Момичета, започнали сте любимата ми тема – правила, ред, дисциплина, неосъществени казармени фантазии. Някои от вас помнят педагога Макаренко, нали? Той ми е нещо като бог в моя литъл, литъл свят! Какви “трудни” деца е възпитавал и в какво сурово време, а голяма част от тях са станали “хора” - лекари, инженери, учители, има на какво да се научим.
Няма подробно да разяснявам идеологията си, защото ще се стори много крайна на някои. Има допирни точки и с това, което пише Джам, но не само.
Живеем в едно разглезено време, когато емоции, лични кризи и измислени драми им дай на хората и ще подсмърчат от самосъжаление, без да се сетят да спрат. Понятия като “дълг”, “отговорност” днес не са това, което са били няколко поколения назад.
Мъжете и жените са различни като начин на мислене, емоционалност и психическа издръжливост. Вярвам и в късмета, т.е. в това да случиш на свестен мъж, но и в силната женска ръка, която знае накъде води семейния кораб.
Мъжете са праволинейни същества, те не могат да мислят за повече от едно нещо, което обикновено им изглежда толкова обемно и значимо, че се иска доста усилие да им се обясни, че това “нещо”, те могат да го носят само на малкия си пръст и пак няма да им натежи. Нужна е всекидневна агитация за идеологията на семейството. И затова, наистина, трябва да им се казва и да се подсещат. Ако има обич, едва ли ще откажат да се включат.
На мъжете не толкова не им пука за детайлите, които могат да ни побъркат и да ни карат да споменаваме любящата им родителка по няколко пъти на ден. Не, пука им, ако им ги посочиш, но те сами не са в състояние да ги забележат. Те гледат наедро, което на нас ни изглежда, че е като през просото и все едно правят всичко толкова нарочно, че да съсипят нервите ни точно днес и сега.
След раждането на детето се променят и двамата, не само мъжете. Захаросаната розова сълзливо-сантиментална романтика се изпарява начаса и идва ред на реализма. Защото знаем, че отглеждането на едно дете е понякога и критически реализъм. Може би на мъжете им трябва повече време да схванат това, защото бебето (ако не е било осиновено) е било най-вече в по-тесен контакт с майката.
И тук е нужна пропаганда и разяснение също така, за да е поравно споделена отговорността и тежеста, а и да е честно.
Аз лично измислени лигавщини не търпя и хората са наясно с това. А време нямам нито за лични драми и депресии, нито за неистински на партньора. Но и нямам от какво да се оплача засега. Но не защото мъжът ми се сеща за всичко сам. Не, не се сеща за всичко, но бива подсещан и за своите задачи за деня, а и за близкото време напред, списъци се правят за целта и за двамата и всеки си върши своите. Помага човекът и в доманиството – прави всичко, което и аз. Но не такъв беше в началото, когато се оженихме след 4 годишно другаруване. Но пък имаше и има много други положителни качества, които не бяха за изпускане и си казах, че стъпка по стъпка ще поправим останалото. Днес знам, че мога да разчитам на него за абсолютно всичко – да изпере, да сготви, да почисти, с Ема всичко, което съобщя, че е нужно да се направи. Ама това не е късмет, а всекедневна работа във взаимоотношенията.
Дали са саможиви мъжете не мога да кажа, защото отблизо познавам само моя мъж. А той е като една прекалено общителна бъбрива женска. Аз съм точно обратното – изморявам се бързо от празните контакти и приказки, а и съм бивш срамежлив тип...Кой да се сети за това точно?
Та, не бива да се разчита само на това каква била природата им! Брей, колко е изгодно само!
За възпитанието на децата – знаем, че всеки си прави своите си експерименти и си постига своите си цели с тях. Но правилата и дисциплината са и за малката мома, още от сега. Държа се по-строго с нея, защото само една лигла ми липсва в емигрантското ни битие и ще я “втасаме”. Ако трябва подвиквам силно, ако трябва пошляпвам за ефект по дупето, говоря и обяснявам до припадък също така. Учим се да подреждаме, да пазим и да уважаваме труда на мама и на тати. Така са ме възпитавали и мен, не следвам модни книги и течения, а здравия разум и интуиция.
Иска ми се да видя на живо поне една мама, която твърди, че никога не е изкрещяла поне веднъж на детето (да, знаем колко е грозно и неправилно!) си, защото е прекалено невъзпитано и ще и развали образа. Не вярвам, че има такива, въпреки, че някои така твърдят. Вкъщи понякога обстановката по-скоро напомня бойно поле, когато и двете се опитваме да покажем надмощие и доминиране. Ами, кричитески реализъм е това, прилаган с любов обаче.
Една сценка от преди няколко дена обаче ми показа, че дисциплината си дава своите резултати. Бяхме с Ема една привечер в един магазин и тя видя как пакети със сирене, кашкавал и моцарела са паднали от местата си от по-горния ред. Какво направи тя (на 3 г. е): огледа купчината, взе всяко пакетче и го постави на мястото му. След което ми каза: “Виж, мами, подредих!” Похвалих я, че така трябва и че сигурно някои лоши деца са ги бутнали и си тръгнахме.
Манипулация? Насаждане на чувство за вина? От всичко по-малко, важното е да върши работа.
Мъжът ми само възкликна, че ще стане маниачка като мен...
Момичета, аз рядко се включвам и се надявам, че ще ми простите дългия текст! С толкова дълъг не бих ви досаждала всекидневно, но не знам кога пак ще имам възможност да се включа!Лека вечер! И болните да оздравяват!!