Елена, мерси  !

Здравей, Елена  !
Чудесна тема!
Би ли препоръчала книги за възпитанието на децата на български език? Това хранене, преобуване и т.н. съм го тренирала години наред, но що се отнася до възпитание... гола вода.

Книга, която много харесвам (но не съм психолог) е "Децата и ние" на Хаим Гинът. Намира се из нета за свободно сваляне.
Сега излезе на български и "Твоето компетентно дете" на Йеспер Юл.

Елена, благодаря за включването ти! Можеш ли да ме насочиш за методи за работа с дете с дислексия, приложими в домашна обстановка. Знам, че темата е много обширна, но ако се сещаш за нещо по-просто... Благодаря!

джиджи, ако първо започнеш да го събираш с малко по-малки от него деца или с едно-две приятелчета негови, да не са накуп. за да може да "укрепне" самочувствието му. и естествено, ако знае, че си там, на разположение (но не надвесена "над" него ще е по-уверено детето. имай предвид, че има такъв нормативен период - срамежливост, страх от непознати, който после си отминава.

Благодаря ти, Елена!
Радвам се, че има тук къде да споделим и тези неща. Следя темата с много интерес. Това което се случва с детето на Пердето, също ме интригува. Дано има добра развръзка и при тях.

...идея за цялостно отношение в модела "добрата майка е тази, която си следва интуицията, уважава си детето и не се отнася с него като куче, което има нужда от дресировка, а като човек с емоции и преживявания, които са толкова важни, колкото и тези на възрастните"

Ели, първо искам да ти благодаря за отделеното време.

Досега винаги съм следвала този модел на поведение, обсъждала съм с детето си всички теми, по които имаме несъгласие. Оказа се, обаче, че методите ми на възпитание са напълно неадекватни за страната, в която живеем... Детето ми се "дъни" на този компонент, който тук наричат "Following directions".  Никак не сме го глезили, той не е агресивен, хиперактивен, държи се прекрасно с малки и големи... Но... когато с нещо не е съгласен, е свикнал да води дебат. Нали ние така сме го научили... Къде сбъркахме? Да започнем да се дресираме или да го оставим да бъде черната овца? Учителката, с която започнахме учебната година, му лепна етикет ADHD точно заради това...

И аз имам нужда от помощ и съвет, свързан с отношенията с дъщеря ми. Тя е на 5 години и напоследък проявява агресия вкъщи, само срещу нас с баща й. В друга среда е тиха, свита, кротка и усмихната, а вкъщи се държи безобразно. Доскоро се държеше лошо най-вече с баща си, а сега и към мен. Удря, крещи. При нея имаше известно закъснение в развитието по неустановени причини, но по-късно прохождане, по-късно проговаряне и т.н. Разбирам, че нейната неувереност или по-скоро чувството, че няма общ език с децата на нейната възраст (доскоро), е предпоставка за натрупване на някакъв вътрешен гняв, но и ние трябва да оцелеем все пак. Винаги е била невероятно упорита, взискателна, изискваща всичко да става по нейния начин. Абсолютен диктатор вкъщи и най-чаровното, сладко и усмихнато дете навън. Вероятно вижда отношенията между децата в градината -как се решават нещата с викове, юмруци и т.н. и го пренася вкъщи, в средата, в която се чувства уверена и спокойна, но става вече нетърпимо. Не помагат нито наказанията, нито поощренията на доброто поведение. Моля ако можете да ми кажете какво бихме могли да предприемем, за да се справим с тази агресия. Вече говори много и общува и много повече с всички, но проблемът вкъщи остава. Не съм срещала досега дете с такава воля, като нейната. Признавам си, че не мога да се справя с нея. Знам, че трябва с добро, опитвам се да обяснявам, но когато си е наумила нещо, няма сила, която да я накара да си промени решението, ако сама вътрешно не е убедена в това. Не можеш просто да я залъжеш с нещо. Изчела съм много книги свързани с детската психоанализа, но нейният характер е уникален. Умна, чувствителна е, може да бъде най-чаровното дете ако пожелае, но всяка емоция при нея е взривоопасна, ако не се вмества в представите й. Преди време се консултирах с психолог, според който това, че давала израз на емоциите си, е много добре и би било по-притеснително, ако не е така. Съгласна съм, че за нея е добре, но и ние трябва да оцелеем покрай нейните емоции. Ще Ви бъда благодарна за всяка насока и за всеки съвет.   
   

