Моите лични наблюдения са че, деца казват "г" и "к" правилно съвсем внезапно и изведнъж.
От годините ми наблюдения, опитите на логотерапевти за корекция на тези неща са с успех около 10% от всички деца.
Юздичките под езика ( къс френулум) не са причина за говорни дефекти ( освен в много, много редки случаи).
Поголовното рязане е неправилно.
Много деца са крайно хиперактивни, емоционално неустойчиви и агресивни в един диапазон 3-5.
Това едва ли е патология.
Невъзможността да се концентрират е резултат от хиперактивността им, която пък от своя страна вероятно е израз на:
*особеност на детето като отделен индивид- има "тихи" деца. Има и "буйни" деца. Така си е било от векове, така и ще бъде за векове. Опитът всички да се "кротнат" като ангелчета, и да стоят на едно място са наивни и опасни. Тези опити произхождат от "представата на възрастните" кое е "добре", и кое -"не". В една хаотичност и хиперактивност обаче, за мен координираността на движенията, и начина по който детето "общува" с предметите, заобикалящи го, е от по-голямо значение от голия факт на "хиперактивност".
* непривична среда, в която се намира детето
*краен егоизъм- много от децата в малките възрасти са ужасни егоисти. До нетърпимост. Всичките им реакции в диапазон 2-5-6 имат нещо общо с това. Това е по-скоро страх за собствената им личност в периода на "отваряне" към околния свят, отколкото въпрос на "пазене на предмети" или толкова на чувство за собственост. Отнемането на предмети от деца се възприема от детето като накърняване на личното пространство и насаждане на "несигурност", отколкото обикновен въпрос на "собственост". Защото ако забелязвате, с предметите, с които децата са близки, или си играят, им дават чувство за сигурност, а не чувство за "собственост", която децата така или иначе не разбират като материална същност. Затова, ако се замислите, "даването" на предмети, винаги е по-лесно за деца, уверени в себе си, деца растящи в спокойно и уверено обкръжение, вкл. и обкръжаваща недвижима среда. Не е въпрос на "обучение"- механичното даване, защото така "трябва", е вид двуличие от малка възраст, защото детето реално не иска да даде, но е изнудвано от родителите с дума, подкана, обвинение в "несъвършенство ( "лошо дете"), или заплаха за отделяне от родителите ( " не те обичам такъв").
* неувереност, зависимост от родителя. Страх да не "разочарова" с поведение или действия. Последното резултат от непрекъснати наказания за "заслуги" по един или друг повод.
*внезапната агресивност или изблик на емоции са израз на "изнасяне" на преживяванията на децата "навън". И е вид самотерапия. Всеки опит за контролиране на това обръща емоционалните изживявания или преживявания "навътре" и ги "капсулира". Което е по-опасно, отколкото бурната им външна изява и "забрава"- попитайте едно дете преди 3 седмици за какво се тръшка на пода. Няма да си спомня. Ако обаче упражните насилие тогава- ще Ви каже "би ме защото...". Вероятно и "капсулираните" преживявания са източник на непрекъснати психологични процеси, водещи до състояния подобни на депресия, меланхолия, липса на инициативност, подтиснатост. Които вероятно ако се повтарят многократно, оставят следи.
Всичко това може наивно да звучи на редица "професионални" психолози, но е и осъзнато от практиката и от общуването с много деца, и от прочетеното, и опита на такива велики фигури в разбирането на детското поведение като Монтесори и Песталоци.
Много съвременни психолози си нямат понятие от това, което например е писала Мария Монтесори.
Те смятат тези неща за "неактуални".
Без да разбират, че тези хора са писали и работили в "чисти", непредубедени епохи, когато всеки е можел да изкаже мнения без риск да бъде "научно" оплют, и когато възможността за предубеденост са били значително по-малки.
Всички оценки за психични отклонения по "таблици", особено що се отнася за "гранични" състояния са много опасна практика.
Всяка намеса на психолози в детското поведение, особено за неясни, гранични състояния ( които НИКОЙ не знае на този етап дали са норма или патология) ликвидират основен принцип, важащ за диапазона 2-9 ( а и по нататък)- третиране на децата като възрастни, и максимално насърчаване САМИТЕ те да вземат решения за колкото се може повече неща в собственото им всекидневие.