Точно това, което описвате, прави хората "увредени".
Надявам се го разбирате и осъзнавате добре.
Няма радост в мизерията, нещастието... колкото и да танцуват бабички и таксиметрови шофьори.
Мазохизъм е това- Бг тип.

Точно това, което описвате прави хората "увредени".
Надявам се го разбирате и осъзнавате добре.
Няма радост в мизерията, нещастието... колкото и да танцуват бабички и таксиметрови шофьори.
Мазохизъм е това- Бг тип.

Не докторе, важно е човек каксе чувства, а не дали по нечии правила това е правилно или увредено. Аз съм се чувствала щастлива и безгрижна и въобще само хубави спомени имам от онези години. Дори ми лиспва времето, когато бях щастлива с малко, както сега дъшеря ми е щастлива, че съм и светнала елхата ( още я държим заради нея) и се смее с глас. Така съм била и аз.  Мога да кажа, че съм имала много щастливо детство и тийнеджърски години, беше постоянна веселба. Като дете ме интересуваше къде ще отида да се пързалям през зимата и да карам коело през лятото, а не дали за да спя трябва да се завия с юрган. Нещастни хора не се смеят и веселят така, както ние го правехме. Много хубаво си беше дори и супер безгрижно, въпреки постоянното мъмрене на баба ми как нямало пари за това или онова и колко струвало олиото и сиренето. Мен някакси тези неща не ме интересуваха тогава. Гладна и жадна не съм останала, нищо че съм яла всеки ден филия със сол и масло. Но пак казвам, за човек с отговорности това се променя. 

Да, радост в нещастието няма, но е въпрос на гледна точка кое е нещастие.

ок.

Цитат на: DivaRoza в Януари 16, 2012, 18:39:06 pm

Не, не е. Опитвам се да кажа, че не съм имала талант да свиря на китара. И че е добре да се подрепят децата в желанията им, пък то ще стане ясно дали имат природни дадености, или не. Май трябваше само  това да напиша. 

Няма проблем. Интересно е.
Просто изглежда като откъс от роман... .

DivaRoza е писател, покрай другите си интереси. сега очакваме излизането на втората й книга.

О... простете.
Не го знаех.
Правилно съм познал тогава... .

На мен пък разказът на Дива роза съвсем реалистично ми прозвуча. 

На мен пък разказът на Дива роза съвсем реалистично ми прозвуча. 

най-добрите романи са реалистичните, ако питаш мен.

Цитат на: blue_sky в Януари 16, 2012, 23:36:50 pm

На мен пък разказът на Дива роза съвсем реалистично ми прозвуча. 

най-добрите романи са реалистичните, ако питаш мен.

Съгласна.

 Мизерията я има навсякъде, има я и в Америка. Години наред нямахме здравни застраховки, а когато детето се разболееше, първо ни питаха колко пари имаме, после "нагласяха" лечението. Здравната система е абсолютно безскрупулна, няма милосърдие, а до качествено здравеопазване без много пари не можеш да се докоснеш. Какъв ми е келипирът /простете за думата/, че болницата е излъскана, има фонтани и фотьойли във фоайето, че разполага с велики специалисти, след като ще ме спрат още на регистратурата?

 Не ме разбирайте погрешно: нямам и най - малък сантимент към комунизма,  режима на ток, опашките за кисело мляко и пр. Просто осъзнах, че трудностите и нещастието могат да се срещнат навсякъде.

[/quote]Не докторе, важно е човек каксе чувства, а не дали по нечии правила това е правилно или увредено. Аз съм се чувствала щастлива и безгрижна и въобще само хубави спомени имам от онези години. Дори ми лиспва времето, когато бях щастлива с малко, както сега дъшеря ми е щастлива, че съм и светнала елхата ( още я държим заради нея) и се смее с глас.
[/quote]
Младост...

Разбира се.
Но едва ли САЩ за мен са били някога, и когато и да е било, обект на желание за емиграция.
Те никога няма да станат както една хуманна Европейска държава, и едва ли са подходящ пример и критерий, за това, кое е нормално, и кое- не е.
А и помислете- един американец, с родители, каквито Вашите в Бг са били, с техните професии, но в САЩ, биха ли живели по същия начин, както в Бг живяха? едва ли.
Просто Вие разсъждавате от Емигрантски позиции- емигрантът е винаги "чужд елемент". Завинаги и безвъзвратно.
А и не забравяйте- родителите дават база и помагат на децата си в повечето случаи да "стъпят" в живота.
Само дето в  Бг те вместо да помагат- сами бедстваха.

Е, аз съм живяла в тези две страни  , за това ми е интересно какво разказват хората от други кътчета на света.

‎"Щастието е най-рядко срещаното нещо при интелигентните хора." - Хемингуей  

Личи си, че е живял в условията на комунизъм, а и в Щатите също така... разсъждава почти като българин 

А и помислете- един американец, с родители, каквито Вашите в Бг са били, с техните професии, но в САЩ, биха ли живели по същия начин, както в Бг живяха? едва ли.

Неоспорим факт.

Цитат на: Bobbie в Януари 16, 2012, 19:22:35 pm

О да, това го има при почти всички, дори и на български да говорят, отсреща се връща на английски. Това не е голям проблем - ако отиде в България, за нула време ще проговори, защотото той знае български, след като само на него му говориш. И при нас сигурно ще стане така, като гледам другите как са.

