Жбрулче, ние сме далеч от всичко това. И аз като теб гледам спокойно, но защото съм пред телевизора. Страха от нещо, което е по-силно от нас хората, при такива ситуации, чувството за обреченост, блокира всякаква трезва мисъл.
Ето вчера, само при полъха на студения вятър свързвам с буря, светкавици, гръмотевици. Ако съм навън, първата ми мисъл е да бягам на сигурно, изключвам за всичко друго.
Преди седем години с група хора се движим на открито. В далечината виждаме приближаваща буря, смразяващи светкавици и си викаме има време да се оттеглим, видимо всичко беше още далеч, при нас печеше слънце. Бурята дойде след десетина минути, падна мълния на 10-15 метра от мен, ей така на сухо. Последното нещо, което видях, че мъжа ми лети във въздуха. Аз почуствах силен удах по главата, все едно някой е стоварил тухла и ми е отрязал тялото от главата до кръста.
Като се свестих, не знаех какво се е случило, само чувах около мен - " падна гръм"
Някой ни изброяваше и викаше по имена. Хората налягали като след атентат.
Всички един по един започнахме да се търсим. Една жена я нямаше, аз помнех, че последно беше зад мен на няколко метра и се върнах да я търся.
Гледката никога няма да забравя, когато я видях - разкъсани на конци връхни дрехи, обгорена коса, цялата миришеща на пърлено.
Изпаднах в истерия, а си мислех до преди това, че съм корава. Жената молеше за помощ, а аз ревях, ченето ми тракаше и не можех да кажа и дума.
Добре, че имаше по-дълго живяли хора и по адекватни.
Дъжда се изля чак след всичката тази случка - порой.
Мълнята беше изровила дупка 60 на 70-80 см., имаше нещо като два шипа все едно някой е забивал в земята, а една линия като медиана от по 10 метра - тревата опърлена.
Още не съм преодоляла страха, макар че си повтарям, че каквото има да минава се случва.
