Сега нямам време и само се записвам !
Утре ще чета  страхотна тема !

Включвам се и аз две стихотворения ,които намерих тези дни ровейки се.

Кой?

Най-истинският - този ли е, дето
ти пращаше задъхани писма
и в тях ти обещаваше небето,
но на земята дом не обеща?
Или пък този, който с груба четка
по тялото ти драскаше любов?
Пожарникарят - плю си на подметките.
(А в огъня да скочи бе готов.)
Не е и този - дето стори къща.
И ти остави ризи за пране.
Не ти остави пътен лист за връщане.

Мъжете си превърнах в стихове...

Неделя. По привичка ставам рано.
Заканва ми се през стъклото дъжд.
А в стаята във шарена пижама
синът ми спи -
най-истинският мъж!
К.Кондова


НЕРОДЕНАТА МИ ДЪЩЕРЯ
Камелия Кондова
Тя е още надежда за плод.
Не е още вина или смисъл.
Тя не знае какво е живот.
И си прави, каквото си иска.
Аз я чакам, броя часове,
а пък тя се разсейва по облак.
И ми казва, че Там е добре —
а пък Тук — по предателски обло.
Аз отчаяно драскам слънца —
аз подкупвам детето със светло:
Гледай, толкова чужди деца
не улучиха черния петък.
Имай смелост — и ти се роди.
Нарочи си за празника сряда.
Избери си от всички бащи —
този, който си спомня за кладата.
Този, който горял е веднъж,
ще те пази от всички пожари.
 
Дъщеря ми не вярва на мъж.
Не се ражда. И аз остарявам.

Врабчо, минути след като го прочетох, нямах думи, след това единствената, за която се сетих беше разстърсващо.

ЯПОНСКИЯТ ФИЛМ

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.

Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.

Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам.

Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.

Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас -
докрай, додето разцъвтите,
ще мъкнем влагата към вас!

Това ми е едно от любимите на Дамян Дамянов....

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Това също ми е любимо....

В корема живеели две бебета близначета - едното вярващо, другото - невярващо.

Невярващото бебе: Вярваш ли в живота след раждането?

Вярващото бебе: Разбира се, че вярвам. Очевидно е, че има живот след раждането. Целта на престоя ни тук е да станем достатъчно силни и да се приготвим за живота. Затова сега се развиваме.

Невярващото бебе:Пълни глупости! Не може да има живот след раждането. Можеш ли да си представиш що за живот ще е това? Та, на нас всичко ни е тук!

Вярващото бебе:: Е, не знам подробности, но вярвам, че ще има повече светлина и ще можем да ходим с краката си и ядем с устата си.

Невярващото бебе: Глупости! Невъзможно е да ходиш със собствените си крака и да ядеш със собствената си уста! Това е нелепо! Имаме пъпна връв, която ни храни. Ето какво ще ти кажа: не може да има живот след раждането, защото истинският ни живот е пъпната връв.

Вярващото бебе: Въпреки това, сигурно съм, че животът след раждането е съвсем възможен. Просто всичко ще бъде малко по-различно. Представи си само.

Невярващото бебе: Но никой не се е върнал оттам! Животът просто свършва с раждането! С други думи, животът не е нищо друго, освен страдание в мрака.

Вярващото бебе: О, не! Не знам какъв ще бъде животът ни след раждането, но със сигурност ще срещнем Мама и Тя ще се грижи за нас.

Невярващото бебе: Мама? Значи ти вярваш в съществуването на Мама? И къде мислиш е Тя?

Вярващото бебе: Тя е навсякъде около нас, ние пребиваваме в Нея, способни сме да се движим и живеем благодарение на Нея; без Нея не можем да съществуваме.

Невярващото бебе: Дрън-дрън! Никога не съм виждало никаква Мама - следователно, повече от ясно е, че Тя не съществува.

Вярващото бебе: Не, не мога да се съглася с теб. Понякога, когато всичко около нас утихне, я чувам да пее и усещам как гали нашия свят. Убедено съм, че истинският ни живот ще започне след раждането, а ти?

Има два начина да изживееш живота си.
Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса.
Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо.
Алберт Айнщайн

ТЕЖЪК ХАРАКТЕР

Миряна Башева

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

Две малки ръкавички
на простора
ще слагам зимата...
Ще ти притоплям мляко
посред нощ...
и щом заспиш
над детското креватче
ще бдя загрижена,
заслушана във равното ти дишане,
притихнала, обичаща...

Мечтая те!
Ще дойдеш ли?
За да е истина...

‎-Колко струва щастието, старче?
- Безсънни нощи, чедо, над детското креватче;
умение да се погребваш и пак да се родиш;
търпение, когато почти ще се взривиш;
пречупената гордост, признатите лъжи;
изпросената помощ, когато ти тежи;
научени уроци в сълзи, вини и страх;
и не един признат или изкупен грях;
и дадената прошка, когато още ни боли;
и мъдрото смирение, когато сме сами!

На тебе думам, чедо,
но ти на други разкажи за истинското щастие,
платено не с пари -
с любов и будни нощи над детското креватче,
когато собствената ти душа като кърмаче плаче!

Две малки ръкавички
на простора
ще слагам зимата...
Ще ти притоплям мляко
посред нощ...
и щом заспиш
над детското креватче
ще бдя загрижена,
заслушана във равното ти дишане,
притихнала, обичаща...

Мечтая те!
Ще дойдеш ли?
За да е истина...

