Как е малчо?

Цитат на: Birdie в Юли 02, 2012, 00:38:56 am

Бг са подозрителни, неслушащи, държащи дързък/пренебрежителен език, и в края на краищата- непродуктивно сътрудничество. Ние сме си ние. Навсякъде. Надявам се с големи изключения... . 

Направо не е за вярване, че някой на живо може да се държи така с Вас
А тук се чудим как да търсим помощта Ви.

И аз това си помислих 

Как е малчо?

Все така....
Другата седмица сме на кръвни изследвания, за съжаление не можем по-рано да ги направим. Имаше отшумяване, когато Ви бях писала, сега пак се е пооцветило. Не както съвсевм в началото, но принципно не минава.
Чудя се днес дали да не отида отново кожната лекарка да го погледне. Там е работата, че тя като беше най-изразено не можа да ми каже какво точно е, та сега не съм много убедена, че има смисъл, но поне да види, че кремчето й не ми помогна и ако връзва нещо с моето лекарство, то не отшумява. След 15ч ще отида.

Ако не е от проблеми със съсирването- това е гъбичково.
И иска дни лечение с Певарил. Плюс може би и антихистаминово.

Нали мазах с Певарил, 4 дни по 3 пъти на ден- нямаше никаква реакция.
Ще Ви пиша като имам новини.
А да Ви попитам между другото, ако има проблем със съсирването, само при по-дъблоки наранявания ли ще се прояви? В смисъл такъв, одирал си е лицето с нокти до разкървавяване, но веднага му става коричка. Прекалено повърхностна ли е този тип рана, за да ми сигнализира, ако има проблем? И ако от изследванията стане видно, че има нещо, то лечимо ли е, как се процедира от тук нататък?

Може би в педиатричната трябваше да питам, не е за тук този въпрос. Ако искате отговорете ми там, да не спамим тази тема. Както прецените.

Има реакция- те избледняха след Певарил.
Те не изчезват така, за ден-два.

Проблемите със съсирването просто дават такива обилни лентовидни подкожни неща. Но после променят цвета си както хематом.

Понякога ухапвания дават същото... вид целулит с алергична реакция.

Цитат на: orchidblossom в Юли 01, 2012, 03:52:51 am

От почти два месеца съм отвът океана и мога само да кажа, че много ми харесва.

Нищо не ти знае още главата, че чак оценки да правиш дали ти харесва повече наична на живот.

orchidblossom, моята майка е в Щатите от половин година и е много приятно впечатлена от същите неща. И един ден стига, за да забележиш разликите, които са от значение за теб. Аз 14 години по-късно мисля същото като теб.

Боби, дългата емиграция ли ти дава основание да държиш такъв тон? Първият и последен път, когато един българин ми обясни, че "толкова ми разбира главата" (от бира), репликата ми се стори толкова груба и арогантна, че не му говорих две години.

Цигулчице, каква чудесна новина- да можеш да си прибереш родителите. Да видят що е то добър живот.... .
Моите, бедните, не доживяха...

Да, доктор Бърди, успях и е голяма радост, защото още петнайсетгодишна напуснах родното гнездо. Баща ми не доживя, но мама е вече при мен. Не знам ще мога ли да й се отблагодаря за грижите, които полага за детето ми.

Не е съвършена Америка, но ми даде шанс да уча и после да намеря удовлетворяваща ме и добре платена работа, да създам дом, да доведа майка си и тя да се присъедини към семейството ми дългосрочно. Надали бих постигнала това за толкова кратко в България.

Виждам го и тук по редките Бг мами, които имам. Както казваме - "нито се водят, нито се карат". Неуправляеми състояния на духа. Гръцките мами поне слушат и са предани.
Бг са подозрителни, неслушащи, държащи дързък/пренебрежителен език, и в края на краищата- непродуктивно сътрудничество. Ние сме си ние. Навсякъде. Надявам се с големи изключения... . 

През последните месеци все повече българи водят животинките си при мъжа ми за лечение. Отнасят се с уважение и благодарност, канят ни на семейните си събирания. Със сигурност има и "друг" тип хора, които ще срещнем. Но те съществуват и сред другите народи и националности.
За шестте години емиграция минах през много метаморфози и си научих  урока да не прибързам със заключенията.  

Боби, дългата емиграция ли ти дава основание да държиш такъв тон? Първият и последен път, когато един българин ми обясни, че "толкова ми разбира главата" (от бира), репликата ми се стори толкова груба и арогантна, че не му говорих две години.