elle, диагноза хиперактивност и дефицит на вниманието само поради това, че детето не козирува не може да се постави. ти беше в щатите, нали? вярно е, че те свръх диагностицират и единственото, което бих си позволила да кажа от разстояние е, че в момента, в който някой започне да говори за специални програми за детето или не -дай-боже за лекарства - да търсиш хора, които да направят добра оценка. само да кажа, може би е твърде арогантно, но учителките в детските градини нямат необходимият ценз да поставят психиатрични диагнози на децата, това се прави от клиничен детски психолог или детски психиатър. на колко години е детето ти? има един нормативен период на опозиция 3-5 години, който е напълно нормален и ако детето няма други трудности и ти нямаш други притеснения, не виждам причина да се тревожиш, защото на госпожата в детската градини не й се дават обяснения защо небето е синьо (което представям си е едно от нещата, занимаващи сина ти). А какво означава да "следва инструкции" как го оценяват? та ако това е само един човек, ако няма проблеми в останалите взаимоотношения, в които детето влиза, ако ти си спокойна с него - може би проблемът е по-скоро в госпожата?

Смарайди, мога да потърся телефон на логопед, който да направи оценка - за каква точно дислексия става дума и да даде програма, в кой град живееш?

Пердето, аз имах предвид по-скоро ти да обличаш в думи какво според теб се случва с него "ядоса се защото", уплаши се от и тн, а не да го разпитваш, за него очевидно е трудно да осмисли и изговори какво му е, затова има нужда да го направи, а не да го мисли, но ако ти започнеш да правиш това вместо него, идеята е с времето да се научи да го прави сам за себе си.  ще пиша на лични за скайпа ми

мешко, след като ти имаш проблем с детето си, значи имаш проблем и да ти се каже как всъщност всичко е наред, не е от особена полза. вероятно не ти се вярва, но това, което описваш е често срещано явление - в къщи си имаш тиранин, а навън детето прелъстява всички и никой не вярва като им кажеш, че имаш трудности с това дете. би ли разказала още малко за това как е било до момента - какво бебе е била тя, колко по-късно прохождане, проговаряне, как изглеждат избухванията й? ако искаш може и на лични. на пръв прочит мога само да кажа, че това със "залъгванията" както и ти казваш не работи, изглежда сякаш и трима ви се нуждаете от малко граници - кое може и кое не - тя за да се научи, вие, за да си отдъхнете. това не става със залъгване, а с ясни правила, но преди да си говорим за тези неща, наистина бих искала да разбера малко повече за детето ти и отношенията ви.

а книгата за която говорих се казва "Детето, семейството, външния свят" на Д.У. Уиникът

пп- извинете, че ме нямаше доста дълго време, но беше малко лудница около мен.