Автор: Ралица Кочева - Momo

Цитат на: Врабчо в Септември 29, 2011, 23:09:07 pm

Две малки ръкавички
на простора
ще слагам зимата...
Ще ти притоплям мляко
посред нощ...
и щом заспиш
над детското креватче
ще бдя загрижена,
заслушана във равното ти дишане,
притихнала, обичаща...

Мечтая те!
Ще дойдеш ли?
За да е истина...

Автор: Ралица Кочева - Momo

Благодаря за уточнението. Изнамерих стихчето вкъщи. Имам една папка, в която си събирам неща, които съм прочела и са ми харесали. Просто съм го запаметила без автор. Потърсих в интернет, но не успях да намеря автора.

Не съм имала намерение да си преписвам чужди мисли... А и не смятам, че това допълнение е най-важното в темата. Все пак е в емоционалните.

Едно малко кафяво куче ходеше бавно по тъмните улици.
Стъпваше предпазливо.
Беше наплашено от незаслужените ритници и ругатни.
През целия си кратък живот никой не беше ухапал.
Не лаеше дори.
Бягаше от хората с подвита опашка.
Единствено привечер , когато мракът се сгъстяваше
и услужливо закриваше хилавото му телце
излизаше на улицата.
Домът му беше стар кашон и изгнила черга.
Кратка разходка, изпълнена със страх и боязън беше
           единствената му радост.
С големите си ясни очи, насълзени от самотата
гледаше захласнато светещите прозорци.
Мислеше си за човеците и кучетата зад тях.
Без завист, омраза или злоба.
Свикнал беше с мисълта, че никой, никога няма да го обича.
Единствената му мъка беше, че си няма име.
Думите, които чуваше за себе си не ги разбираше.
Но звучаха обидно и пренебрежително.
Не подхождаха за добро куче като него.
Кръсти се сам.
Защото ако нямаш име, сякаш не си се родил, не съществуваш.
Не че е голяма радост тоя неговият живот,
но реши да си направи подарък.
Заслушваше се в галените обръщения на другите кучета.
Нито едно не му хареса.
Реши, че ще се казва Приятел.
Едно момченце със скъсани дънки веднъж го нарече така:
"Хей, приятел!"
Едно безкрайно добро куче не търсеше нищо.
Нито храна или компания за глутница.
Имаше си свое забавление - светещите прозорци.
Мечтаеше, че някой ден ще живее зад тях.
А когато се върне ще му се радват.
По мършавата муцунка на Приятеля
се стекоха солени кучешки сълзи.
Единствената му утеха бе, че няма каишка
и режим на удоволствията.
Обичаше тоя живот.
И дъждовете, и студа и болките в хилавото му коремче.
Приемаше ги за естествени и непроменими.
Легна под един храст и започна да сънува...
Само лапичките му потрепваха.
На другия ден мъжете го изринаха с лопата.
Кофата за боклук беше последният му дом.
Едно малко кафяво куче
сънуваше светещи прозорци.
А момченцето със скъсаните дънки
остави цвете върху боклукчийската кофа
Каза на насъбралите се мъже:
"Не е от болест или от глад.
Умря от самота."
                            от Светла Буковска

не знам от кой е , просто някога съм си го копирала , и калко съм ревала на него , и пак продължавам


Момиче младо, влюбено, красиво -
така се спомням днес - във време сиво -
сглобяваше житейската мозайка,
мечтаеше да бъде майка.

Но ето че годините минават,
помалко се надеждите стопяват.
И ето - сваля маската удобна,
почти на 30 вече. И безплодна.

И миговете тичат безполезни,
душата стене в гърчове болезни.
А сълзите не могат да се крият...
и мъката не могат да измият...

Но...човешкото сърце е стара кримка-
изстрадало опъва свойта примка.
И в миг във него огън се подклажда,
надежда нова плахо се заражда.

И майчиното чувство изтерзано
подпира с болка счупеното рамо.
И вместо да проклина и се вайка
напук прошепва:"Ти ще бъдеш майка!"

И не чрез плът от твоята утроба.
И не чрез кръв от твоята природа.
А с увереността, че ще обичаш лудо,
защото е най - чаканото чудо.

Закърмено не с мляко, а с надежда,
че в тоя свят не гените отреждат.
От сила страшна - сили ще питае.
И тая страшна сила ЛЮБОВТА е!

Помниш ли?

Падаха вече листата на нашите вишни.
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо -
сякаш за мен бе постлала земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита,
и езера, засияли сред каменни хребети -
с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра,
щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твоите мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори,
после запита:"Къде ли се свършва простора?"

Може би скоро ще кажа през сълзи: Да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.

Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?

Ето го мойто писмо закъсняло ....

Станка Пенчева

"В английския форум задaваш въпрос и ти отговарят.
В руския задaваш въпрос ,отговарят ти и на свой ред те питат нещо.
В българския форум, като зададеш въпрос всички започват да ти обясняват колко си прост..."

Аз вярвам в мълчаливата любов
 Давид Овадия
 
Без думи, без красиви обещания,
 без упреци, без молещи уста,
 аз вярвам само в нямото страдане,
 в сподавения порив на кръвта.
 
Очи, в които погледа не гасне,
 докосването нежно на ръце
 от клетви, от несдържан плач по ясно
 говорят на човешкото сърце.
 
Тя всичките прегради побеждава!
 Тя - вечен огън и нестихващ зов!
 Как нея ще отминеш, ще забравиш?
 Аз вярвам в мълчаливата любов.

"Този, който прощава най - често и търпи най - дълго.. обикновено си тръгва най - неочаквано.. и завинаги !"

Давид Овадия
 
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
 
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...
 
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
 
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
 
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
 
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
 
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
 
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
 
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...