Сигурно е така, но мисълта ми е, че хората са различни и езиковите им способности не са еднакви.

elle, прощавай, не исках да прозвучи като упрек. На приказки е лесно, но ще видим след няколко години резултата от добрите ми намерения...

Но kонктретно по темата за оценка на моториката, приемам съвети как се удържа фронта на втория (чуждия за страната) език. Като детегледачка в Испания се грижех за две дечица с английски и испански - с майка англичанка и баща
испанец. Бяха съвсем мънички и проговориха пред очите ми еднакво добре и двата езика. Оттогава имам мерак детето ми да научи добре български макар и далеч от България.

Това с ваканциите в България работи, но само временно. Ефектът отшумява бързо, веднага щом почне учебната година.

Просто Вие разсъждавате от Емигрантски позиции- емигрантът е винаги "чужд елемент". Завинаги и безвъзвратно.

Така е в Европа, тук емигрантите са толкова много, че не смятам, че е така. Поне аз не се чувствам по този начин. В работното ми място шефът ми е холандец и имам една колежка от Перу и една от Колумбия и само една американка, но с баща мексиканец. Имахме една черна, женена за виетнамец ( баси комбинацията, ама се обичаха хората), кодто всъщност си ми остана добра приятелка.  В съседната лаборатория има една чернокожа,индиец, китайка и една бяла американка. Живея в стар квартал, съседът ми от едната страна е норвежец женен за аржентинка и от другата е мексиканец. Че то аз говоря по-добре английски по поне половината ми познати, че и повече. Черни ( слава богу) нямаме, но и от тях говоря по-правилен англиски. Често ме питат дали не съм от Луизиана, защото там има особен акцент, но очевидно не всеки път си личи, че акцентът ми не е американски. ПОонягога да, понекога не. Така че не се чувствам чуж елемент, мъжът ми обаче понякога така се чувства, но то е защото неговият акцент е много по-силен, понеже дойде на много повече години. Иначе и той се е като у дома и дори работи с диви тексасци, на които им викат червените вратове, но него са го приели като един от тях. Иначе в неговата работа черен не вирее, не му помагат и правят така, че сам да си напусне. Само еидн чистач са изтърпяли, проедполагам, защото за това не се иска да обшуваш с другите. А черният е американец, а мъжът ми е чужденец... но бял. Това за тях има по-голямо значение., а не дали е чуденец. За повечето хора оабче е от значение как си вършиш работата и дали си свестен. В работата ми всички излизат заедно по барове, не е като да са отлъчени чужениците. Аз не излизам заради децата, но това е друго - винаги обаче ме канят. В Европа е съвсем различно според мен.

По времето на комунизма, аз имах най прекрасното детство и точно както описва Боби изобщо не ме интересуваше какво ще ям и т.н. Спомням си когато трябваше да ми купуват обувки и дрехи, ми те грозни от по грозни и как не исках да ги нося. Не сме яли кой знае какво и винаги се е мрънкало за пари, но бяхме щастливи, чисти и нахранени всички. Това се е запечатало в моята глава. След като дойде демокрацията и ни изгоряха всички спестявания, някак си живота ни тръгна надолу и надолу, в мизерия и още по голяма мизерия. Чужди хора са ни давали храна, защото сме имали само хляб и нищо друго. Баща ми по време на хиперинфлацията се разбоя от рак. Близките дезертираха, а чуждите помагаха, кой с каквото може. Заеми и малкото останали пари бяха за опита да оздравее баща ми, получи се, но пък аз трябваше да прекъсна последната година от образованието си, защото нямахме пари.  Та така оцеляхме, но и аз съм "травмирана", но въпреки всичко, се чувствам точно както Боби, когато се прибирам у дома.

П.П. Сега искам обаче, детето ми да не живее тук в България.

П.П. Сега искам обаче, детето ми да не живее тук в България.

Точно поради тази причина и ние заминахме. Жалко, че навън ни уважават повече отколкото в собствената ни родина 

Само, когато човек поживее навън, може да разбере истинския мащаб на Бг национална, икономическа и душевна катастрофа.
И никакви сантиментални "спомени", колко миналата мизерия е извор на "приятни спомени", не може да промени нещо. Само един "увреден" Бг индивид, може с радост да приема фактите на унизителното си човешко съществувание в миналото като- "приятни изживявания".

" Мизерията не ме научи на нищо. Не съм съгласен с хората, които смятат, че в нея има нещо привлекателно. Напротив- картините на С. Моъм, където той ме описва, как едва ли не танцувам из бедните Лондонски улички и квартали, ми приличат на наивността на Мария-Антоанета. Мизерията и бедността ме накараха също погрешно да оценявам качествата на богатите и заможните."

Чарлз Чаплин, "Моята Автобиография", 1973

Само с първото изречение не съм съгласна. Вярно е, че мизерията не е най-привлекателното нещо, но пък със сигурност го е научила на някои неща. Някой скоро публикува писмо на Чаплин до дъщеря му. Ето само една малка част от него, което показва на какво го е научила мизерията:
".......
Да! Ти си една от тях, моето момиче! Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената. Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам. Там ще видиш танцьорки като теб – даже и по-красиви от теб, и по-горди от теб. Там от ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни! Добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре, който свири по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да наругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена.
Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не живееш в бедност. Заедно с това писмо ти изпращам и един празен чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да го намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи.
........"

Не мисля че това е писано от Чаплин? и къде? от къде е това?