Елена много благодаря за отделеното време и внимание. Не ме притеснява нищо и ще разкажа тук, може да е от полза и за някой друг в бъдеще. Дъщеря ми си беше много сложно дете от самото начало. От една страна адски самостоятелна като бебе, в смисъл, че не се е налагало да й налагам режими, тя сама си ги създаваше, а аз се съобразявах с тях. Не обичаше да я гушкат, сякаш изобщо не й беше приятен допирът, но пък за сметка на това искаше да я забавляват от разстояние. Тя си лежеше в кошницата, а ние й говорехме, пускахме й музика и т.н. По този начин се чувстваше спокойна. Като цяло ревеше много през деня, но нощите ни са били спокойни. В началото заради силни колики, после по всякакви други поводи. Не обичаше да ходи на разходки, но обожаваше да си е вкъщи. Тръгваме на разходка, тя започва да реве и реве до момента, в който не се приберем. Тогава млъква, усмихва се и сякаш нищо не се е случвало. Сега е в другата крайност, много й се ходи навън. Никога обаче не е била някаква лигла, в смисъл, че пада, става, без да плаче. Реве много повече от обида, ако й се каже нещо, което не й харесва или от инат, но не и от болка. Педиатърката ни даже се шегуваше, че може да й сложи няколко инжекции наведнъж и никой няма да разбере, но ако се опита да я измери, целия свят наоколо ще съберем. Трябва да спомена, че я водихме много и по всякакви прегледи, изследвания, гимнастики и т.н., които определено също не й харесваха и им се противопоставяше с много рев.Давам си сметка, че страховете за нея, които ни вмениха, са повлияли много на начина, по който се отнасяхме към нея. Много дълго време не можех да се оттърся от страха си дали всичко това е нормално, кое е част от развитието, кое е патология и т.н. След като никой не откри нищо, за което да трябва да се притесняваме, се успокоихме. Проходи на 1,5 г.,но дълго време след това беше нестабилна; проговарянето -тук не знам точно как да го определя във времето. Като думи, проговори рано, но докъм 3,6 г. си остана само с няколкото думи, които говореше още преди да навърши година. Едва тогава се появиха изреченията. на ниво разбиране, не е имало никакви проблеми, разбираше, изпълняваше команди, посочваше си каквото иска, но не можеше да го назове. На 4,5 г. научи азбуката визуално буквално за 1 седмица -разпознаваше и показваше всички букви, макар че имаше голяма част от звуците, които не можеше да изговори. Все още има такива, но вече говори много и разбираемо за всички. Малко са нещата, които не се разбират. Има нещо при нея, много интересно -тя сякаш има нужда по-дълго да съзерцава някакви действия и след това да ги направи, а не да ги учи опитвайки се плавно. Просто изведнъж прави нещо, сякаш цял живот го е правила, а преди това никога не го е опитвала. Така беше с храненето сама, с преобличането и т.н. Имах големи притеснения как ще тръгне на градина, предвид, че не контактуваше много с децата, беше плаха и свита до този момент. За голяма моя изненада обаче, тя се адаптира изключително бързо в детската градина и там се справяше чудесно. В началото нямаше контакт с децата, но сега след като вече говори много, и това се промени. Има си приятели, общува по-свободно с тях.
По повод избухванията й -ами тя държи да прави всичко сама, тя да е водещия фактор, но не винаги успява. Много е трудно да й се покаже нещо или да й се помогне, тя едва ли не се чувства обидена. Смята, че каквото и когато го поиска, трябва да се случи точно, както си го предствя. Открихме, че ако й се обяснява всичко, което ще се случи предварително, с пълни продробности, реагира по-спокойно и гледам винаги да прилагам тази тактика. Изобщо не обича изненади, напротив харесва рутинни неща, обича да има порядък и така се чувства спокойна. Иначе може да избухне буквално за всичко -от това, че не съм я оставила тя да отвори вратата до това, че все пак трябва да отиде на градина. научила се е да крещи и да удря (това мисля, че като модел го научи в детската градина). Вижда как крещенето вбесява баща й и сякаш още повече го прави, напълно нарочно. Докато сме на разходка, примерно през цялото време пита какво прави тати и т.н., а като се прибере първото нещо, което ще направи е да го подразни било с крещене, било с някой удар ей така, като за здрасти. Определено изпитва удоволствие да ни тормози. Обаче ако навън някой се опита да я удари, вместо да му отвърне, тя се скрива в нас и не реагира.
Дълго стана, за което се извинявам. Между другото книгата на Д.У. Уиникът е наистина много добра.

Мешко някои неща при вас се припокриват и у нас. Тони най много се вбесява, когато не става на негово. Тогава става много опасен, както за себе си, така и за околните. Опитваме се, да овладеем тази негова агресивна емоция, но мен освен тази агресия ме притеснява и другата внезапната, която видимо няма причина. Е явно има, но до момента не съм успяла да я разбера. Винаги е искал на 300% внимание, гушкане, поощряване, похвала. Е няма как да стане това с вниманието. Но той е от тези деца, които искат винаги закрила. Винаги съм била до него, но в градината не съм, явно раздялата го тормози. Сега е доста по лесно свикна, но преди беше трудно с отделянето от мен на влизане. За това решихме баща му да го води, да няма драми.   

