени раждат децата на други жени. Просто понякога и дядо Боже бърка и слага децата на майките в коремите на други жени. Казала съм й че тя е моето дете и за това съм я взела от домчето. Казала съм й, че ми е трябвало малко време да я намеря в кое домче е, за това не зная каква е била като бебе.

Благодаря ти! Това мога да го открадна като обяснение. Моето дете още не показва да се разстройва от тези разговори. По-скоро й е много интересно и любопитството й е водещо. За сега се оправям с обясненията.

А, това е друго ... аз и останалия свят е различно от аз и детето. Не познавам осиновител, които да не е минал фазата на прекалената откритост. После на всички ни минава 

Кога "преминахте" през тази фаза?
И аз в стремежа си да бъда открита с детето си разказвам, че е осиновен, с презумцията че щом говоря открито пред него за осиновяването му подавам сигнал, че това не е тема табу, а съвсем естествена тема, по която можем да разговаряме винаги и тя не е нито страшна, нито неестествена. Когато минаваме покрай Дома, от който е взет /почти всеки ден/ всеки път му показвам къде е живял и къде живеят бебетата преди да ги намерят майките.
 Напоследък, обаче, сякаш се улавям, че залитам в прекалена откритост. Дали пък това не си е наша семейна работа, в която нямат работа чужди хора?! Дали не е по-добре да си говорим само пред близки приятели за историята на нашето семейство?! Може ли в по-осъзната възраст да тълкува по друг начин моята откритост и да се обиди дори?!
Радвам се, че има такава тема, мисля че ще е полезна!

Уф, и ние минахме през "прекалената откритост". Беше някаква фаза, в която непрекъснато разправяхме наляво и надясно, че сме осиновили момченце. След като всички в квартала вече знаеха, започнахме да го разказваме и на далечни познати, съученици, с които се виждаме веднъж на 10 години и т.н. Докато... в един момент си казахме "Край, стига толкова сме раздухвали темата! Който трябва да знае, вече го знае!" Този момент дойде на рожденния ден на Сияна, когато дори не помня с повод или без, аз изведнъж изтърсих пред момичето от парти агенцията: "Ами, ние всъщност Боян го осиновихме преди 7 месеца!" Момичето реагира много положително, но аз се почувствах неловко - всъщност какво значение има, че сме го осиновили. После като си тръгнахме, съпругът ми каза: "Знаеш ли, мисля че трябва да спрем да разказваме на целия свят, че Боян е осиновен. Той всъщност е нашето малко момченце и повярвай ми, повечето хора въобще не ги интересува как точно е станал част от нашето семейство." От този момент разбрах, че сме преминали тази фаза. Това не означава, че съм скрила снимките от дома или че сме спрели да говорим с реплики "откакто сме заедно, откакто е при нас и т.н.", но вече нямам потребността да си закача табела с тази информация на врата и да обикалям страната, та всички да са наясно.

А днес един семеен приятел, когото не бяхме виждали дълго време, ни срещна на пътя и каза, че детето много приличало на баща ми!:))))) Нищо не обясних, просто се развеселих...

Ние спряхме да разказваме от момента, в който си дадохме сметка, че това не е само наша работа, Аниша пораства и след време може тя самата да има нещо против нашата откритост...

Ние спряхме да разказваме от момента, в който си дадохме сметка, че това не е само наша работа, Аниша пораства и след време може тя самата да има нещо против нашата откритост...

Това имам предвид и аз, представям си майка ми да тръби на всеки срещнат, че нещо в отношенията ни в момента не ни е наред или нещо такова. И това провокира въпроса ми тук кога ви мина тази тема и спряхте да разказвате на всеки?
Заедно с Марти сме вече близо 5 месеца, май вече е време да престана да тръбя на всеки срещнат? Точно провокирана от размислите ми тук днес напълно съзнателно не казах на един познат, че е осиновен (да се потупам по рамото ли?! )

Потупай се кафенце, и аз те потупвам по рамото.

