Медуна, преди 2г. наистина търсих мнение от специалист. Препращаха ме тук там до вратата на някаква организация която уж решаваше такива случаи и уж щяха да се обадят, ама не се обадиха. Тогава пък детето ме попита: "Мамо когато се случи нещо с теб мен кой ще ме гледа". Беше само на 2г. и реших че такъв въпрос не е присъщ на въображението на 2г. дете. Освен това съм чувала как мъжа ми му говореше колко мрази моите родители и не иска да ходи при тях, говорил е и за мен. Освен това е забранил майка ми да гледа детето в къщи, дори когато е болно и не ходи на градина, дори да е студена зима. А когато правихме ремонт, живяхме 4м. у нашите, на тяхна издръжка и те работеха по апартамента, хранеха и пояха майстора, баща ми купуваше някои от материалите, дадоха ни 600 лв за бои, 100-на за контакти, още толкова за батериата на мивката в кухнята, стъргаха от старата боя и варта стени и тавани, лакираха врати и прозорци, баща ми изнасуще строителните боклуци, майка ми чистеше мръсотията /заради алергията аз не можех да участвам в това/, а в почивните си дни той ходеше при неговите родители, моите родители не му пречеха. Сега толкова открито и гадно е заявил неприязънта си, че преди около 7-8 м. детето хнана майка ми за ръка, когата седеше на стол в кухнята, тъй като мъжа ми беше в хола, заведе я при него и каза: Тате запознай се с баба. А веднъж когато тя мина през къщи само за да остави нещо и стоеше до вратата, мъжа ми се върна внезапно от работа, а детенцето побърза да го успокои, че баба току-що е дошла само да остави нещо на мама, не е влизала в къщи и си тръгва. Толкова ми стана болно за това което причиняваме на детенцето. Но в същото време когато бях с пневмония през зимата и бяхме у нашите /защото мъжа ми каза че ако искам да се лекувам в смисъл да имам възможност да си почивам повече да отидем там/ след една седмица детето вече много тъгуваше за баща си, за дома си, плачеше обуто и облечено пред вратата, ядосваше се на баба си и дядо си и едвам издържа да ми приключи лечението. Тази година заради проблемите с детската градина пробвах да го заведа при детски психолог, защото детето на приятелката ми - приятелче на Кике също с проблема "детска градина" всъщност се повлия добре от психолога, но за Константин двата пъти когато ходихме това беше допълнителен стрес и се отказах. Хем да давам пари, хем да травмирам детето - не беше добра идея в нашия случай. Решение на проблема едва ли ще намерим още по-малко заедно с мъжа ми, защото той е част от проблема. Ако си тежеше на мястото, вече е на 42г. щеше да осъзнае че има две семейства - това в което е израстнал и това което е създал и че не трябва да допуска първото да се намесва в живота на второто, но е тъкмо обратното. Доколкото разбирам и ти се сблъскваш с подобен мъжки фактор. В моя случай след 7г. брак и почти 4г. откакто смених името на детето, за да му дам възможност да живее с баща си, да го познава изобщо /защото мъжа ми постави така ситуацията с името/, да познава близките на баща си и въобще да му дам шанс да живее в "нормално" семейство, разбрах че някой хора са до такава степен обвързани с модела на живот и отношения от детството, че няма нещо на света, което да ги извади от това състояние подобно на зомби. на теб обаче от сърце ти пожелавам да се пребориш с проблема какъвто и да е.
П.П. Деси много съжалявам, че си се отказала да споделиш проблема си. Не би трябвало да смяташ че това което изживяваш ти е по-маловажно от моите проблеми например, защото заслужава точно толкова внимание, колкото всеки друг проблем.
Желая на всички по-разумни свекърви и мъже, които могат да си подредят приоритетите правилно и в крайна сметка да подкрепят вас и децата които вече са родени и тези, за които все още се борите, но със сигурност ще дойде денят в който ще им сменяте памперсите.