И на мен ми беше интересно да изчета темата и мненията по нея. Определено считам, че е малко прекалено да се твърди, че в Канада нямало тръшкащи се деца, но съм склонна да се съглася, че вероятно реакцията на възрастните е коренно различна от нашата. В работата ми почти ежедневно контактувам с чужденци и почти без изключение, всеки път си мисля колко позитивни изглеждат тези хора. Колко по-усмихнати са и общуването с повечето от тях е удоволствие. А българите сме навъсени, избухливи, криви от сутрин до вечер. За мен това дава разликата във възпитанието. По-спокойният, по-усмихнат и ненатоварен с оцеляване човек, има всички предпоставки да реагира със спокойствие и разбиране на детските тръшкания. Мия, независимо колко е авторитарна вкъщи, навън е тихо и кротко дете, никога не взима нещо, без да попита. Ходим заедно да питаме детенцето дали може да види играчката му, но в обратния случай не е така. На нея всичко й издърпват от ръцете, без да питат и без някой да ги учи да го правят. Нормално и естествено е повечето деца да имат собственическо чувство към играчките, но точно тук идва ролята на родителя, който може да се намеси и да обясни. В 9 от 10 случая детето, което питаме за играчка казва "не може", но все пак в 1 от случаите има и по някой родител, който с намесата си поощрява детето да я даде. В останалите случаи децата са оставени да се справят сами. Тъжното обаче е, че кротките и възпитани хора в България биват винаги потъпквани от нахалството и простотията. И тук идва риторичният въпрос: Добре де, аз искам да възпитам определени ценности у дъщеря ми, но тя ще се сблъсква ежедневно с нахалството, простотията, грубостта и ако не може да се оправи с това, тогава какво?.........Просто толкова много са изкривени предствите ни вече за ценности, за успех, за виждане към живота, че не знам дали изобщо могат да се подобрят нещата.