След голямото фукане от моя страна, вече се поуспокоих и съм по-сдържана с коментарите по темата. А като се познавам, сигурна съм, че след година вече съвсем ще съм забравила, че Бобчето не съм го родила и вероятно без да се усетя ще правя коментари от сорта:
"Ох, много ме е страх да не е алергичен като мен и майка ми."
"Дано да не е дюстабан като баща си" и разни други от сорта.

Аз самата имам втори баща (моят почина когато бях на 8 год.) и знаеш ли, колко пъти съм забравяла, че всъщност не нося неговите гени (приличам на него, имам неговия характер, дори наследих професията му).

Luiza, няма да ти искам за авторско право . Това обяснение е не просто за пред малката, аз самата чувствам нещата така. Сама се чудя, как е възможно "дядо Боже" така да се е объркал, че да не сложи точно това дете в моето коремче/което за мен значение, но за нея в даден момент сигурно ще има/, защото именно това дете е моето дете.
Относно казването, отдавна преминах фазата на пълната откритост, именно защото тази тема не е вече само моя, но и на дъщеря ми, която вече е малко съзнателно човече със своите права и едно от тях е сама да преценя на кого да разказва тази част от семейната ни история и на кого не. Хората, които трябва да знаят - знаят. Доста са. Колегите, които ме подкрепяха по време на изтощителното чакане на съдебната процедура, близките, съседите /които не знаят грам подробност, но и не пипат/, личната ни лекарка, личната ни педиатърка, госпожите в детската /заради изоставането в говора, което преодоляхме с тяхна помощ/. Е, сигурно и още десетки хора, на които вече изброените са казали, но това си е в реда на нещата. Но най-вече знае най-важния човек - дъщеря ми. 
Така, че след 4 години на хубави и не дотам моменти от живота ни заедно, факта на идването й на бял свят има все по-малко място в ежеднежието ни. Смятам, че съм достатъчно открита с нея и се надявам това да даде добър резултат.
П.С. Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала

Кафенце, аз постепенно започнах да усещам, че вероятно нещо не ми е съвсем в ред с тази прекалена откровеност, намалих темпото без да се усетя, докато някъде след около половин година направо вече съжалявах за някои от миналите моменти на откровение...

П.С. Снощи ме пита мен кой ме е родил и след отговора ми "баба ти", последва "Мамо, аз имам ли майка" нещо се обърка детето, пак трябва да опресняваме материала

Замислих се, а дали можем да се шегуваме по този начин на тези сериозни теми? (имам предвид отговора "баба ти")? Спомням си, как като малка приемах съвсем директно думите на приятелка, че няма баща и възрастните трябваше да ме убеждават, че това е невъзможно, че всеки човек има баща, дори и да не живее с него или да не го познава...

Във връзка с това, как децата възприемат разговорите за тяхнотосиновяване, ще копирам тук един текст, който преди време превеждах в БГмама.

Това е резюме на книгата на David M. Brodzinsky, Marshall D. Schechter & Robin Marantz: "Being Adopted. The Lifelong Search for Self" .
Линк към оригиналния текст на резюмето

"Тъй като способността на децата да мислят е все още недоразвита, те по правило не разбират и пълното значение на понятието "да си осиновен". Въпреки това много експерти по осиновяване съветват да се говори на тази тема от ранна детска възраст и така да се създаде една добра основа за по-нататъшна дискусия и занимания…

Осиновителите би трябвало да знаят, че разговори за осиновяването на тази възраст, поставят само началото на един дълъг процес по преработване на проблема и че добре протекли разговори не означават, че детето ще има същото положително отношение и на по-късен етап (вж. част 4 и 5 част от резюмето на "Being Adopted. The Lifelong Search for Self").

Изследванията показват, че повечето от децата имат много бегла представа относно това, за какво говорят мама и татко, когато става въпрос за осиновяване.

"Баща ми е зъболекар, майка ми е учител, а аз съм синовнен", казва едно момче на 5 години

"Всички хора са били осиновени, нали?" казва четири-годишно момиче. (Стр. 50)

Една млада жена, си спомня вечерта, когато започнало объркването и относно това, какво означава „осиновяване”.