Елена много благодаря за отделеното време и внимание. Не ме притеснява нищо и ще разкажа тук, може да е от полза и за някой друг в бъдеще. Дъщеря ми си беше много сложно дете от самото начало. От една страна адски самостоятелна като бебе, в смисъл, че не се е налагало да й налагам режими, тя сама си ги създаваше, а аз се съобразявах с тях. .....
.....
Дълго стана, за което се извинявам. Между другото книгата на Д.У. Уиникът е наистина много добра.

Нещата са пределно прости:

*Детето вижда вероятно ограничено баща си. Има силна привързанност към единият родител, и агресията към бащата е, или подражание на неговото поведение към Вас, или страх от него, и желание да се "отграничи" от него, "приближавайки се" към сигурното- тоест към Вас. Ако единият от родителите детето не вижда често, стават няколко неща:
       - детето има мъглява представа за "обвивката", но не и за "съдържанието". Всяка поява на родителя се съпровожда с доста дълъг период на "опипване" от страна на детето, когато детето се стреми всъщност да "съвпадне" двете картини, представи, които има за липсващият родител- имагинерната и реалната, както и да "напипа" отсъствието му "логично" или "патологично е" ( тоест- раздяла). Ако на детето му се остави такъв период- най-често то нагажда имагинерната си представа към реалната, като това в същото време зависи и от това, дали отсъствието на родителя е нормално или раздяла. Ако няма такова време, или е с дълги прекъсвания, детето не може да си изгради ясна представа "що е това баща ми" ( майка ми). От което се стига до две неща, по скоро 3- или балансьор в по-късна възраст ( пубертет и след), или крайно привързан към родителя, с който е израснало, или отхърляне на родителя, с който е израснало детето, в търсене на другия.

* Или Съпругът Ви обича "високия глас", и е лесно избухлив към Вас, или лесно изпада в спорове, вследствие на което детето се страхува от него, и от това да не би да Ви нарани по някакъв начин Вас, когато започват "изясняванията".
>>> Същото нещо обаче се получава и при пълният антипод на съпруг- плах, нестабилен, емоционално неустойчив. Тогава детето дразнейки го всъщност "иронизира" нестабилното му водещо положение в семейството, и се стреми да провокира сцена, подобна на тази, когато Вие "утешавате" дълбоко нестабилния и неустойчив характер на "половинката" си при пореден "спад" на емоционалното му състояние.
Децата много ясно осъзнават, коя е водещата фигура в едно семейство и в зависимост от собственият си детски характер, се нагаждат или към фигурата на водещия, или към фигурата на подчинения.

Много неща още мога да напиша... но да не прекаляваме. И за решения, но да не прекаляваме пак.
Има "сложни деца", защото:
* са си сложни по рождение, и защото родителите не осъзнават естествените фази, през които минава едно дете. Като често кръщават тези фази - "патология".
* защото родителите са крайно "сложни", объркани в себе си, незрели, безпомощни ( по принцип), в невъзможност да балансират собственият си живот и приоритетите и чувствата си в него. Жените днес са сложни, мъжете също, но повечето мъже днес са безпомощни, или крайно агресивни.
И защото носят "дълбоки" утайки от собственото си детство.