Не държа тон, това го казвам по принцип доста често и обикновено с весел тон. С мъжа ми особено редовно си го казваме .  Явно се губи в писменото общуване, но ако ти е кеф можеш да се обиждаш и да не ми говориш две години, твоя си работа. 

Аз живея вече 10 години в Германия.
Не разбирам, как може да се забравят корените, приятелите, купоните, хубавите изживявания.
Тук разбира се всичко е много по-уредено и спокойно от БГ. Но това не ме кара да спра да се чувствам чужденка..... Хората са с друг /студен/ манталитет, ще те поздравят, ще ти се усмихнат... и до там.

Един пример, миналата година бяхме в Италия, на един къмпинг, каравани, естествено беше пълно с немци. Само едно семейство италианци. С немците от далече се поздравявахме, италианците/бяха с 3 деца/ още първия ден, дойдоха да поканят Дара да играе при тях, когато мъжа ми имаше нужда от помощ - те се претекоха, без да ги е молил и без да можем да се разбираме езиково, от немските семейства наоколо, никой не се и поинтересува...

Ккакто и да е... На мене ми липсват много неща от Бг. Най-вече приятелите, езика /на мене ми е трудно да говоря на немски, натоварвам се психически/, работата, колегите /тук, така и не успях да си намеря що годе прилична работа/

Ние тук общуваваме изключително само с българи. И за тукашните растояния това не се случва често. най-вече по тел. Не бих казала, че немците са хора, много отворени към чужденците.

Това е. Лично мнение и усещане. Но не разбирам наистина как човек, роден, израсал, учил, завързал контакти в една страна, толкова бързо мпоже да забрави всичко и с омраза да говори.


П.П Д-р Бърди, Вашата омраза към България е много ясно изразена, Не знам какво Ви се е случило, но предполагам е нещо много драстично, за да Ви настрой така негативно.
Колкото до Гърция , малко далече е от развитата Европа мисля . По скоро, балканското има привес

Удивително е как Вие винаги четете Евангелието, както дяволът го чете. Тази Ваша способност е просто поразителна.

Благодаря, че споделихте толкова лични неща с нас, въпреки че Ви носят толкова много болка. Тези усещания не са далечни и на моето семейство, макар фактите в историята да се различават.
Въпреки всичко си мисля, че не можем да поставяме хората под общ знаменател. Може и да греша, може би съм прекалено наивна, времето ще покаже.

Благодаря, че споделихте толкова лични неща с нас, въпреки че Ви носят толкова много болка. Тези усещания не са далечни и на моето семейство, макар фактите в историята да се различават.
Въпреки всичко си мисля, че не можем да поставяме хората под общ знаменател. Може и да греша, може би съм прекалено наивна, времето ще покаже.

" По средата на снимките ( на "Цирка") ми съобщиха че майка ми е починала. Тя бе изкарала наскоро операция, и лекарят ме бе предупредил, че и остава малко време и сърцето и е слабо. Свалих си грима и отидох в болницата. Стаята бе със спуснато перде, но все пак имаше много светлина. Седнах на стол около леглото и и гледах малкото и телце, неподвижно в онова огромно легло. Лицето и бе спокойно, но напрегнато, като че ли очакващо нови мизерия, унижения, глад и мъка. Аз съм благодарен на моята майка, че въпреки ужасната мизерия, в която бяхме принудени да живеем ние с брат ми, тя не ни позволи да станем уличници.
Стоях дълго така, после не издържах, и заплаках неудържимо... ."

Чарли Чаплин, "Моята Автобиография", 1977, превод В. Измирлиев.

Д-р Бърди, аз затовя подчертах, че явно Ви си е случило нещо драстично.....

Аз съм родена през 1968г. Човек не може да избере кога да се роди, нали. Също съм живяла по комунистическо време, майка - учителка, баща - инженер. Е, не сме живяли в разкош и благодат, не понмя да съм гладувала.

Човек може да остане сирак /за съжаление/ във всяко едно кътче на земята.

А аз говоря за нещо друго, съучиниците, приятелите, състудентите, хората с които си прекарал много и незабравими мигове... И с които поддържах  и поддържам все още контакти. Е такива тук не можах да намеря.... Други са немците, от по-друго тесто.

