Аз лично гледам много високо на две качества - "чувството за дълг" и "чувството за отговорност". Ако успеем да ги възпитаме у децата си, ще успеем да им помогнем да станат по-добри граждани и по-добри дъщери и синове. Защото и любовта към родителите, и благодарноста, и посочените две качества се възпитават. Т.е. ежедневно и нагледно, а и с думи повтаряне и обяснение при всеки удобен случай и ситуация какво означава това, какви са конкретните им прояви.
Децата нямат представа от само себе си какво е да си "добра дъщеря" например. Те не се ражат с това, както например се раждат с усещането за привързаност и любов към родителя. Защото и уважението към родителите, и естественото усещане за благодарност към тях и чувството за дълга и за отговорност - са все част от социалното им осъзнаване. Те са вече част от надстройката над животинското, биологичното, над инстинктите. Те не се възпитават лесно и при всички случаи не е само и единствено доброволно включването на децата в този процес на осъзнаване на тези качества. Това става с точно онова, което нарекох преди "опитомяване" на дивото, асоциалното в тях. (Дано не е припаднал от възмущение вече някой психолог при споменаването отново на тази дума...) Това става със слагането на "юларчето" над асоциалното в децата. Това става с постоянна дисциплина, правила, чувство за ред.
За себе си съм сигурна, че децата ще са ни благодарни някой ден за това. Защото и дисциплината е форма на любов и загриженост към детето, към неговото бъдеще. За целта то ще трябва къде доброволно, къде принудително да се прости и откаже от емоции и реакции, които са плод на неговия егоизъм, на неговия асоциален "Аз" все още.
Имам чувството, че на някогашните поколения чувството за дълг и отговорност са им били по-познати и естествено са ги въприемали като част от възпитанието си.
Днес като че ли всички сме се юрнали да задоволяваме най-напред личните си емоционални прищявки и това ни изключва до известна степен от общото социално.
Следващото да не го четат психолози!
Състояния като "тревожност", "страх" и подобни са естествена и необходима реакция на човек (а и на животните) към неизвестното, непознатото, към промените и подобни. Те отминават от само себе си и в умерена доза са полезни даже, защото са част от защитните реакции и механизми на човешкото тяло, защото ни предупреждават, че нещо предстои да се случи. Не е нужно всеки път, като се почувстваме разтревожени, да ходим на специалист, защото ставаме зависими и отслабваме способностите си да се справяме сами с тях. А, когато са в умерена доза, човек може да се справи с тях, така е създаден. Така, както са се справяли нашите родители с тях. Днешната мода по лечителите на психиката, емоции и подобни прави хората тотално зависими от тях, а и се получава прехвърляне на отговорност към специалиста. Не очаквам той да ме посъветва, че тревожността ми не трябва да се лекува. Не, защото те ни гледат като пациенти. Но не бива да се оставаме да си внушаваме, че сме пациенти. Защото ние не сме пациенти. Освен, когато разбира се, вече не става въпрос за истински случаи на задълбочени състояния, за които трябва да се отиде на специалист. Ама това май го казвах вече доста пъти.
Дано никой не ми поиска линкове за това, което написах, защото нямам линкове за всяка мисъл, която прелети през главата ми...