Не съм ходила при психолог.Събрах сили,поех въздух и му казах.Поводът беше,че наши съседи си осиновиха две бебчета.Започнах от там-от къде са се появили,защо така е станало.Той се разплака още за тях-много било тъжно,че били оставени на някакво място,без родители.Стреснах се и едва не се отказах,но бързо се окопитих и продължих.Обясних му,че е хубаво,че са си намерили такива добри мама и тате и той се съгласи.Казах,че много деца са така.И някак преминах към нашата история.Детето се стъписа,започна да хлипа и да казва,че искал да види истинските си родители.Тук вече аз се разплаках,но вътрешно запазих самообладание и знаех,че трябва да продължим.Малчо взе да ме прегръща и да пита защо плаче.Обясних му,че аз съм се натъжила сега и незнсм какво даму отговоря.Погушкахме се и после спряхме да плачем.Поиска да си дояде поничката-сигурен знак,че се успокоил.Влезе баща му и с него детето много спокойно взе да обсъжда това,което му казах.Попита кой знае зш това.При спокойно,че повечето хора,които познават,знаят.Поинтересува се,дали трябвало да казваме в детската градина.Успокоихме го,че не,защото се тревожеше,че ще му се подиграват.После сам беше прошепнал нс ушенце на любимата си госпожа.И така...Не помня повече подробности.Знам само,че се доверих на детето си и всичко мина бързо и гладко.Но бяхме изминали нашия дълъг път до този момент.Всяка една прегръдка,казана дума,минутите за четене,разказване на истории,часовете за игри и гледане на филмчета заедно...всичко което бяхме преживели заедно стоеше там между нас и нямаше как да бъде заличено.Тези неща вече ни бяха свързали зсвинаги...