Поста ми се загуби някъде, ама пак ще напиша. Не че съм длъжна да обяснявам накому кое и защо ме разплаква, но все пак:
Единствената мисъл, която ме занимаваше, докато гледах кпипчетата с деца, посрещащи бащите-войници, бе тази: какво ли е било в детската душица, която може би не разбира напълно къде и за какво е отишъл таткото, но се досеща, че може да бъде убит там. Та вълнуваше ме реакцията на децата и това което я предизвиква - облекчение, че това за което са се тревожели, не се е случило.
