за да не се тревожи излишно дива роза, че съм припаднала или затрила някого, да се включа и аз
напоследък много си мисля за идеята за това как ни е по-лесно сега. да направя уговорката, че лесно няма, но да имаме перални, сушилни, количките ни са по-добри, въобще удобства, но никой не е очаквал от бабите ни да правят кариера, да са успешни, да изкарват достатъчно пари. работили са от сутрин до здрач, че и през нощта, но не са били преследвани от постоянно (открито или не, съзнавано или не-) послание, усещане, че нещо все не се справят. нали ви казах, как сега чета за различни изследвания около родителстването и майчинството - оказва се, че на майките, които стоят и си гледат децата в къщи социалният им статут е под нулата. в същото време, жените, които избират или са принудени да се върнат на работа на пълен работен ден И тези, които остават в къщи да си гледат децата (особено ако са повече от едно и са с малка разлика във възрастта) най-често правят депресии (говорим за клинични състояния на депресия) - едните от изтощение и вина, другите от изтощение, вина и преживяване за това, че на тях се гледа като на втора ръка хора. та в този смисъл, цената, която плащаме за модерния живот никак не е ниска - конфликти, конфликти, от които няма "правилен" изход. че е освобождаващо, така е, но и създава много проблеми.
джиджи, напълно съм съгласна с теб, че децата оглеждани по този "комунален" начин - в общността, с родителите си навсякъде, сред хора от всякаква възраст са много по-социални и разбиращи и приемащи правилата на въпросната общност. всъщност има много доказателства, че децата се раждат не диви и яростни, а с потенциал за любов, благодарност, овладяване на собствената си агресия, но трябва да им се даде възможност да се възползват от тези си способности. това става, не като ги оставяме да плачат, защото така си развиват дробчетата, а напротив, като видят, че са посрещнати от също толкова добронамерен, обичащ и уважаващ ги човек (пример за това е как бебетата се отказват да хапят гърдата на майката - опита показва, че ако се реагира на ухапването наказващо - рязко дърпане от гърдата, вик, някой ги сдрусвали или пляскали децата !??!?!, това естествено се превръщат в битка и децата и резултатите не са особено положителни - понякога се стига до това децата да откажа да сучат; но ако майката не реагира по този начин, а обясни или предложи пръст, детето много бързо спира да хапа или пък има деца, които хапят рамото, не гърдата (т.е. намерили са приемлив начин да си задоволят желанието да хапят).
та, наистина, тревожността не е мръсна дума, но според мен тя е добре да се посрещне с разбиране и да се помогне да децата да се справят с нея, а не да бъдат наказвани за нея (да се сбогуваме дълго с тях пред дг, докато се успокоят, а не да ги оставим и да си тръгнем веднага, "за да се закали волята им/да свикват на правила от малки и тн". всеки има индивидуален праг на поносимост на болка, както физическа, така и емоционална и майката най-добре знае колко може да понесе детето й и кога му идва твърде много. но за да функционира добре майката, необходимо и достатъчно условие е тя да е с детето си, особено когато говорим за деца под 2-3 год.
пп - позволявам си да пиша тук, не на лични, тъй като написаното по-долу касае комуникация, която се е случила публично в темата.
дива роза,
в този форум има само една тема, в която пиша в професионално качество и тя не е тази. моля те, не влагай в думите ми собствен смисъл и страхове и не ми казвай какво да чета и какво не. благодаря ти.