Не знам, аз винаги ще се чувствам чужденка, колкото и да са любезни хората. Просто се усеща.
Да не говорим как няма никой, ама никой, на който за 5 мин да оставя децата.... и ги мъкна с мен и когато ми се наложи да ходя на лекар.

И както е казала Елле, не могат всички да се сложат под един знаменател.

Много познати неща. Само че не много по- различни бяха първите ни години в Америка. Мизерията "боли" навсякъде.

Цитат на: orchidblossom в Юли 01, 2012, 03:52:51 am

От почти два месеца съм отвът океана и мога само да кажа, че много ми харесва.

Два месеца бях навън преди..... 18 години . Нищо не ти знае още главата, че чак оценки да правиш дали ти харесва повече наична на живот. Изчакай да мине една годинка, две, пък тогава вече можеш да направиш съпоставка между добрите и лоши неща и да прецениш кое ти харесва повече, въз основа на това кое е по-важно за теб. Мое мнение.

 Според мен оценките се правят в началото, докато все още не съм забравила мизерията и злобата в България и не съм свикнала на хубавото тука. Искам винаги да забелязвам хубавото, не искам да свиквам с него, но на хубавото лесно се свиква! А иначе главата ми знае страшно много български неща, но не се обиждам, тука наиситна все още съм "нова". Все пак САЩ не е Европа, тука всички са чужденци, всеки е отнякъде и това да си различен се уважава, а помислете си какво е да си различен в България! И да, тука наистина не можеш да останеш гладен, пенсионерите ходят по ресторанти, а в родината събират стотинките за хляб и лекарства!

Докторе, за съжаление не се е променила много България от това което разказвате. Майка ми ми каза, за един човек, който предната зима е починал от студ, буквално е измръзнал в мизерната си къща! Тъжно е... това са хора работили цял живот и накрая да загинат от студ!

И нещо весело за накрая... Със една приятелка (американка от Хавай) често се разхождаме покрай езерото в града. Често ни заговарят непознати хора, пак покрай сина ми, който им се струва извънредно красив и интересен (само да не прозвучи самохвално, ама много го харесват това дете) и приятелката винаги казва "They just came from Bulgaria"  и хората винаги с едни развълнувани погледи казват, "Наиситна ли?, Харесва ли ви тук?" Със сигурност повечето от тях нямат представа къде е България, но това не им пречи да изглеждат радостни, че някой е дошъл отдалеч при тях и да го попитат дали му харесва, дали се представят добре като един вид домакини. Може да са лицемерни, но ти става едно хубаво на сърцето...

Очевидно, че щом живея тук и аз намирам неща заради които си струва да остана. Просто казвам, че човек си променя преценката какво е важно за него. Може би си права, че е защото сме свикнали с някои неша, не знам. Помня като дойдох колко бях очарована и подобно на теб обяснявах на приятелите от България. Дори още пазя едно писмо, което бях написала, но така и не изпратих. Писала съм, че все едно съм на друга планета . Беше 94та година и в България нямаше още хубави големи магазини и никога няма да забравя, че в първият супермаркет, в който влезнах, ми беше заседнала буца на гърлото. Ееех, спомени, спомени.
Аз също не бих искала да съм емигрант в Европа, там според мен винаги ще си чужденец. От друга страна европейският наичн на живот ми липсва. Липсва ми да излезна на разходка, без да трябва предварително да се закарам с колата до мястото, където ще се разхождам. Ей такива неща.

Аз пък след 7 години навън, вече нямам място, което да е само мое в душата ми и да е онова мистично магично място... дето да бленувам. И на двете места се чувствам еднакво отхвърлена. Вече усещането ми е, че мястото ми е там, където е семейството ми - мъжа ми, децата, майка ми, баща ми...
Децата ми са вече немци, колкото и тъжно да ми е да го призная, но сина ми така се самоопределя. Той казва за немското знаме - това е моя флаг, за жилището тук - това е моя дом. Дали сме сбъркали или не, само времето ще покаже. Надявам се те да са щастливи. Аз е ясно, че щастие в чист вид няма да постигна. Поне имагинерно от време на време да съм добре...
Виждам и едното, и другото - и тук има всичко, което има в България, само дето е по-рафинирано, по-скрито, по-завоалирано.
Има дни, в които тук се задушавам, не мога да си намеря място и си мечтая да се върна в България... А има дни в България, в които се задушавам там и искам да избягам през глава за насам...
Човек просто трябва да намери избора за себе си и да се примири с него...