Докторе 

Доктор Бърди, благодаря Ви за мнението. Не стоят така просто обаче нещата. Дъщеря ми вижда баща си толкова, колкото и мен. Винаги се стараем да й отделим достатъчно време, било поотделно, било заедно. Живее в спокойна атмосфера, изпълнена с любов и топлота помежду ни. Споровете са рядкост и те не се случват пред нея. Баща й е хладнокръвен и спокоен човек, в никакъв случай не е избухлив, но той е родителят, който й налага или поне се опитва някакъв тип ограничения. Аз по-скоро отдавам на това агресията -един вид протест срещу ограниченията. Аз вътрешно съм приела, че не мога да се справя с упорството и волята на това дете, докато съпругът ми не се предава и се опитва да се противопоставя и на ината и на упорството, (което е напълно правилно и съм дълбоко убедена, че децата трябва да имат опрделени граници). Ако мога така да се изразя -той е рационалният разумен родител, а аз съм по-емоциалния и определено по-мекия. Мия се бори с баща си за надмощие -кой да командва-тя или той. Това е вътрешното ми усещане.  При нея всичко започва с: Не и няма". Има и още нещо много важно, което забравих да спомена, че всъщност аз за съжаление имах много кратко майчинство, само 7 месеца и след това грижите за нея пое майка ми. Всъщност авторитета, който Мия признава и уважава безпрекословно е именно баба си. При нея никога не е имало истерии, глезотии и т.н. Тези прояви са запазени само за нас.

мешко, мисля че има няколко неща, които са притеснителни - най-общо казано отдръпността в света на думите и звуците като бебе, настояването за това нещата да се правят по нейните много строги правила и невъзможността да понесе ако нещо не става по тях. питам се дали когато това се случва тя изглежда бясна и ядосана или има и елемент на това, че е уплашена и затова е бясна и ядосана? агресията е често реакция на несъразмерен страх и преживяване, че те нападат или застрашават като не се подчиняват на правилата ти, че ти няма да можеш да се справиш ако нещата не са в точно определена форма, под определен ред итн.

интересно ми е какво според теб прави баба й, така че при нея да няма (или да са по-малко подобни) избухвания? мисля, че това, че си разпознала нуждата й от предвидимост и й обясняваш какво ще се случи показва по-скоро, че си в унисон с детето си и имаш разбиране за нуждите й, отколкото че си се предала на капризите й.

мисля, че е добре да поговориш с някого и да видим може ли да намерим човек, който да направи добра оценка на детето и да видим оттам накъде. това е малко проблем, както винаги е намирането на читав специалист, но ще се опитаме, пиши ми ако искаш на лични в кой град си.

съгласна съм с теб, че детето има нужда от граници, и то колкото повече расте толкова повече ще има нужда от тях, особено с оглед на това, че вече показва необходимост от това външният свят да е много подреден и по правила. въпросът е как да се намери баланса и да не се въвлича цялото семейство в нейните изблици или пък в нейните правила, които си представям, че могат да са също толкова тиранични, колкото и избухванията й. надявам се това е поне от малко полезно

пп не мисля, че "малкото" ти майчинстване има "вина" за тази картина. мисля, че както всички ние ти се самообвиняваш за всичко, което се случва с детето ти, но от нАучна гледна точка, от това, което знаем за подобен тип проблеми, дали ти е майчинството 7 мес или година или нещо друго няма решаващо значение. отделям специално внимание на това, защото много често майките се самообвиняваме, а понякога и нещата, които чуваме от познати, и дори професионалисти звучат като обвинения.

"...най-общо казано отдръпността в света на думите и звуците като бебе"
Какво разбирате под това? за кое бебе до определена възраст, това не е валидно?

д-р Бърди ето за това става дума "Не обичаше да я гушкат, сякаш изобщо не й беше приятен допирът, но пък за сметка на това искаше да я забавляват от разстояние. Тя си лежеше в кошницата, а ние й говорехме, пускахме й музика и т.н. По този начин се чувстваше спокойна". - колкото и да е странно има бебета, за които физическата близост е плашеща и те предпочитат този тип "дистантни" отношения. когато това е твърде засилено, вече говорим за отръпване, и на фона на другите неща, които мешко описва, създава картина, която според мен е добре да се изследва.

Това ли имате пред вид ->> Tactile Dysfunction & Hypersensitivity To Touch?
Да се уточним първо... .

питам се дали когато това се случва тя изглежда бясна и ядосана или има и елемент на това, че е уплашена и затова е бясна и ядосана? -Не съм усещала да я е страх. По-скоро си е точно ядосана.

