Защото ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА!
Живял някога един приказно богат човек. Но независимо, че имал всичко, което може да се притежава на земята, той бил нещастен. Винаги бил тъжен и умислен и дори имал вид на болен човек. Ходил при известни и знатни лекари, но те го намирали за абсолютно здрав и не виждали никаква причина за постоянната му тъга. Богаташът опитвал най-различни неща, за да се почувства по-щастлив – пътешествал по света, започвал все нови и нови занимания, ходил на обучение при известни мъдреци. Нищо не помагало. Той се чувствал все така нещастен.
Един ден отишъл за съвет при един духовен учител.
– Проблемът е в това – казал учителят, – че ти не споделяш богатството и успеха си с никого. Ти, доколкото чувам, никога не си давал дори и милостиня на бедните. Ако искаш да си щастлив, помагай на другите.
Това вече било нещо ново! Зарадвал се богатият човек и си помислил: „В края на краищата защо да не пожертвам част от богатството си за бедните и нуждаещите. Ако това е решението на моя проблем, чудесно!“.
Но много скоро разбрал, че тази задача не е толкова лесна. Тъй като не бил свикнал да дава пари за нещо, от което той няма полза, се оказало, че не знае дори от кого да започне. Да, много хора действително изглеждали бедни, но дали наистина са бедни или се преструват, мислел си той. От друга страна пък, тези, които наистина се нуждаят от помощ, може да се срамуват от бедността си и да я крият от гордост. „Не, не трябва да давам пари на когото ми попадне... Може да се окажат недостойни хора, които да ги използват за някакво недобро дело“, заключил богаташът.
Трябвало да се намери начин, който да му покаже кои са наистина нуждаещите се хора. Мислил, мислил и накрая го осенило прозрението. Ще дава пари на хора, които са изгубили всякаква надежда. Ето това е истинската нищета!
Тръгнал той да обикаля по приюти, по затвори, по улици и бедняшки къщи. Но уви! Говорил с много хора – с болни, със самотници, с възрастни, с просяци, с разорени и изоставени от всички хора. Но от никой не получил отговора: „Вече нямам никаква надежда!“.
И така, докато обикалял по улиците, един ден чул протяжен стон, който идвал от някаква порутена къща. Веднага се запътил натам и сред развалините открил човек в одърпани дрехи, целият покрити с рани, мръсен и отчаян. Несретникът изглеждал на предела на силите си.
– Какво се е случило с теб? – загрижено попитал богаташът.
– Ох, не питай... – проплакал нещастникът. – Голяма беда ме сполетя. Изгубих всичко, което имах – работата си, дома си, семейството си, парите си. Нямам дори какво да сложа в устата си. Подслоних се в тази стара съборетина, но от мръсотията сега се разболях от някаква болест и целият съм в рани...
– А мога ли да те питам нещо, човече? – оживил се веднага богаташът. – Имаш ли надежда?
– Разбира се, че имам! Докато съм на земята, докато не отида в гроба, имам надежда. Знаеш ли, запомни едно: Само тези, дето са на гробищата, само те нямат надежда!
„Гробищата?!“, повторил си богаташът. Ако само тези, които са на гробищата, нямат надежда, значи трябва да дам парите си на тях! Е, вярно, че това не е същото като да помагаш на бедните, но мога да опитам. Поне ще съм сигурен, че парите няма да попаднат в лоши ръце.
Изчакал нощта, взел една торба с пари и се запътил към гробищата. Разкопал първия попаднал му гроб и заровил парите в него. И изведнъж се почувствал по-добре. Сякаш камък му паднал от плещите. Най-после намерил някой, който нямал никаква надежда.
Минали години. Богаташът забравил за този период от живота си и за торбата с пари, заровена в гроба. И може би никога повече нямало да си спомни за нея, ако животът му не се бил обърнал на 180 градуса. Дошло време, когато успехът и богатството му обърнали гръб. Най-напред изгубил малка част от притежанията си, после претърпял по-сериозно поражение и накрая бил напълно разорен. Изведнъж се оказал на ръба на нищетата. Вече нямал покрив над главата и дори какво да яде. Тогава си спомнил за заровените пари.
Това била последната му надежда! Както преди много години, той изчакал да стане полунощ и се отправил към гробищата с лопата в ръце. Намерил гроба и започнал да копае. Изведнъж чул зад себе си глас:
– Не мърдай! Бавно остави лопата и се изправи!
Изпълнил нарежданията и се озовал лице в лице с градската стража.
– Значи си дошъл посред нощ, за да крадеш от мъртвите! – извикал стражарят.
Опитал се бедният човек да обясни нещо, но от страх и паника загубил ума и дума. Откарали го в затвора, а на следващия ден го отвели в съда. Някогашният богат и успял човек, сега стоял беден и презрян, като обикновен престъпник, пред съдията.
Самият той осъзнавал, че историята му звучи нелепо и че е почти невъзможно да му повярват, но единственото, което не спирал да си повтаря, били думите на онзи нещастник от порутената къща преди много години: „Докато съм на земята, докато не отида в гроба, имам надежда.“
След като чул обвинението, съдията се обърнал към него и го попитал:
– Какво можеш да кажеш за свое оправдание?
– Ваша чест, нещата не са такива, каквито изглеждат. Аз не съм искал да ограбвам гробовете на мъртвите. Преди много години зарових едни пари в този гроб, защото търсех човек, у когото не е останала никаква надежда. Тогава исках да даря пари на някой наистина нуждаещ се, но така и не намерих човек, който е изгубил и последната капка надежда. И един ден, сред едни развалини срещнах беден и изпаднал човек, целият покрит с рани. Той беше изгубил всичко, но и до ден днешен помня думите му, че единствено тези, които са на гробището, нямат никаква надежда. Затова закопах парите в един гроб. Но сега самият аз съм изпаднал и реших да ги взема обратно.
– Извинете, Ваша чест – намесил се стражарят, – но този човек очевидно лъже. Никога не съм чувал нещо по-абсурдно от това. Нима му вярвате?
– Да, вярвам му – промълвил съдията и погледнал съчувствено към подсъдимия. – Този човек казва абсолютната истина. Пуснете го да си върви.
Оказвайки се на свобода, бившият богаташ щастливо крачел по улицата, дишайки с пълни гърди свежия въздух и забравил за всичките си беди.
„Какво щастие, че този съдия ми повярва! Между другото, лицето му ми е много познато... Къде ли съм го срещал преди?“ – мислел си той.
„Как се обръща животът... – мислел си съдията след като освободил подсъдимия. – Никога няма да забравя лицето на онзи човек, който така настойчиво ме питаше дали имам надежда.“