"Обикалях наоколо, облечена в скаутските одежди на сестра ми  (трябва да съм била на три или четири). Правех се на голямо момиче като сестра ми Кимбърли (пет години по-голяма от мене), а тя ми беше ядосана, тъй като носих много ценната за нея униформа. Отказвах да сваля дрехите, макар, че беше време за къпане. Сцената завърши с няколко резки думи от страна на майка ми, която със или без скаутска роба ме завлече в банята. След караницата и къпането си спомням, как майка ми ме сушеше с кърпа. Тогава тя ми каза, че ме е ("капнала”)  ("dropped"). Цялото ми детство размишлявах над моята първа интерпретация на „осиновена” ("adopted")  като „капната” ("dropped") " (Стр. 50)

Моли от своя страна си е мислила, че да си осиновен означава, да си роден и обратно. Като е била на 5 години е имала любима игра, а именно, да изпълзява навън изпод престилката на мама и да извиква: „сега съм осиновена”… (Стр. 50)

Дори и много деца да не разбират с точност използваните думи, повечето от тях обичат приказката на тяхното осиновяване. Как може малките деца да не обичат историята, която се разказва отново и отново, докато ги носят на ръце и родителите им разказват историята за най-важния човек в техния живот, а именно историята на самото дете? Резултатът е, че много малки деца изпитват топли и приятни усещания относно тяхното осиновяване. Но колкото и често да се повтаря тази историята и колкото и с любов да се напомня, родителите разбират отново и отново, че значението често не е съвсем „схванато”.

[...]

Точно като при Хедър или Моли, авторите описват и редица други деца в тази възрастова група, които си мислят, че да си осиновен е същото като да си роден и че всички деца са се появили в техните семейства чрез осиновяване… Други деца от своя страна използват въображението си, за да запълнят "празното пространство" от все още неясните понятия. Някои детайли от осиновителната история могат да бъдат и източник на страхове и несигурност. Сузана, сега на 44, си спомня разказа на родителите си, как те отишли в католическо сиропиталище, вървели  покрай редовете с детските легълца и когато стигнали до креватчето на Сузана, тя се надигнала, засмяла се и протегнала ръчички към тях. . Днес тя си спомня, как като дете се е измъчвала от мисълта, какво би се случило, ако в този ден тя е била непоносима, била е напълнила гащите или просто не и е било до това, да се усмихва на непознати? Щяха ли тогава родителите да вземат усмихващото се бебе по-надолу по редицата с легла? (Стр. 53)

Тези обърквания и недоразумения могат да останат и до зряла възраст в съзнанието на осиновените."

Много хубава и полезна тема!
По въпроса с казването и доверието и аз действам като Фуси. Много пъти съм показвала снимки на детето от деня, в който я взехме, разказвам и за първата ни среща.
И моите близки също смятат, че трябва да не му говоря такива неща, но и двамата със съпруга ми говорим открито с детето. То още не говори и не зная доколко разбира, но и двамата сме много щастливи от нашата среща, че не може да спрем да си припомняме всички прекрасни мигове заедно с детето.
Когато за първи път ни я показаха /тя на 4,5 месеца/ - първото, което направи беше да се усмихне. Тази усмивка ме разтопи и ще я помня винаги и често разказвам на дъщерята за нея / тя сега е на 1,9год./. Обаче от написаното от Чандра за Сузана сякаш бъркам По-точно всяко дете по различен начин интерпретира казаното и трябва да бъдем много, много внимателни.
Надявам се тя да усеща колко много любов има в нас за да може леко да премине пътя, който съдбата и е отредила

Когато за първи път ни я показаха /тя на 4,5 месеца/ - първото, което направи беше да се усмихне. Тази усмивка ме разтопи и ще я помня винаги и често разказвам на дъщерята за нея / тя сега е на 1,9год./. Обаче от написаното от Чандра за Сузана сякаш бъркам По-точно всяко дете по различен начин интерпретира казаното и трябва да бъдем много, много внимателни.

Tipin, ти не си минавала покрай детски кошарки, за да избереш детето - Тя вече е била ваша, когато ви е пленила с усмивката си...  Иначе разбира се, че трябва да бъдем внимателни...