интересно ми е какво според теб прави баба й, така че при нея да няма (или да са по-малко подобни) избухвания? - Баба й успява да бъде строга с нея по един спокоен начин от една страна, а пък от друга й се отдава напълно, когато е с нея. Говори й със спокоен, но твърд тон, което мисля аз не успявам да направя. вероятно тук си казва думата и опита -майка ми е отгледала 3 деца.

мисля, че е добре да поговориш с някого и да видим може ли да намерим човек, който да направи добра оценка на детето и да видим оттам накъде. това е малко проблем, както винаги е намирането на читав специалист, но ще се опитаме, пиши ми ако искаш на лични в кой град си. -Правена й е такава оценка, мисля от добри специалисти. Беше преди малко повече от 2 години. Както казах, по метода на изключването детето беше изследвано за каквото се сетите. Нищо не откриха в тяхната област. ще потърся епикризата, за да цитирам по-точно.

А що се касае до свръхчувствителността на допир и докосване, това с времето се промени. Сега не само се гушка, дава да се гали и целува и редовно иска да я нося Единственото, с което имаме проблеми е сресването. Но и тук като с останалите неща -на мен не ми дава да я среша, а в частната градина, в която ходеше преди, ежедневно й правеха какви ли не прически. Затова, че не желаеше да я гушкат и пипат особено като бебе, обяснение може да се търси и във факта, че точно през първите 7-8 месеца беше подлагана непрекъснато на прегледи, изследвания и гимнастики и може подсъзнателно да е свързвала всяко докосване с тези неприятни изживявания.
Още веднъж благодаря за съветите и отделеното време и на теб и на д-р Бърди.

Никога не съм виждал дете под 12м възраст, което не желае да бъде докосвано, гушкано от родителите си. Е, ако не стават успоредно други неща... .

Не знам откъде има такива "представи", че подобно нещо ( нежелание за контакт с родителите) е възможно.

Никога не съм виждал дете под 12м възраст, което не желае да бъде докосвано, гушкано от родителите си. Е, ако не стават успоредно други неща... .

Аз имам приятели с такова дете, което от малко бебе не искаше да бъде гушкано, това още повече го изнервяше. Бяха намерили начин да го успокояват, оставяйки го легнало, те до него, но не плътно и леко го галеха по главичката. Разбира се никакви "успоредни неща" не са били налице. Също така мислеха върху всякакви възможни причини да не харесва близкия физически контакт - от миризми до емоционалното състояние на родителя, но до никаква зависимост не стигнаха, остана единствено нелогичното обяснение, че детето просто не обича да бъде гушкано.

Всичко е възможно в Медицината   

Всичко е възможно в Медицината   

Пък в човешката душа още повече

има деца, а и възрастни, за които интимността е плашеща. това разбира се е знак за подлежащ проблем, ако не е сериозно разстройство на развитието или болест (колкото и рядко да се среща сериозна психична болест в ранното детство има и такива случаи), то е знак за проблем в отношенията на бебето с външния и вътрешния му свят. това не е упрек към родителите, а констатация за особеност във функционирането на детето. разбира се, тук не говорим за случай на неглижиране или насилие над деца, където вече има ясна причина. възможни са много варианти, не на последно място депресия или физическа болест на родителите (не изключваме и бащите, макар, че по-често се говори за майката) и затова е добре да се види семейството с някой, с когото да помислят за възможните причини за този проблем. ето защо предложението ми към Мешко е тъкмо да се консултира с колега, тъй като вече са изключени физиологични причини, отръпването от интимността е преминало, но на негово място се развиват други знаци, които я тревожат като майка и правят живеенето на цялото семейство проблемно. още веднъж - тук не става въпрос, че тя или съпругът й или и двамата са направили нещо лошо, за да предизвикат това поведение у детето. не можем да кажем коя е причината за конкретно поведение на конкретно дете без да сме видяли детето и семейството, просто аз мисля, че хората не сме толкова прости и ясни и зад едно и също поведение стоят много различни причини. психотерапията не е присъда или упрек, а наличен инструмент за помощ, така както никой не ви обвинява, че ще се разболяли от физическа болест, така и наличието на емоционален проблем не е признак за провал.